Чисти

Преша Светлина

ПРЕША СЕ ЧУВСТВА ИЗГУБЕНА. Около колата се вдигат облаци прах. Пустият пейзаж се простира далече пред тях. На изток. Там, където навремето имаше национален резерват. Това е всичко, с което разполагат. А може дори да не е истинска следа. Може нищо да не означава.

- Може да използваме димни сигнали - казва Преша.

Брадуел я изглежда остро.

- Имаш право - отвръща той, сякаш е обмислял същата идея. - От Купола със сигурност ще видят димните сигнали, но нямаме голям избор.

- Кажи го отново - обръща се Преша към Партридж. - Текста на картичката. Започни от самото начало. Ел Капитан още не го е чул.

- Какъв е смисълът? - отвръща Партридж. - Тук няма нищо. На изток има само един хълм, а отвъд него още пустеещи земи. Чудя се какво изобщо търсим тук, освен че рискуваме живота си?

- Кажи го отново - настоява и Брадуел.

Партридж въздъхва.

„Нека свелината те води навсякъде. Следвай душата си. Защото тя има крила. Ти си моята пътеводна звезда, също като онази, която изгря на изток и направляваше Мъдреците. Честитит рожден ден, Партридж! С обич, мама.“ Та-дам!

- Нека светлината те води навсякъде - повтаря Ел Капитан.

- Светлината - обажда се Хелмут.

- Нищо не ми хрумва - казва Ел Капитан.

- Нищо - повтаря Хелмут.

Преша разкопчава колието - болка пронизва тила й. Тя втренчва поглед в медальона на дланта си и в синия скъпоценен камък. Тя го вдига към окото си и примижава срещу камъка, който оцветява запустялата земя в синьо.

- На какъв принцип работеха 3Dочилата? Нали се сещате, онези, които хората носели в кината, докато похапвали от малки хартиени кофички?

- Имало е различни видове - казва Брадуел. - При едните се използвали лещи в два различни цвята, една червена и една синя, които създавали усещането за филм, при който на екрана се излъчват едновременно два различни образа. Другите били поляризирани, като различните лещи пречупвали хоризонталните и вертикалните образи.

- Възможно ли е да се изпрати светлинно съобщение, което да бъде забелязано само през определен вид леща? - изрича Преша, разсъждавайки на глас.

- В Купола имаше едно момче на име Арвин Уийд, което изпращаше съобщения на момичетата, като излъчва светлинни сигнали на моравата между двата пансиона с помощта на лазерна писалка - обяснява Партридж, като почуква с пръст по стъклото, загледан навън, сякаш се опитва да си представи същата тази морава. - Говореше се, че се опитвал да изобрети такъв вид лазер, който само приятелката му да може да вижда.

- Следователно, ако искаш да бъде намерен, но няма как да използваш димни сигнали - заключава Преша. Тогава ще използваш такава светлина, която може да бъде видяна само през определен вид леща.

- Партридж, какво знаеш за фотоните? - обажда се Брадуел. - Фотоните на инфрачервените и ултравиолетовите лъчи? В Купола преподават ли ви науки?

- Не бях отличникът на класа - отвръща Партридж. - Разполагаме с някои съвсем прости начини за регистрирането на тези два вида светлина. Уийд обаче има право. Съществуват различни нива на светлината. Би могъл да насочи един лъч право към приятелката си - от своя прозорец към нейния, а тя на свой ред да го забележи през леща, която улавя светлина с честота извън нашия зрителен диапазон. Нали знаете, двеста шейсет и две, триста четирийсет и девет, триста седемдесет и пет.

Преша и Брадуел се споглеждат. Защото никой от тях не е чувал за това. Тя забелязва болката, преминала по лицето на Брадуел. За нея не е тайна неговата неутолима жажда за знания. И двамата са били лишени от образованието, което Партридж приема за даденост. Но Партридж не забелязва нищо.

- Така че е необходима леща, с която да бъдат засечени. Освен това лъчите трябва да бъдат насочени точно срещу човека, наблюдаващ през лещата, нали така? Защото лазерите не разсейват светлината.

- С други думи, също като кучетата, които чуват звуци извън нашия слухов диапазон - отбелязва Брадуел.

- Предполагам - отвръща Брадуел. - Никога не съм имал куче.

- Значи, съществува такъв спектър светлина, който може да бъде засечен само чрез един-единствен вид филтър? Права ли съм? - казва Преша.

- Точно така - отвръща Партридж.

Преша усеща, че през тялото й преминава тръпка на вълнение. Тя поднася отново окото на лебеда към своето. И пейзажът отново изплува пред нея, облян в синя светлина.

- Ами, ако този камък не е просто синьото око на един лебед? Ами, ако това е нашата леща или филтър?

- „Нека светлината те води навсякъде“ - изрича Брадуел.

Преша започва да изучава хълмовете пред тях, местейки поглед насам-натам. Тогава тя подминава една мъждукаща бяла светлинка, след което спира и отново се връща на нея. Светлината прилича на фар, на звезда, красяща върха на коледна елха, каквито е имало навремето.

- Какво има? - обажда се Брадуел.

- Не съм сигурна - отвръща тя. - Мъничка бяла светлинка.

Преша фокусира отново погледа си и тогава зърва още една бяла светлина, проблясваща на върха на друго дърво, издигащо се на единия склон на хълма. Възможно ли е да е тя? Ако това е дело на майка й, тогава то е и първото нещо, което Преша научава за нея съвсем сама, без да разчита на чужди разкази и снимки или на мъглявите спомени. В този миг за нея майка й представлява една блещукаща бяла светлинка, примигваща сред дърветата.

- Арибел Кординг Уилъкс - изрича Брадуел също като преди с възхищение и любопитство.

- Може ли да погледна? - обажда се Партридж.

Преша му подава скъпоценния камък.

Партридж се премества към средата на задната седалка и присяда на ръба. След това навежда глава и поглежда през скъпоценния камък, присвивайки очи.

- Виждам само синя мъгла.

- Продължавай да гледаш - подканя го Преша. Не, тя не е луда. Наистина видя светлината. Тя беше там, кристално ясна.

Тогава той също я забелязва. Убедена е в това.

- Чакай малко - казва той. - Тя е точно пред нас.

- Ако наистина е тя, когато се приближим, вече няма да разполагаме с отправна точка, която да следваме - изтъква Брадуел. - Ще трябва да намерим някакъв ориентир, който да ни показва вярната посока.

- Важното е, че стигнахме дотук - казва Партридж.

- Може да извадим късмет - подхвърля Ел Капитан.

Долната челюст на Хелмут виси отпусната, ала ръцете му продължават да шават нервно зад гърба на брат му. В очите му проблясва нещо, което кара Преша да се запита дали не е по-умен, отколкото изглежда.

- Късмет - изрича той.