Чисти

Лайда Пръсти

ЛАИДА ГЛЕДА НАВЪН ПРЕЗ МАЛКИЯ ПРАВОЪГЪЛЕН ПРОЗОРЕЦ. Какво друго да прави? Да седи на плетената рогозка? Тя представлява смесица от всевъзможни цветове, един ужасен миш-маш. Скрила я е под завивките, за да не се налага да я гледа.

През изкуствения прозорец на стената потрепва светлината на следобедното слънце. Светлината примигва така, сякаш прониква през завеса от листа. Дали във всяка килия прожектират една и съща картина? Нещо в този прозорец я кара да се чувства дълбоко манипулирана. Изолирана от всички естествени ориентири, Лайда има чувството, че болницата контролира дори самото слънце. Дори в Купола разчитат на слънцето като средство за измерване на деня и нощта. Без него тя се чувства още по-изгубена и самотна.

Стаята на Лайда се намира в края на коридора. Така че през правоъгълното прозорче се открива изглед към всяка врата от двете страни на коридора. В момента всички прозорци са празни. Вероятно част от момичетата са на терапия. В отделението има и обща столова, която някои от тях посещават под охрана. Останалите сигурно лежат на леглата си, крачат напред-назад или пък размишляват за своите изкуствени прозорци.

Но тогава на един от прозорците малко по-нататък се появява една глава. Червенокосата. Лицето й е нежно и бледо. Веждите й са толкова светли, че почти не се забелязват. От това лицето й изглежда безизразно. Тя втренчва в Лайда пълните си с тревога очи, взира се в нея със същия странно очакващ поглед, както в занаятчийското ателие.

В този момент Лайда се чувства виновна за това, че й се скара да мълчи. Момичето само си тананикаше, опитвайки се да запълни времето си. Какво лошо имаше в това? Решава да направи постъпки за сдобряване и затова вдига ръка и помахва.

Червенокосата също вдига ръка, но за разлика от Лайда, притиска пръсти към стъклото. Започвайки от кутрето, тя повдига и притиска пръстите на ръката си, един по един, в строга последователност и ритъм. „Тя е луда“, помисля си Лайда, но тъй като няма какво друго да прави, продължава да наблюдава. Кутре, безименен, пауза. Среден, показалец. Пауза. А после в бърза последователност - палец, кутре, безименен. Среден, показалец, пауза. Палец, кутре, пауза.

И отново бързо, безименен, среден, показалец, палец, кутре. А после на интервали по три, безименен, среден, показалец, пауза, палец, кутре, безименен, пауза, среден, показалец, палец, пауза, кутре, безименен, среден. В този момент Лайда осъзнава, че това е песен. Само че червенокосата не възпроизвежда нотите за пиано, а ритъма на песента.

А Лайда знае коя е тази песен. Това е онази отвратителна, ужасна, способна да се загнезди в съзнанието и бавно да те подлуди „Блести, блести“. Отегчена, Лайда се оттегля от прозореца и сяда на пода, опряла гръб на стената.

Ами ако това е животът, който я очаква оттук насетне? Ако заповедта за преместване не дойде никога? Тя поглежда към изкуствения прозорец. Да не е превключен на здрачаване? Дали след време ще познава всяка промяна на изкуственото слънце, от сутринта чак до вечерта?

Тя пропълзява до матрака и издърпва рогозката изпод завивките. Започва да разплита пластамсовите ленти. Ще го направи отново. Ще изработи нещо хубаво. Точно така. Това ще успокои разклатените й нерви. Тя разпределя лентичките по цветове и започва да обмисля кои шарки ще й доставят удоволствие. Хубаво би било, ако успее да вплете някакво послание в рогозката. „Помощ“ - това ще напише. „Не съм луда. Измъкнете ме оттук!“

Но кой би могъл да го види? Ще трябва да държи рогозката вдигната на прозореца с надеждата, че някое от момичетата ще го прочете. В този миг се сеща за червенокосата. Ами, ако тя не е луда? Ако песента съдържа послание?

Тя си припомня наум текста на песента. „Високо горе над земята. Като диамант във небесата?“ Тя започва да сплита пластмасовите ленти - синя, лилава, червена, зелена, създавайки шахматен десен. Песента продължава да звучи в главата й, но лишена от всякакъв смисъл. Просто се е загнездила там. Чува мелодията, но без текста, и тогава, докато пръстите й се движат ритмично напред-назад, думите изплуват в съзнанието й. Но това не е „Блести, блести“. А азбуката. Никога досега не е забелязвала, че двете песни имат една и съща мелодия.

А, Б, В, Г, Д, Е, Ж... Букви, език.

Тя се изправя, оставяйки останалите пластмасови ленти да се разпилеят на пода. Лайда притичва до прозореца и ето че бледото лице на червенокосата е още там, момичето я чака да се появи.

Лайда притиска пръсти към прозореца. Тя подхваща азбуката в ритъма на песента, докато пръстът й не замира на буквата „М“, след което започва отначало, спирайки на „Н“.

Червенокосата се усмихва и този път й помахва.

Стъмва се. Светлината става прекалено оскъдна. Лайда описва с пръст въпросителен знак на прозореца. Какво иска да сподели с нея така отчаяно? Какво?

Момичето започва да диктува посланието си буква по буква. Това е бавен процес и Лайда кима всеки път, щом разбере коя е буквата. Повтаря си тихичко буквите, за да не забрави на кое място в думата се намира. А в края на всяка дума червенокосата описва черта на прозореца.

Дотук посланието гласи: М-н-о-г-о / о-т / н-а-с. / Н-и-е / щ-е...

В коридора се появява една от надзирателките. Момичетата се отдръпват от прозорците си. Лайда се мушва под завивките, преструвайки се на заспала. Ние ще... какво? Мисли си тя? Какво?

Ала щом чува, че стъпките на надзирателката заглъхват надолу по коридора, тя се връща обратно на прозореца. Червенокосата я няма, но след няколко секунди тя също се появява.

Момичето изписва: П-р-е-в-... „Превъзмогнем?“ - опитва се да отгатне Лайда. Дали ще превъзмогне това заточение? Дали това не е послание за надежда до всички, които са затворени тук и се чувстват отчаяни?

Не. Червенокосата продължава да диктува посланието си. Изписва втората част от думата: з-е-м-е-м. Ще „превземем" ли? Какво ще превземат?

Лайда предава буквите възможно най-бързо: б-о-л-н-и-ц-а. Отново описва въпросителен знак на прозореца.

Червенокосата я поглежда с безизразното си лице и поклаща енергично глава. Не, не, не.

Лайда описва нов въпросителен знак на прозореца. Какво тогава? Трябва да разбере.

В стаята е почти тъмно. Лайда едва успява да различи показалеца на червенокосата върху стъклото. Червенокосата изписва пет букви: К-у-п-о-л.

Лайда втренчва поглед в нея. Нищо не разбира. Тя вдига пръст на прозореца и описва нов въпросителен знак.

Червенокосата й отговаря: К-а-ж-и / м-у.