Чисти

Ел Капитан Оръжия

БРЕЗЕНТЪТ НА НАВЕСА Е ЦЕЛИЯТ ПРОТРИТ. Останали са само алуминиевите спици, прикрепени към стария приют. Ел Капитан вдига поглед към сивото небе през обгорелия метален скелет на навеса. Преша Белз - името не му дава мира. На какво се дължи тази внезапна обсебеност на Ингършип от една оцеляла на име Преша Белз? Ел Капитан не харесва това име - не му харесва как вибрира в устата, това противно жужене. Накрая се отказа да я търси. Все пак работата му не е да обикаля улиците, затова преди час се прибра у дома, изпращайки хората си обратно навън. Но сега се пита дали няма да си плати заради това решение. Ще могат ли онези идиоти да намерят момичето без него? Едва ли.

- Открихте ли я? Край - кресва в уокитокито.

Радиото притихва.

- Чувате ли ме? Край.

Отново нищо.

- Пак се скапа - отронва Ел Капитан.

И тогава брат му Хелмут измърморва:

- Пак се скапа.

Хелмут е само на седемнайсет, с две години по-малък от Ел Капитан, и винаги по-дребният от двама им. Когато избухнаха Детонациите, Ел Капитан и Хелмут бяха съответно на десет и на осем години. Отстрани изглеждат, сякаш единият носи постоянно другия на гръб. Хелмут разполага с отделен торс, ала всичко останало от кръста надолу се е превърнало в част от тялото на брат му, а бедрата му, представляващи покрита с мускули деформирана кост, опасват като пояс ханша на брат му. Двамата се возеха на един мотоциклет, когато ослепително бялата светлина и горещият вятър ги повалят на земята - Хелмут седнал отзад, държащ се здраво за по-големия си брат. Ел Капитан беше поправил двигателя съвсем сам. А сега хилавите ръце на брат му висят увити около собствената му шия.

Уокитокито се събужда с пращене. Ел Капитан чува радиото и ръмжащата скоростна кутия на камиона, вероятно пъплещ по някой баир. Гласът на войника най-сетне отеква на фона на околния шум:

- Не. Но ще я хванем. Имай ми доверие. Край.

„Имай ми доверие“, повтаря наум Ел Капитан. Той пъхва уокитокито обратно в калъфа. После се озърта назад към брат си и измърморва:

- Като че ли някога съм имал доверие на някой друг. Не вярвам дори на теб.

- Не вярвам дори на теб - прошепва Хелмут зад него.

Никога не е имало друг освен Хелмут, на когото да се доверява. От дълго време насам двамата са съвсем сами. В живота им никога не е имало баща, а когато Ел Капитан беше на девет, майка им почина от остра вирусна инфекция в приют като този, пред който стоят в момента.

- Ако не я хванете - изкрещява Ел Капитан в уокитокито, - тогава Ингършип ще ни срита задниците. Не се проваляйте. Край.

Късно е. Луната е обвита в сива мъгла. Мисли си да надникне вътре, за да провери дали Ведра не шета още из кухнята. Харесва му да я вижда обвита сред парата от съдомиялната машина. Би могъл да й нареди да му приготви сандвич. В крайна сметка той е най-високият по чин офицер тук, в щабквартирата. Само че знае предварително какво ще се случи. Двамата ще се заприказват, докато тя реже месото с охлузени от работа ръце с изложена на показ кожа, осеяна с белези и ярки следи от изгаряния. Тя ще му заговори с онзи топъл глас, а накрая ще плъзне очи към лицето на брат му, което е все там, надзъртащо с празен поглед през рамото му. Ненавижда това, че докато го слушат, хората все поглеждат към Хелмут - една глупава марионетка, климаща зад гърба му - и тогава в Ел Капитан се надига такъв гняв, че е в състояние да избухне. Понякога, нощем, докато слуша дълбокото дишане на Хелмут, си представя как се завърта по гръб, задушавайки брат си веднъж завинаги. Ала с него ще умре и той. Добре знае това. Двамата са прекалено важни един за друг и прекалено свързани, за да може единият да умре, а другият да продължи да живее. А понякога това му се струва толкова неизбежно, че няма търпение да дочака смъртта.

Но вместо да се отбие при обвитата в кухненска пара Ведра, решава да отиде в гората - каквото е останало от нея и каквото е успяло да израсте отново, и да провери капаните си. Два поредни дни някой все отмъква попадналия вътре дивеч. В капаните винаги се хваща по нещо, но тогава пристига някой друг и го изяжда.

Щом заобикаля щабквартирата, се озовава пред наблюдателните вишки, изградени от дървени талпи и метални шипове, и една каменна стена, издигаща се сред запустялото поле. Върху нея е прокарана бодлива тел. А от другата страна има полуразрушени сгради. Пред едната се издига колонада, ала зад две от колоните не си вижда нищо друго освен покритото със сажди небе. Ел Капитан обича небето повече от всичко останало. Преди много години, когато беше още дете, мечтаеше да постъпи във военновъздушните сили. Тогава знаеше всичко за летенето. Разполагаше с книги от библиотеката и една стара видеоигра с летателна симулация, на която се упражняваше часове наред. За баща си знаеше само, че е бил пилот от военновъздушните сили, изритан от армията заради психическа непригодност. „Беше напълно смахнат - казваше за него майка му. - Добре че замина.“ Къде обаче? Ел Капитан така и не научи. Знаеше само, че в някои отношения прилича на баща си - Ел Капитан мечтае да полети и е луд, също като него. Най-близкото до летене преживяване, което е имал, беше с онзи мотоциклет, с който се издигаше за миг във въздуха след скок. Но вече предпочита да не мисли за това.

Сега е полицай, а не пилот. Задачата му е да прави подбор на свежите попълнения. Той е човекът, който решава дали са годни за обучение, или не. Част от тях изпраща при граничните постове, за да ги освободят от ненужния умствен багаж и да ги направят малко по-отзивчиви при изпълнението на заповеди, така че впоследствие да не оплетат конците. Освен това пресява слабите, които биват затваряни в един обор на двора. А накрая изпраща отчетите за свършената работа директно на Ингършип чрез личните му вестоносци.

Понякога Ингършип изпраща на Ел Капитан различни хранителни продукти, които да дава на негодните новобранци - спаружена царевична шума, бледочервени домати, чиято вътрешност съдържа повече пепел, отколкото месеста сърцевина, и месо с неустановен произход. След това Ел Капитан му докладва от кои храни са се почувствали зле и от кои не. От къде идва обаче тази храна? Не си позволява да задава въпроси. Ел Капитан също изпробва различни неща за ядене върху негодните попълнения за свои собствени цели - ягоди, които е намерил в гората, пумпалкигш. листа, които биха могли да са от босилек или от мента, но това никога не се оказва така. Понякога негодните новобранци се разболяват. От време на време умират. А в редките случаи, в които им няма нищо, Ел Капитан запазва храната и я разделя с брат си.

Понякога Ингършип нарежда на Ел Капитан да играе Играта, позволявайки на някой от негодните новобранци да избяга, за да може после да го преследва като болен елен. Но това е по-скоро проява на милост, казва си Ел Капитан. Защо да страдат в онзи обор? По-добре всичко да свърши. На тяхно място би предпочел точно това. В известен смисъл, Играта напомня на Ел Капитан за детството, когато преследваше катериците в гората близо до дома си. Но вече нищо не е както преди. Напоследък Ингършип не е издавал заповед за Играта и Ел Капитан се надява, че е забравил напълно за нея и че никога вече няма да му нареди да я играе. От известно време насам Ингършип е станал непредсказуем. Нова хайка за Лов на хора беше организирана едва вчера, а заповедта гласеше да нападат без предупреждение всеки, който им попадне.

На път за гората, Ел Капитан минава покрай затворническия обор -пространство с размери двайсет на двайсет стъпки, опасано с телена ограда, с циментов под. Новобранците стоят скупчени в едниния ъгъл на обора. Хората стенат и треперят до мига, в който не долавят стъпките му, и тогава един-двама от тях изшъткват, давайки знак на останалите да запазят тишина. Ел Капитан успява да различи необичайно разкривените им крайници, блясъка на различни видове метал и на стъкло. В интерес на истината, в тях не е останало почти нищо човешко, напомня си той, но въпреки това отклонява поглед встрани, когато минава покрай тях.

- За бога, Хелмут. Можеше да сме на тяхното място - казва той.

- На тяхното място - повтаря Хелмут.

- Млъкни, Хелмут.

- Млъкни.

Изобщо не може да си обясни защо Ингършип вдига толкова шум около това ново попълнение - Преша Белз. Ингършип иска момичето да бъде произведено в офицерски чин още с пристигането си. Предупредил е Ел Капитан да очаква спешни заповеди за нея, някаква мисия, а междувременно да я въведе „в послушание“. Ел Капитан не е сигурен какво точно ще рече това. Не е сигурен дори доколко му е позволено да знае. Например трябва ли да знае, че е само един бюрократ на средно равнище? Трябва ли да знае, че тази милиция - наброяваща пет хиляди души, разпределени в три подразделения, и още три хиляди, подложени на процедура по затъпяване, независимо от това колко многобройна и силна става, никога няма да бъде в състояние да превземе Купола? Защитата на Купола е непробиваема и тежко въоръжена. Дали Ингършип подозира, че Ел Капитан е изгубил целия си ентусиазъм? Просто вече не вярва, че има шанс някога да открие стрелба срещу своите чисти „братя и сестри“. В момента се опитва само да оцелее.

Но той има голям опит в оцеляването. Налага му се да оцелява сам още от деветгодишен, когато почина майка му. Тогава започна да се грижи за брат си и двамата заживяха в едно укрепление, построено от Ел Капитан в гората, окръжаваща стария им дом. Печелеше, както можеше, търгувайки с това-онова, и складираше оръжия и амуниции, в това число и останалите от баща му.

- Помниш ли всичкото ни оръжие - подхвърля на Хелмут, навлизайки в гората и оставяйки щабквартирата зад гърба си. Понякога го обзема дълбока носталгия по това оръжие.

- Оръжие - повтаря Хелмут.

Преди Детонациите имаше много сървайвалисти, които живееха изолирано в горите. Един съсед, възрастен мъж, участвал в една-две войни, показа на Ел Капитан как да скрие оръжието и амунициите си. А Ел Капитан постъпи точно както го посъветва старият Зандър. Купи една ПВЦ тръба с диаметър шест инча и капачки от двете страни, както и малко ПВЦ разтворител. А един следобед в края на зимата двамата с Хелмут разглобиха пушките си. Ел Капитан си спомня силната суграшица, която тракаше по стъклата. Двамата братя намазаха частите на пушките със смазочно масло, което придаде восъчен блясък както на чарковете, така и на ръцете им. Тогава Хелмут взе една торба от алуминиево фолио и я наряза на малки парчета, в които уви дулата и затворите, прикладите, спусковите механизми, предпазителите за ръцете, пълнителите, оптичните мерници, стойките, няколко хиляди патрона 223 калибър и абсорбиращ силициев гел на пакетчета. Идеята за пакетчетата беше на Ел Капитан. Беше ги намерил в кутиите със стари обувки на майка си, прибрани в килера. Хелмут запечата отворите на торбите с ютия. А след това изтеглиха въздуха с прахосмукачката на съседа.

Приготвиха също и шест малки кутии с 1,1,1 -трихлороетанг 121 за обезмасляване, както и специални пръчки и тампони за почистване на цевите, разтворител „Хопс № 9“, смазка, комплект капсули за презареждане на патрони и един доста окъсан наръчник. Накрая омотаха всичко това с тиксо.

После натъпкаха в тръбата торбите с амуниции, препарати и чаркове за пушките. А щом запечатаха двете капачки, Хелмут предложи:

- Трябва да напишем инициалите си отгоре.

- Искаш ли?

Така и сториха. И на двамата им хрумна мисълта, дава си сметка Ел Капитан, че може да умрат, преди да успеят да изровят отново всички тия неща, така че, ако някой открие тръбата след време, от тях щеше да остане макар и малка следа. С плътен черен маркер Хелмут изписа пуквите Х.Е.К. -съкращение от Хелмут Елмор Кроу. А колкото до прякора на брат му - „Ел Капитан“, той беше измислен от майка му, точно преди да замине за приюта. Тогава тя му каза: „Докато не се върна, ти ще командваш тук, Ел Капитан". Но тя така и не се върна. Затова Ел Капитан написа инициалите Е.К.К. - Ел Капитан Кроу. И в този момент кръщелното му име умря завинаги.

Старият Зандър им зае една лопата и те разкопаха още по-дълбоко дупката, останала на мястото на един повален дъб. После заровиха тръбата във вертикално положение, за да бъде по-трудно засичането й с детектор за метали. Тогава Ел Капитан извади картата и започна да отброява крачки, както предложи старият Зандър: „В случай че пейзажът се промени до неузнаваемост“. Ел Капитан си каза, че старият Зандър сигурно е полудял, но все пак го послуша. След това никога повече не го видя, но не го и потърси.

След Детонациите Ел Капитан смяташе, че Хелмут ще умре, както си беше на гърба му, макар че и самият той не беше в завидно състояние. Тялото му беше обгорено, покрито с мехури и кръв. Въпреки всичко, събра сили да се върне в гората на същото това място недалеч от дома им и започна да отмерва крачките по спомен, въоръжен с металния накрайник на една лопата, която намери по пътя. Картата отдавна се бе изгубила. Накрая започна да копае с върха на лопатата, превит под тежестта на брат си, който умираше на гърба му.

Когато намери оръжието, му хрумна мисълта, че би могъл да застреля брат си в главата, а после и самия себе си, слагайки край на всичко това. Само че Ел Капитан усещаше с тялото си ударите на сърцето на брат си и това му попречи да натисне спусъка.

Ето как успяха да оцелеят - благодарение на оръжието. Но не толкова заради това, че го беше използвал - макар че през онези първи месеци му се наложи да убие няколко души в името на собственото им оцеляване. А защото ги заложи в замяна на добра позиция в ОСР. Това се случи, след като

Операция спасяване и разузнаване се превърна в Операция свещена революция, когато от организацията набираха безмилостни млади попълнения, които няма какво да губят. Освен това присъединяването им към ОСР означаваше край на гладуването.

Гората тук все още изглежда опожарена заради повалените и почернели стари дървета. Но има и такива, които са оцелели след ударната вълна, само клоните им са изпотрошени. Други под налягането на Детонациите са превили завинаги дънери, устремени към земята вместо към небето, сякаш в опит да се заловят за нея. Но ниската растителност се връща към живота, устремена упорито към затуленото с пелена от пепел слънце. В корените на дърветата са наболи някакви странни нови храсти, с които Ел Капитан още не може да свикне. Раждат ситни отровни плодове, а листата им понякога са покрити с люспи. Веднъж се натъкна на нискорастящ храст, опитващ се да пробие изпод едно изкорубено кленово дърво, чиито листа бяха покрити с пухкава козина. Не просто пух, а истинска козина.

Придвижва се от един капан на друг, навлизайки дълбоко в гората. Всичките са празни. Не се вижда дори капчица кръв. Кожата обаче е там, също както и костите, част от които са натрошени с изсмукан докрай костен мозък. В това няма никакъв смисъл. Но той е по-скоро объркан, отколкото ядосан. Не може да си представи кое същество би могло да действа толкова чисто и това го изпълва с неясен страх.

На двайсетина стъпки от последния капан във въздуха се разнася някакъв звук - дълбоко басово бучене. Той спира.

- Чу ли това? - пита брат си, но със същия успех би могъл да говори на самия себе си.

Бученето започва да отслабва, отдалечавайки се оттук с висока скорост. Дали не е двигател? Ала звукът е прекалено чист, за да бъде от двигател. И заглъхва прекалено бързо.

Приближава се до последния капан, където намира някакъв вид дива кокошка - мъртва, охранена, с оскубана перушина. Ала птицата не е в капана. Лежи точно до капана, откъдето е била извадена, и изглежда сякаш е била умъртвена не от другиго, а от някой фермер, прекършил врата й с опитно движение на ръката. Птицата лежи на земята, сякаш оставена като дар за Ел Капитан. Той я побутва с една бамбукова пръчка. Тялото на кокошката потреперва. Той я вдига от земята и открива сгушени отдолу, сякаш като някаква странна шега, три яйца. Кафяви яйца. Едното покрито с петна.

Взима петнистото яйце и го полага в дланта си. Има чувството, че някой се опитва да му каже нещо.

Кога за последен път е виждал и държал в ръката си яйце? Може би преди Детонациите, когато майка му беше все още у дома и купуваше яйца в картонени кутии.

Кокошката и яйцата приличат на някакво странно чудо и той си спомня чувството, което изпита, докато изкопаваше заровената тръба, сякаш изважда дълга, бяла кост от земята, а също и усещането от пръстта в ръцете си, ронлива, мека и нежна. Откри парче от стария си трион. После отстрани пръстта и отряза капачетата от двете страни. Всичко се беше запазило, както бяха планирали - като изключим факта, че брат му се беше сраснал за гърба му. Но Хелмут нямаше да умре. Не, той беше товарът, който Ел Капитан щеше да носи на плещите си цял живот.

Понякога си спомня звука от плъзгането на оръжието по тръбата, тежестта на алуминиевите торбички, силното щракване при сглобяването на пушките, първо едната, а после и другата, и тогава му хрумва, че обича Хелмут точно толкова, колкото го мрази. Тежестта на брат му го е направила само по-силен.

Бученето отново се засилва и Ел Капитан заляга ниско на земята. Лежи по корем в храстите. Зад себе си долавя сподавеното ридаене на брат си. Понякога се случва Хелмут да плаче без причина.

- По-тихо - прошепва му загрижено Ел Капитан. - Тихо, Хелмут. Всичко е наред. Тихо.

И тогава ги забелязва - странни същества, запазили човешкото в себе си само наполовина, които се промъкват сред дърветата.