Чисти

Преша Чип

ПРЕША НЕ МОЖЕ ДА МИСЛИ ЗА НИЩО ДРУГО освен за всички онези неща, които се оказаха лъжа - цялото й детство, измислено от дядо й. И дали изобщо е неин дядо? Ами огромната мишка с бели ръкавици в „Дисни уърлд“, понито за рождения й ден, сладоледената торта, въртележката с чаените чаши, златната рибка на италианския фестивал, църковната венчавка на родителите й, тържеството под бялата шатра. Всичко ли е лъжа?

Въпреки това имаше една рибка. Само че не тази от разказите на дядо й, с които е натъпкана главата й. Това не е рибката в найлоновия плик, спечелена на италианския фестивал. Не. Имаше един малък аквариум за рибки, дамска чантичка с ресни и отоплителна тръба, издаваща тихо клокочене под една от масите. А тя беше увита в палтото на баща си. Седеше на раменете му, докато минаваха под цъфналите клони на дърветата. Със сигурност знае, че това е бил баща й. Ами жената, чиято коса решеше и която ухаеше толкова хубаво - това майка й ли беше? Или пък тя беше жената от преносимия компютър, която пееше за момичето на верандата и за момчето, което иска двамата да избягат заедно. Тя ли беше майка й? Затова ли гласът й беше записан на онзи компютър - защото е било невъзможно да бъде до нея? Защото се е наложило да се върне при истинското си семейство, при законните си синове? Някой редовно й пускаше тази песен, дори когато на Преша й беше дошло до гуша от нея. „Една ялова жена“ - така се казваше в приказката за жената-лебед.

Но това не е никаква приказка. А самата истина. Все още помни думите на песента, в която се разказва за Обетованата земя, за една говореща китара и за това как той ще отвлече момичето с колата си.

Вратата се отключва от външната страна и се отваря широко. На прага се появява жената с метлата копие. Тя носи голямо шише със спирт, цял куп прилежно сгънати парцали, марля, кожена препаска, подобна на онази, с която спряха кървенето от ампутираното кутре на Партридж, и още нещо, завито в парче плат, вероятно нож. Щом Брадуел взима от нея донесените материали, без да обели нито дума, жената напуска стаята и превърта отново ключа със серия щраквания. Преша затваря очи за момент, опитвайки се да се овладее.

- Добре ли си? - обръща се Брадуел към Преша.

- Бих предпочела да го направи някой друг. Не искам повече услуги от теб.

- Преша - започва Брадуел, - дядо ти не е причината да тръгна да те търся. Казах го просто ей така. Не знам защо. Но това не е цялата история...

- Да приключваме с това - прекъсва го Преша. В момента не й се слушат повече истории или поне не такива, с които Брадуел се опитва да се самоизтъкне.

Тя ляга по корем на пода, поставяйки якето на ОСР под главата си. Камбанката, която беше открила в бръснарницата, още се намира в джоба на якето, образувайки пълна с въздух кухина. До този момент е забравила за нея, но сега се радва, че я намира, защото й напомня за дългия път, който е изминала дотук. Тя мушва главата на куклата под брадичката си. Затваря очи и поема миризмата на пода - мръсотия, примесена с пропит с пушек прахоляк и лек привкус на бензин. Брадуел разделя косата й на две, откривайки задната част на врата й. Допирът му я изненадва, толкова лек и нежен.

- Спокойно. Ще бъда внимателен - казва той.

- Стига приказки - срязва го тя. - Просто го направи.

- С това ли ще го извадиш? Господи - обажда се Партридж. А Преша си представя месарските ножове на Брадуел. - Трябва да почистиш мястото!

„Такива ли са всички по-големи братя? - пита се Преша. - Все се суетят около теб. Задушават те с грижи.“

- Не ми прави сянка - казва му Брадуел.

- Повярвай ми, нямам никакво желание да гледам - отвръща Партридж.

Преша чува, че той тръгва да се разхожда из тясното помещение, но без да

се отдалечава прекалено много. Стъпките му отекват съвсем наблизо. „Сигурно се опитва да осмисли наученото“, предполага тя. Новите разкрития вероятно променят представата, която е имал за майка си. Нима е възможно една светица да има извънбрачна връзка и дете от друг мъж? Пита се как се чувства той, виждайки майка си в тази нова светлина. В момента й е по-лесно да мисли за него, отколкото за себе си, но тези въпроси тревожат и нея. Защо дядо й не й е казал истината? Защо я е лъгал през всички тези години? Но може би все пак знае отговора. Вероятно дядо й беше намерил едно малко момиченце, което беше решил да приюти.

Но щом с Партридж имат една и съща майка и той е бял, значи, майка й също е бяла - майка й, която е заминала за Япония, превръщайки се в предател и в шпионин, търгуващ с тайна информация. Майка й е жената от снимката на плажа, но също и жената от екрана на преносимия компютър, пееща онази песен за лека нощ. Дали я е записала, защото е знаела, че ще трябва да изостави дъщеря си? Снимката - на нея майка й е с разрошена от вятъра коса, загоряло лице и усмивка, която излъчва едновременно щастие и тъга. Тогава коя е жената, която винаги е смятала за своя майка - онази красива и млада японка, която беше загинала на летището?

Значи, баща й е японец - добрият крал от приказката. Тогава кой е младият мъж, когото винаги е смятала за свой баща - светлокосият мъж с криви крака, играл футбол на разграфените спортни терени в университета? Дали не е някой, когото дядо й е обичал? Може би синът, когото е изгубил?

Ако някога види майка си, ако тя наистина е жива, мисли си Преша, ще трябва да сподели с нея всички тези неща - целия си живот по време на раздялата им. Отдавна мечтае за това, но сега има надежда - истинска надежда, че един ден вероятно ще види майка си.

Но дали да повярва, че майка й може да е жива? Дядо й е единственият човек, на когото е имала пълно доверие, а ето че се оказва, че я е лъгал през всички тези години. Щом не може да вярва на него, тогава на кого може?

Брадуел дезинфекцира врата й със спирт. Или може би някакъв вид алкохол? От него й става студено и кожата й настръхва.

- Това с чиповете е изключително лоша идея - казва Брадуел. - Покрай всички тези теории на конспирацията родителите ми се отказаха да ми сложат чип. Те бяха против това някаква свръхсила да знае къде се намираме във всеки един момент. Чипът им дава прекалено голяма власт. А нас ни превръща в мишени.

- Почакай - казва тя. Все още не е готова.

Брадуел се обляга назад.

Тя се изправя на колене.

- Какво има? - пита Брадуел.

- Партридж - казва тихо тя.

- Да?

Не е сигурна какво точно иска да го попита. Главата й прелива от въпроси.

- Какво има? - казва той. - Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш. Всичко.

Гласът му звучи някак безплътно, сякаш Партридж е само сън, нещо нереално, сякаш е спомен. Той помни много неща за майка си. Но самата тя е била прекалено малка, за да помни. „Спомените са като вода“ - спомня си тя думите на дядо си. И сега разбира, че това е самата истина. А може би не помни, защото майка й не е била задълго част от живота й. Дали майка й не е жената-лебед, поверила дъщеря си на грижите на онази бездетна жена?

- Помниш ли ме? Срещали ли сме се като деца?

Отначало Партридж не казва нищо. Може би неговите спомени също са се отприщили или просто се колебае дали да не скалъпи някоя история, също като дядо й. Нима не иска да запълни празнините от детството й, като един истински брат? Тя би направила това за него. Накрая той казва:

- Не. Не те помня - но после продължава бързо: - Но това не означава нищо. Били сме прекалено малки.

- Помниш ли майка ти да е била бременна?

Той поклаща глава и прокарва ръка през косата си.

- Не помня.

Главата й прелива от въпроси. „Какъв беше ароматът на майка ми? Какъв беше гласът й? Приличам ли на нея? Или двете сме различни? Дали ще ме обикне? Обичала ли ме е изобщо? Или просто ме е забравила?“

- Как се казвам? - прошепва тя. - Явно името ми не е Преша. Била съм сираче. По всяка вероятност дядо ми изобщо не ме е познавал. Неговата фамилия е Белз. Но не и моята. И със сигурност не съм Уилъкс.

- Не знам как се казваш - признава Партридж.

- Дори име си нямам.

- Със сигурност имаш име - възразява Брадуел. - И все някой го знае. Ще разберем какво е то.

- Седж - изрича Партридж и очите му се наливат със сълзи. - Ще ми се да го познаваше. Той щеше да те хареса.

Седж е мъртвият му брат. Нейният мъртъв полубрат. Светът е ужасно място - дава ти едно, но ти взема друго.

- Съжалявам.

- Няма нищо - отвръща Партридж.

Колкото й необяснимо да й се струва, Седж й липсва. Имала е още един брат. Имала е още едно близко същество на този свят. Но сега него го няма.

Преша прочиства гърлото си. Точно сега не иска да плаче. Налага се да бъде силна.

- А ти, Партридж, защо нямаш чип? - пита тя. - Теб защо не те следят?

- Брадуел има право за чиповете. Баща ми казваше, че и двамата му синове могат във всеки един момент да се превърнат в мишени.

- В картичката за рождения му ден беше скрито най-обикновено проследяващо устройство, но може да е имало и други - казва Брадуел. - Така или иначе изгорихме всичките му вещи.

- Но после сте поставили това проследяващо устройство на единия от плъховете - казва Преша.

- Как разбра?

- Досетих се - сега не й се навлиза в подробности. Просто иска да приключат с всичко това. Тя ляга отново по корем и казва: - Готова съм.

Брадуел се навежда ниско над нея. Може би да й прошепне нещо? Тя обръща глава на една страна и я отпуска на ръката си. Но той не казва нито дума. Вместо това прибира косата зад ухото й. Един почти незабележим и деликатен жест, също като нежния допир на едрите му ръце, на какъвто не вярваше, че е способен. Та той е още дете. Дете, израснало съвсем само. Той е корав, силен и гневен - но също и нежен. И неспокоен, решава тя, заради пърхащите крила на гърба му.

- Преша, нямам никакво желание да правя това. Ще ми се да не се налагаше.

- Няма нищо - прошепва тя. - Извади го - по извивката на носа й се плъзва една сълза. - Просто го извади.

Брадуел дезинфекцира отново мястото, след което тя усеща допира на пръстите му. Ръцете му треперят. Явно се опитва да се овладее, защото поставя ръка на врата й и спира.

- Партридж, ще ми трябва помощта ти - казва той.

Партридж се приближава.

- Дръж здраво - казва Брадуел. - Ето тук.

Следва миг на колебание. После тя усеща, че Партридж притиска главата й с ръка.

- По-силно - казва Брадуел. - Не трябва да мърда.

Ръката му стяга главата й като в менгеме.

Преша усеща, че Брадуел опира коляно на гърба й. Усеща допира на ръката му. Той притиска пръсти на врата й, този път по-силно, и забива острия като скалпел нож в малкия промеждутък между палеца и показалеца си.

Тя надава писък, какъвто не е предполагала, че може да излезе от устата й. Усеща болката като нещо живо вътре в себе си. Скалпелът потъва още по-дълбоко. Този път не крещи, защото дъхът й пресеква. Несъзнателно прави опит да изрита Брадуел от гърба си. И въпреки че болката я е завладяла, събуждайки всичко най-първично у нея, сега поне знае, че не бива да мърда главата си.

- Спри - казва Партридж.

Но Преша не може да прецени на нея ли говори, или на Брадуел. Да не би нещо да не е наред? Би могъл да й причини парализа. Всеки от тях си дава сметка за това. Тя усеща струйките кръв, стичащи се от двете страни на врата й. Дишането й се учестява. Собствената й кръв капе на пода. Забелязва образуващата се тъмночервена локвичка. Трябва да се стегне и да издържи на болката. Цялото й тяло изгаря отвътре. Спомня си горещината по време на Детонациите, връхлитащите една след друга горещи вълни. Спомня си също какво е да си нямаш никого, да останеш сам-самичка в целия свят. Наистина ли помни това? Или просто пази спомена за усилията да си спомни? Вижда отново онази млада и красива японка - нейната майка, която беше умряла и която сега умира за втори път, защото се оказа, че тази жена не й е майка. Тя е само една непозната, едно чуждо лице. Кожата й е стопена. Лежи на пода сред цял куп тела, багаж и преобърнати метални колички. Въздухът се изпълва с пепел и тогава я залива нова гореща вълна. В този миг около ръката й се увива друга ръка, а кръвта бучи в ушите й. Тя затваря очи, след което ги отваря и затваря отново. Навремето имаше една играчка - нещо като бинокъл с бутон, а при всяко негово натискане картинките вътре се сменяха. Тя отваря и затваря очи, после ги отваря отново, надявайки се да види различна от предишната картина.

Ала там е само мръсният под, болката и отново мръсният под.

Тогава тя казва:

- Партридж, майка ми пееше ли приспивни песни?

- Да - отвръща той. - Пееше.

Това вече е нещо. Едно добро начало.