Чисти

Партридж Металната кутия

МОМЧЕТАТА ОТ КЛАСА ПО СВЕТОВНА ИСТОРИЯ НА ГЛАСИНГС са умълчани - нещо твърде необичайно, защото училищните екскурзии обикновено изкарват на показ най-лошото в тях. Единствено стъпките им трополят и отекват сред подредените по азбучен ред върволици от метални кутии. Дори Гласингс, който винаги има какво да каже, не нарушава тишината. Лицето му е изопнато и зачервено, сякаш нещо е заседнало на гърлото му - скръб или надежда? Партридж не е сигурен кое от двете. Тътрейки крака, Гласингс изчезва по една от пътеките.

Въздухът в Купола е винаги сух и стерилен, напълно статичен. В Архива на починалите близки обаче въздухът е леко зареден, почти електрически. Партридж не би могъл да го докосне с пръст. Разбира се, казва си той, не е възможно складираните тук вещи на починали хора да са по-различни по молекулен строеж от които да е други вещи, но въпреки това изглежда, сякаш е тъкмо обратното.

А може би причината не е нито в личните вещи на починалите, нито във въздуха. Може би заредени с напрежение са самите момчета, всяко от което търси да намери някое конкретно име. Всеки един от тях е изгубил близък човек по време на Детонациите, също като Партридж. И ако от целия живот на този човек е останал някакъв артефакт, някаква вещ, напомняща за неговото съществуване, тя бива поставена в метална кутия, надписана, каталогизирана, заключена тук завинаги. За да бъде почитана ли? Някои от момчетата обаче познават хора, които са починали в Купола след Детонациите. Партридж също има такъв близък. Но когато изгубиш някого в Купола, около тази загуба не се вдига много шум. Такива загуби се приемат с лекота. На фона на всички онези колосални, глобални загуби, как да приемеш лично една собствена загуба? А случаите на сериозни заболявания са рядко срещано явление или по-точно - добре потулени. Гласингс неведнъж през последните няколко години е подавал молба за тази училищна екскурзия. Най-накрая бе получил разрешение и ето ги тук. От невидими тонколони някъде над тях гръмва предварително записан женски глас, който започва да разказва:

- Всеки починал има право на една малка метална кутия за личните си вещи. Телата се кремират, защото пространството тук се котира скъпо. Налага се да сведем до минимум останките. Такива са правилата, докато земята не стане отново обитаема и не си възвърнем полагаемото място на пълноправни участници и създатели на естествения пейзаж.

- Може ли да отворим кутиите? - обажда се Арвин Уийд. - Тук е една от лелите ми.

- Леля Уийд! - подхвърля подигравателно едно от момчетата.

- Може - отвръща сепнато Гласингс, който, няма съмнение, също издирва някого. - Такъв достъп не се получава всеки ден. Проявете уважение. И не пипайте нищо.

С други думи, Гласингс ще отвори кутията, която търси, стига да я намери. Отначало Партридж бе смятал, че няма да им позволят да надникнат вътре, че само ще ги пуснат да погледнат редиците с метални кутии. Сърцето му започва да бие учестено. Тогава той ускорява крачка, преди Гласингс да промени решението си и преди някой от лекторите да влезе и да ги спре. Напредва почти тичешком. Усеща, че му се завива свят. Изглежда, сега всички момчета сноват наоколо почти бежешком, занасят на завоите, олюляват се заради въздействието на кодирането върху равновесието.

Препускайки по дългата пътека, Партридж най-сетне стига до края на азбуката - Уилъкс. Открива надпис с името на брат си - СЕДЖ УОТСЪН УИЛЪКС - и датите на раждането и смъртта му, толкова окончателни и категорични, отпечатани със стегнат шрифт. Той прокарва пръст по релефните букви. Мастилото все още не е избеляло, както при някои от другите надписи. Седж си бе отишъл само преди година. Но Партридж има странното чувство, че го няма от цяла вечност, но в същото време, че е още тук, че е станала чиновническа грешка. Спомня си последния път, когато го бе видял. Беше на официалната вечеря по случай назначението му. Седж и другите пет момчета, завършили току-що академията, бяха първите попълнения в новия елитен корпус. Седж носеше униформата си. Кодирането бе дало пълен резултат. Брат му беше по-висок, по-широкоплещест и с поздрава челюст. Казал беше на Партридж, че е прекалено кльощав:

- Взимай двойна порция протеинови блокчета - посъветва го той, а в следващия миг задържа погледа си върху него и добави: - Помниш ли историята, която ми разказваше? Онази приказка?

Партридж поклати глава.

- Понякога мисля за нея.

Тогава Седж се засмя. А точно преди да си тръгне, той прегърна брат си и прошепна на ухото му:

- На теб това може да не ти се случи.

Тогава Партридж си помисли, че брат му го подценява, сякаш не е достатъчно мъж, за да издържи до края на обучението. Но когато го намериха мъртъв, Партридж започна да се пита дали в тези думи не се съдържаше искрено желание и надежда.

Партридж няма никаква представа каква е съдбата на другите пет момчета, получили назначение в същия онзи ден. До него бе достигнал слухът, че били подложени на интензивна подготовка и семействата им получавали от тях единствено писма. Тогава си бе помислил, че близките им вероятно не се оплакват - трябваше да бъдат доволни, че децата им са още живи.

Той увива пръсти около дръжката, но по някаква причина няма сили да погледне вътре в кутията. Седж е мъртъв. Ситният печатен надпис под името му гласи: „ПРИЧИНА: ОГНЕСТРЕЛНА РАНА ПРИ СОБСТВЕНОРЪЧНО ПРОИЗВЕДЕН ИЗСТРЕЛ“. Тук самоубийството не носи онзи позорен печат от времето, преди да заживеят в Купола. Ресурсите по право се полагат само на онези, които са здрави и имат силна воля за живот. За умиращите не се отделят кой знае какви ресурси - това би било непрактично. Един ден, може би съвсем скоро, всички те ще се завърнат в света, който ги очаква навън, в Новия Рай, както го наричат някои, и тогава те ще трябва да бъдат силни. Самоубийството на Седж е трагедия, защото той беше млад и силен, но да отнемеш собствения си живот, е признак на слабост, въпреки че в този акт има и нещо достойно за уважение - с такива помпозни слова увещаваха Партридж, че Седж е забелязал тази своя слабост и се е пожертвал в името на останалите. Партридж ненавижда този вид празнословене. „Брат ми е мъртъв - иде му да изкрещи в лицата им. - Той беше убиец и жертва едновременно. И никой от нас не може да го върне обратно!“

Няма никакво желание да вижда какво е останало днес от брат му. Съдържанието на една метална кутия. Просто няма да го понесе.

Следва кутията на майка му - АРИБЕЛ КОРДИНГ УИЛЪКС. Той е учуден, че изобщо я намира тук. Партридж е готов да приеме всеки свързан с нея спомен, независимо от това дали е прибран в кутия, или не. Той издърпва малката метална дръжка, изважда кутията и я отнася на тясната маса в средата на пътеката. Повдига капака. Не е разпитвал много баща си за нея. Забелязал е, че в такива моменти баща му се чувства неловко. На дъното на кутията Партридж намира картичка за рожден ден с балони от лицевата страна, без пощенски плик и написана от майка му до него по случай деветия му рожден ден - но тогава той още не беше настъпил - малка метална кутийка и стара снимка, на която е на плажа заедно с майка си. Стъписва го фактът колко истински изглеждат тези неща. Навярно ги е донесла в Купола преди Детонациите. Разрешили бяха на всекиго от тях да вземе със себе си няколко малки предмета със сантиментално значение. Баща му бе казал, че това, разбира се, били мерки за непредвидени случаи, които по всяка вероятност никога нямало да настъпят. А тези неща сигурно бяха от кутията, която майка му сама е донесла тук.

Значи, майка му е съществувала. Партридж се замисля какво ли целеше баща му с всички онези въпроси. Дали майка му не бе възразила на неговото кодиране? Дала ли му беше хапчета? И дали майка му не знаеше повече, отколкото баща му й бе доверил?

Той разтваря картичката и започва да чете ръкописния текст: „Нека свелината те води навсякъде. Следвай душата си. Защото тя има крила. Ти си моята пътеводна звезда, също като онази, която изгря на изток и направляваше Мъдреците. Честит 9-и рожден ден, Партридж. С обич, мама“.

Дали не е знаела, че няма да бъде до него на деветия му рожден ден? Дали не го е планирала предварително? Опитва се да си представи думите, изречени с гласа на майка му. Така ли говореше тя на рождени дни? Наистина ли беше нейната пътеводна звезда? Той прокарва пръст по думите, написани с такъв натиск, че усеща оставените от химикалката бразди.

Той взима в ръце металната кутийка и едва сега забелязва малко ключе на гърба й, точно до пантите на капачето. Повдига го. Отвътре отекват няколко звънливи ноти - музикална кутия. Затваря бързо капачето с надеждата, че останалите момчета са твърде погълнати от собствените си находки и не са чули нищо. Скрит под музикалната кутийка, Партридж открива тънък синджир с медальон - златен лебед с око от наситеносин камък. Той вдига синджира и медальонът-лебед се завърта. Щом майка му е съществувала, какво пречи още да е така? В този миг чува отново гласа на баща си: „Майка ти постоянно създава проблеми“. Създава проблеми.

Тогава Партридж осъзнава, че трябва да избяга от Купола. Ако тя е жива, ако съществува и най-малката надежда за това, той трябва да се опита да я открие. Оглежда се наляво и надясно по пътеката - чисто. След това взима дребните предмети и един по един ги скрива бързо в джобовете на сакото си, после прибира кутията обратно в процепа, при което се чува триене на метал в метал и накрая лек трясък.