Чисти

Преша Лодки

ПРИСТЪПВАТ ВЪВ ВЕСТИБЮЛА - там е первазът, минаващ по цялата дължина на белите стени, килимът на цветя и широкото стълбище, извеждащо към горния етаж. Всичко това изпълва Преша с острото усещане, че е приклещена в ъгъла, хваната в капан. Продължава да притиска шишенцето към главата си със схванати пръсти и болка, преминаваща през цялото й тяло. Тя поглежда към трапезарията. Отново е поразена от греещия с ослепителна светлина полилей, който потрепва над дългата маса. Долавя стъпки на горния етаж - вероятно жената на Ингършип. Полилеят връща спомена за дядо й, за снимката на болничното легло. Опитва се да си спомни и обзелата я надежда, но тогава се сеща за приборния нож в ръката си, за латексовите ръкавици, за изгарящото чувство в стомаха и как дръжката на вратата беше отказала да се завърти. Чуло се беше само едно щракване, но това щракване внезапно се превръща в спусъка на пушката, отскочила в ръката й заради силния откат. Тя стиска очи за миг, след което ги отваря отново.

Двамата войници продължават да ги държат на мушка. Ингършип се появява на върха на стълбището и слиза долу, за да ги посрещне. С леко несигурна походка той плъзва ръка по махагоновия парапет. На бузата му личат следи от нокти. Преша се замисля за жена му. Дали не е заключена в онази спалня? Свада ли е имало помежду им?

- Оставете оръжията си тук - казва Ингършип. - Моите момчета ще сторят същото. Все пак не сме диваци.

- Само при условие, че ние също ви претърсим - отвръща Брадуел.

- Дадено. Но мен ако питате, доверието не се цени по достойнство.

- Изглежда, сте ни очаквали - подхвърля Партридж.

- Като доверено лице на баща ти научавам доста неща от Купола.

- Наистина ли? - в гласа на Партридж отеква нотка на съмнение. От онова, което е чувала за Елъри Уилъкс, Преша трудно може да си представи, че той има доверие на някого и най-малко на Ингършип. Изглежда, Уилъкс не е от хората, които обичат да се доверяват.

- Всички оръжия на поставката - казва Ингършип и посочва масата до стената.

Те оставят там всички оръжия, ножове и куки, а двамата наемници нервно последват примера им. Ел Капитан претърсва собствените си войници. Поглежда ги в очите, ала те извръщат погледи. Преша предполага, че това е опит да прецени лоялността им. Когато Ел Капитан откри огън на двора, те не отвърнаха на стрелбата. Само единият беше стрелял по колата. Означава ли това, че се чувстват раздвоени? На тяхно място Преша би сторила съвсем същото, което ще рече, че би лавирала между двете страни, опитвайки се да оцелее.

Брадуел претърсва Ингършип. Преша се зарича по-късно да го попита какво е било усещането. Каква част от него е истинска? Дали металът, скриващ половината му лице, не продължава надолу по тялото? „Не е изключено“, казва си тя. Пита се какво ли мисли за нея Брадуел сега. Бузата й още пази спомена за топлината на кожата и биенето на сърцето му. И сега усеща с пръста си раната на устната му. Казала му беше да не умира и той беше обещал да се постарае. Дали изпитваше към нея същото, каквото тя изпитваше към него - едно неудържимо и трескаво чувство? Досега е изгубила толкова много, че не може да си позволи да изгуби и него. Никога.

Войниците ги претърсват на смени. Преша стои до Лайда. Двамата мъже набързо прокарват ръце по телата им.

- Не обичам да стрелят по мен - казва Ингършип на Ел Капитан.

- Че кой обича? - отвръща Ел Капитан.

- Че кой обича? - повтаря Хелмут.

- Войниците ще дойдат с нас просто за всеки случай - казва Ингършип, - а момичетата ще чакат в салона.

Преша настръхва. Тя поглежда към Лайда, която поклаща глава. Салонът се намира от лявата им страна. Той е пълен със завеси, отрупани с вещи мебели и декоративни възглавнички.

- Не, благодаря - отвръща Преша. Замисля се за задното помещение на бръснарницата и за шкафа, в който се криеше толкова време. Стига с тези криеници. Тя се сеща за усмихнатото личице, което беше нарисувала в пепелта. Но него също го няма, заличено под слоеве пепел. Вече няма да се крие, нито по своя собствена, нито по чужда воля.

- Изчакайте в салона! - Ингършип кресва толкова силно, че Преша се стряска.

Лайда хвърля поглед към нея, след което изрича спокойно:

- Ще правим каквото намерим за добре.

Лицето на Ингършип пламва, а следите от нокти придобиват аленочервен оттенък. Той поглежда към Ел Капитан, Брадуел и Партридж.

- Е? - очаква от тях да се намесят.

Тримата се споглеждат.

Накрая Брадуел свива рамене и отвръща:

- Какво? Момичетата вече ти отговориха.

- Е, не бива да позволяваме това възмутително упорство да попречи на плановете ни - с тези думи Ингършип се обръща и започва да изкачва стъпалата едно по едно. А щом стига горе, той отключва една врата с висящ на верижка ключ, който изважда от джоба си.

Влизат в помещение, което на пръв поглед прилича на голяма операционна зала, стерилна и бяла. На една маса под прозореца са наредени метални табли, малки ножове, тампони, марля и един съд, в който най-вероятно има упойващи средства. Всички се събират около операционната маса. Преша предполага, че именно тук са имплантирали в нея бръмбарите и миниатюрната бомба. Не си спомня нищо - с изключение може би на тапетите. Тя прокарва по тях главата на куклата, като в същото време продължава да притиска хапчетата към слепоочието си. Тапетите са бледозелени на малки лодчици. Струват й се необичайно познати. Това ли е видяла, идвайки за миг в съзнание на масата - малки лодчици с издути платна?

- Тук често ли се извършат операции? - пита Брадуел.

- От време на време - отвръща Ингършип.

Войниците изглеждат неспокойни. Те не изпускат от очи нито Ингършип, нито Ел Капитан, несигурни откъде ще дойде следващата заповед.

- Върви да доведеш милата ми съпруга - казва Ингършип на единия.

Войникът кимва и изчезва за не повече от минута-две. Чува се почукване

на врата надолу по коридора, гласове и боричкане. Накрая вратата се затръшва. А войникът се връща заедно с жената на Ингършип. Ръцете и лицето й са покрити със същата найлонова материя, в която са оставени дупки само за устата и очите й, а на главата си носи перука с цвят на мед. Тя е с дълга пола и бяла блуза с висока яка, изцапана с кръв, попила през найлоновата материя на тъмни петна по дрехите й. На едната ръка плътно прилепната материя е скъсана и оттам се подават пръстите й. Някои от тях са покрити с пресни синини, сякаш наскоро са били извити. Вероятно по този начин Ингършип беше получил драскотините по лицето си. Найлоновата материя е съдрана също и от едната страна на челюстта й, разкривайки участък от бледа кожа, една тъмна синина и два дълбоки белега, сякаш пресни следи от изгаряния. Преша се опитва да си спомни точно какво й беше казала жената на Ингършип в кухнята. „Няма да допусна да пострадаш.“ Означава ли това, че й е помогнала? И как?

Ингършип посочва малката кожена табуретка в отсрещния ъгъл на стаята. Жена му прекосява бързо помещението и сяда. Тогава на Преша й хрумва, че жената прилича на едно от онези чучела на Чистите, за които децата използват чорапи. А когато станат готови, ги запалват. Само че очите на жената са изключително живи, пълни с тревога и безпокойство. Тя се взира в лицата на всички новодошли. Тогава погледът й се спира на лицето на Брадуел, сякаш го е познала и се надява той също да я познае. Но когато това не се случва, тя поглежда припряно към Преша и отново свежда очи.

Преша й кимва, питайки се как да разбере какво се крие зад безизразните черти на лицето й.

Жената й кимва в отговор. После бързо навежда глава и втренчва поглед в оголените си пръсти. Дали не очаква от Преша да я спаси?

- Това детска стая ли е било преди? - пита тихичко Лайда, вероятно за да

разчупи напрежението.

- Нямаме право да се възпроизвеждаме - отвръща Ингършип. - Официална заповед. Нали така, скъпа?

Преша е объркана. Какви са тези официални заповеди? Забелязва, че Партридж и Лайда се споглеждат. Сигурно са напълно наясно с правилата. Накрая Преша стига до заключението, че възпроизводството е позволено на едни, но е забранено на други.

- Кутията - казва Ингършип на жена си.

Тя се изправя и взима от поставката с хирургическите инструменти един малък цилиндричен метален контейнер, снабден с метален ключ на панти. Тя е свързана с дълъг сноп жици, втъкнати в малък отвор на стената. После жената се връща на кожената табуретка и поставя контейнера в скута си.

Брадуел се хвърля напред с думите:

- Това е, нали?

Това неочаквано движение стряска жената на Ингършип.

- По-спокойно - казва му Ингършип. - Напоследък сладката ми женичка е малко напрегната.

Той замахва с ръце към нея и тя се свива на мястото си.

- Видя ли? - свива се също като онова куче, което живееше в района на навесите и което Преша хранеше от време на време, преди да бъде застреляно от ОСР.

- Това, което искаш, е у нас - обажда се Партридж. - Така че нека да запазим спокойствие.

- Едно нещо не ми е ясно - обръща се към него Ингършип. - Къде си въобразяваш, че можеш да отидеш оттук? Тук, навън, нямаш никакво бъдеще, но все още можеш да се върнеш в Купола. Достатъчно е да се разкаеш. Баща ти ще те приеме обратно в своето стадо. Другите обаче не са му необходими - той махва пренебрежително с ръка към останалата част от групата. - Но за теб все още може да има бъдеще.

- Не искам да се връщам в никакво стадо. По-скоро бих умрял в бой.

Преша му вярва. Изглежда, го е подценила, приемайки липсата му на опит

в този свят за слабост.

- Обзалагам се, че желанието ти ще се изпълни! - отвръща весело Ингършип.

- Ингършип, просто го обезвреди! - кресва Ел Капитан.

- Ами ти? - отвръща му Ингършип. - С този бавноразвиващия се, дето го носиш на гръб. Какво мислиш, че ще стане с теб? Никога няма да бъдеш победител. Нещата, в които вярваш, не съществуват. Дори войниците ти не са твои войници! Накъдето и да се обърнеш, докъдето погледът ти стига, този свят принадлежи на Купола.

Ел Капитан хвърля поглед към двамата войници.

- Не бери грижи за мен, Ингършип. И сам съм си добре.

- Добре - повтаря Хелмут.

- Откакто ни беше на гости, Преша, жена ми играе роля. Ролята на сноб. Ако бях някой коравосърдечен тип, досега да съм я изгонил да се оправя сама навън, където не би имала никакви шансове. Но аз проявих състрадание. Бях добър с нея. Погледнете само как съм я превъзпитал. Ако в този миг й кажа да завърти ключа, веднага ще го направи. Тя е много послушна, въпреки че по природа е изключително деликатно същество. - Той поглежда властно към жена си. Всичко това е театър, мисли си Преша, въпреки че не може да прецени дали Ингършип го разиграва заради тях или заради Купола, а може би става дума за една доста по-интимна сцена, на която се оказват неволни зрители.

Когато Ингършип пристъпва към Преша, тя стиска още по-силно хапчетата, които продължава да държи до главата си.

- Ами ако ви кажа, че те са на път. И че идват насам. Специалните сили. Подкрепления. Но не просто половин дузина. А цял взвод.

- Това е лъжа - обажда се Лайда. - Ако Уилъкс имаше намерение да праща още войници, досега да са тук. - Въпреки че няма представа дали Лайда е права, Преша се възхищава на нейната убеденост.

- Ти на мен ли говориш? - отвръща Ингършип, след което се приближава до Лайда и я зашлевява през лицето. Тя се завърта и се подпира на стената, за да не падне. Преша усеща как в гърдите й се надига ярост.

Партридж се пресяга и сграбчва Ингършип за реверите на униформата.

- Ти за кого се мислиш?

Хватката му е толкова здрава, че Ингършип започва да изпитва недостиг на въздух.

Въпреки това той впива студените си очи в Партридж.

- Избрал си грешната страна - изсумтява той. А после, без да поглежда към жена си, казва: - Натисни ключа.

- Недей - кресва Брадуел.

Жената на Ингършип докосва леко ключа с показалец - както би го направило едно деликатно същество.

- Тя е толкова млада - подхваща внимателно Брадуел. - Току-що изгуби майка си. Представи си само. Едно дете без майка.

Преша разбира каква е целта му. Жената на Ингършип няма право да има деца. Но преди време са очаквали бебе. Защо иначе ще залепят тези тапети, подходящи за детска стая? Брадуел се опитва да пробуди в нея спомена, майчиното чувство.

- Хайде, прояви милост към нея. Можеш да я спасиш.

- Натисни ключа - кресва още веднъж Ингършип.

Тя поглежда към мъжа и се подчинява. Натиска ключа. Преша поема дълбоко дъх, а Брадуел се хвърля към жената на Ингършип, събаряйки кутията, която се разбива на земята. Всички в стаята замръзват. Не се чува експлозия.

А Преша долавя вътре в ушите си приглушено щракване. По едно във всяко ухо, след което слухът й вече не е заглъхнал. За миг зрението й изчезва и тя не вижда абсолютно нищо. Но това трае броени секунди. Преди да успее дори да извика, зрението й се връща и вече не е замъглено.

Партридж пуска Ингършип, блъскайки го в стената.

- Какво стана? - обажда се Партридж.

- Жива съм. Освен това виждам и чувам съвсем ясно. Всъщност всичко звучи прекалено високо - дори собственият ми глас.

Преша отпуска ръката, в която държи хапчетата.

Жената на Ингършип се изправя.

- Така и не активирах бомбата. Просто свързах жиците. А ако някой беше натиснал ключа, така само щеше да деактивира бръмбарите. Казах ти, че няма да допусна да пострадаш. Обещах ти - тя се обръща към Преша. -Трябва да ме вземеш със себе си.

- Ще ни убият заради това - кресва Ингършип на жена си. Облегнал се е на една от стените, а дъхът му излиза на пресекулки. - Не разбираш ли? Ще ни убият!

- Засега мислят, че тя е мъртва - казва жената на Ингършип. - Ще имаме достатъчно време да избягаме.

Ингършип се взира втрещено в жена си.

- Ти си го планирала?

- Да.

- Дори се поколеба, преди да натиснеш ключа, докато аз се задушавах, за да може да си помислят, че не искаш да я убиеш.

- Нали съм деликатно създание.

- Не ми се подчини! Предаде ме! - крещи Ингършип.

- Напротив - отвръща тя с безгрижен и хладен глас. - Спечелих време, за да можем да избягаме.

- Къде да избягаме? При онези несретници ли?

Жената на Ингършип изглежда леко замаяна. Тя се хваща за пердето над поставката и увисва на него, изгубила равновесие. Лицето й се изкривява под найлоновата материя. От гърдите й се изтръгва вик.

Преша поглежда към Лайда, на чиято буза гори червеният отпечатък и порязването от пръстена на Ингършип.

- Тя ме спаси - изрича Преша.

Ингършип се хвърля към бюрото и изважда един пистолет от шкафа под него. След това се изправя и го насочва към Партридж.

- Ако искам, мога да те убия и баща ти никога няма да разбере за това -после кресва на войниците: - Хванете ги!

Но двамата мъже не помръдват от мястото си. Погледите им се плъзват към Ел Капитан, след което се връщат на Ингършип.

- Въпреки че си въоръжен, Ингършип, пак не те уважават. Нали виждаш?

Войниците продължават да стоят като истукани.

- Тогава ще ви убия всичките - един по един - казва Ингършип и се

прицелва в лицето на Брадуел. - Нима мислиш, че той не знае кой си?

- За какво говориш? - отвръща Брадуел.

- Уилъкс знае всичко за теб и за хората, от които си произлязъл.

Брадуел присвива очи.

- За родителите ми? Какво знае той за моите родители?

- Нали не мислиш, че ще позволи точно техният син да го разиграва?

- Какво знае за тях? - Брадуел прави крачка към Ингършип и насоченото в гърдите му дуло. - Кажи ми веднага.

- Дори би се радвал да добави и теб към колекцията си. Колекция от скромни реликви. Аз лично бих предпочел да те видя мъртъв.

- Каква колекция? - обажда се Партридж.

Жената на Ингършип опъва прекалено силно ефирните пердета. Те се откъсват от кукичките. Тогава тя залита назад, като едва не пада на земята. Но вместо това се завърта зад гърба на мъжа си, омотана като какавида в тънкото бяло перде, а в ръката й проблясва нещо лъскаво.

Скалпел.

Тя пристъпва напред, при което пердето се свлича на пода като рокля. В този миг жената забива скалпела в гърба на мъжа си.

Той надава вик и изпуска оръжието. То се плъзва настрани по плочките. Ингършип извива гръб и пада на земята. Тогава Лайда вдига пистолета и се прицелва в мъжа, който се гърчи от болка заради забития в гърба си нож. Въргаля се в собствената си кръв.

Брадуел се отпуска на колене до него.

- Какво знаеш за родителите ми? Какво ти е казал за тях Уилъкс?

- Жено! - надава вик Ингършип. Но не става ясно дали крещи за помощ, или от ярост.

- Родителите ми - извисява глас Брадуел. - Кажи ми какво знаеш за тях.

Ингършип стиска плътно очи и отново крещи:

- Жено!

Тя мушва пръсти в скъсаната на челюстта й найлонова материя и я съдира от лицето си. От гърдите й се изтръгва силен вик. Тя смъква перуката от главата си, разкривайки своята хубава, но заплетена червеникаворуса коса. Вярно, че лицето й е покрито със стари белези, но освен тях се виждат и пресни охлузвания, синини и следи от изгаряния. Преша си казва, че навремето е била хубава.

От окървавения под Ингършип надава нов крясък:

- Жено! Вземи хапчетата!

- От тях няма никаква полза - обажда се Партридж.

Ингършип се извива на една страна.

- Ела тук, жено. Имам нужда от теб. Целият изгарям!

Жената на Ингършип залита към стената. Тя притиска буза към нея и докосва нежно тапета, докосва една лодчица, една-единствена лодчица.

За миг изглежда сякаш това е краят. Брадуел се изправя и поглежда надолу към Ингършип. Очите му примигват изцъклени. Той умира. А с него и шансовете на Брадуел да получи информация за родителите си. Тогава той се приближава към Преша и я притегля към себе си. Тя заравя лице под брадичката му. Той я прегръща силно.

- Помислих, че те е убила - казва й той. - Помислих, че вече те няма.

Преша долавя ударите на сърцето му. Звучат като приглушен барабанен ритъм. Той е жив, а Ингършип е мъртъв. Очите му са празни. В този миг се замисля за работата на дядо си като погребален агент и усеща необходимостта да изрече молитва над мъртвото тяло, ала тя не знае никакви молитви. От дядо си знаеше, че навремето изпълнявали молитвени песни на погребенията. Старият мъж й беше обяснил, че песните се пеели заради самите опечалени, за да им помогнат да надвият мъката. Преша, която не знае никакви молитвени песни, се сеща за приспивната песен, която беше чувала от майка си. Тази детска стая, останала без бебе, я кара да се замисли за майка си, за образа, който беше видяла на екрана, и за записа на нейния глас. Тогава Преша отваря уста и запява нежно.Партридж не се сепва, чувайки гласа на Преша. Чувства се, сякаш години наред е чакал да го чуе. Отнема му само миг да познае мелодията, която сестра му изпълнява с толкова тъга. Преди време майка им я пееше всяка вечер, преди да заспят. Една приспивна песен, която изобщо не беше приспивна песен. В гласа на Преша той долавя гласа на майка си. Тя пее за една врата, която се затръшва, и за една полюшваща се рокля. Спомня си вечерта на танците и усещането от лекото дишане на Лайда под плътно прилепналата рокля. Изглежда, песента е разтърсила и нея, защото тя мушва ръка в неговата, в тази с отрязания до половината пръст. Дава си сметка, че това не е последната битка, но за миг си представя, че всичко е свършило. Той се навежда към Лайда и прошепва:

- Твоята телена птичка - успя ли да полети на изложбата в „Залата на Учредителите“?Лайда тъкмо се кани да го попита какво ще стане с тях. Къде ще отидат? Какъв е планът оттук насетне? Ала думите замират на гърлото й. В този миг цялото й съзнание е заето от телената птичка. Една самотна птичка, която се поклаща грациозно в телената си клетка.

- Не знам - отвръща тя. - Сега съм тук. И няма връщане назад.Жената на Ингършип е била наречена Илиа. Тя се замисля за рожденото си име и за това отново да се превърне в Илиа. Вече не е жената на Ингършип, защото той е мъртъв. Замисля се за Мери, момичето от песента, което стои на една веранда. „Не отивай“ - ето какво иска да каже на момичето. Обувките й са изцапани с кръвта на мъжа й. Тя докосва лодките върху тапета и се сеща за лодката на баща си, как изгребваше водата от нея като малко момиченце. Усеща се несигурна на краката си, сякаш се намира в олюляващата се лодка. Тогава чува думите на баща си:

- Небето е едно огромно насинено око. Само една буря може да го изцери. Ел Капитан поглежда войниците. Представя си какви неща могат да му разкажат. Тук има и други хора, които навярно са били подложени на същия тормоз като жената на Ингършип. Живеят някъде тук във фермата. И едва ли разполагат с много храна, която да не е отровна. Някои от тях със сигурност умират. Той обляга ръце на поставката под прозореца, за да отнеме от тежестта на брат си. От това място се виждат само част от далечните разкривени останки на старата магистрала. Гробището на приюта трябва да е някъде наблизо. Една гръмотевична буря ги беше заварила там двамата с майка му. Отишли бяха, за да може тя да си избере парцел. Той беше отказал да влезе вътре. Останал беше да чака отвън пред портата под проливния дъжд, докато държеше ръката на Хелмут, който се боеше от светкавиците. На път за дома майка му беше казала:

- Скоро няма да ми е нужен парцел. Ще умра чак когато остарея. Какво сте увесили носове.

Но после се наложи да постъпи в приюта заради белите си дробове. Датата беше определена и изобщо не се знаеше след колко време майка им ще се върне у дома.

- Докато не се върна, ти ще командваш тук, Ел Капитан.

И от този момент нататък не беше преставал да се грижи за Хелмут. Нещо повече дори, самият той е Хелмут. А когато изпитва омраза към Хелмут, значи, мрази и себе си. Ами когато го обича? Дали изводът е същият? Истината е, че товарът на Хелмут не само го беше направил по-силен. А му беше помогнал също и да остане здраво стъпил на земята, сякаш, ако не беше брат му, Ел Капитан отдавна да се рее някъде из космоса.Хелмут усеща ребрата на брат си между коленете си, усеща сърцето на брат си, което бие точно пред неговото.

От устата му се отронват думите:

- Долу... реве ли, реве. На вятъра... се прибери.

Сърцето на брат му ще стига на всяко една място, малко преди неговото сърце. Това е начинът, по който ще извивее живота си - сърцето на брат му, един удар време и тогава неговото сърце. Две сърца едно до друго. Едното води. А другото го следва. Сърца близнаци, свързани завинаги.Брадуел си спомня песента. Арт Уолронд, пияният физик и доверен информатор на родителите му, обичаше да я пуска в кабриолета си. Брадуел си спомня как се вози с Уолронд и с кучето, което нарича Арт на негово име, а вятърът брули лицата им. Но Уолронд е мъртъв отдавна, също както и родителите му. Уилъкс е познавал родителите му? Какво щеше да му каже за тях Ингършип, ако беше останал жив? Ще му се да знаеше. Но тази мисъл не го занимава дълго, тъй като гласът на Преша го връща обратно в настоящия момент. Преша е притиснала буза към гърдите му така, че той усеща песента през тялото си. Усеща нежната вибрация, движението на устните й, деликатните жили на шията й, гласовия апарат - този крехък инструмент, звучащ в гърлото й. В момента се заражда спомен, който ще остане завинаги запечатан върху кожата му: учестеното и леко поемане на въздух, отронването на всяка една нота, песента, която се надига от устните на Преша, и очите й, затворени за бъдещето. Да мислиш за бъдещето, е привилегия, от която би се отказал, ако не беше Преша. Ами ако наистина поведат война с Купола и спечелят? Възможно ли е да има общо бъдеще с нея? Но, разбира се, без кабриолети, кучета и детски стаи с тапети на лодчици. А нещо повече от това.Партридж трябва да се махне оттук. Това е повече, отколкото може да понесе. Майка му е мъртва. Но гласът й се е превърнал в песен, лееща се от гърлото на Преша.

Лайда го гали по ръката.

Той поклаща глава и се дърпа назад.

- Не - трябва да остане сам.

Той излиза от стаята и прекосява коридора. Вижда една врата. Отваря я и се озовава в комуникационната зала - цялата осветена, заета от огромен син екран и работна маса, на която има датчици, кабели, клавиатура и тонколони.

Долавя гласа на баща си, раздаващ инструкции. Хората наоколо му отговарят: „Да, сър. Да - но тогава някой му казва: - Сър, там има някого“.

- Ингършип! Най-сетне, дяволите да те вземат! - отвръща баща му.

- Той е мъртъв - изрича Партридж.

Тогава на синия фон на екрана се очертава лицето на баща му, с неговите неспокойни воднисти очи, лекото потрепване на главата и с ръце, опрени на работната маса пред него. Едната му ръка е възпалена - тъмнорозова на цвят, с люспеста, наскоро изгорена кожа. Той изглежда пребледнял и уморен. Гърдите му са леко хлътнали. Убиец.

- Партридж - започва баща му. - Всичко свърши, Партридж. Ти си един от нас. Хайде, прибери се у дома.

Партридж поклаща глава.

- При нас е съквартирантът ти Сайлъс Хейстингс, както и приятелят ти Арвин Уийд, който се оказа изключително полезен. Никога нямаше да разберем върху какво работи, ако не бяхме решили да му зададем няколко въпроса за теб. И двамата нямат търпение да те видят.

- Не! - надава вик Партридж.

Гласът на баща му преминава в напрегнат шепот:

- Това, което се случи в гората с майка ти и Седж, беше грешка. Злополука. Истинско безумие. И сега си плащаме за това. Всичко свърши.

Едва сега Партридж забелязва, че кожата на врата на баща му също е обгоряла и прилича на тънка розова мембрана. Дали кожата му не дегенерира? Дали това не е поредният симптом на болестта му, който майка му щеше да разпознае?

„Безумие ли - мисли си Партридж. - Как така си плащат? И как така всичко е свършило?“

- Освен това ви събрах заедно с твоята полусестра. Ето виждаш ли? Нещо като подарък.

Партридж едва си поема въздух. Баща му е нагласил всичко. Знаел е как ще постъпи Партридж. Манипулирал го е като кукла на конци.

- Успял си да се сдобиеш с онова, от което имаме нужда. Така ще помогнеш на много хора. Справи се добре.

- Нима не знаеш?

- Какво? - пита баща му. - Какво да знам?

- Това е само началото.

- Партридж - отвръща баща му. - Изслушай ме.

Но Партридж излиза от стаята и хуква надолу по стълбите. Отваря предната врата, слиза по стъпалата на верандата, и непонятно защо дори за самия него, се покатерва на покрива на черната кола. Изправя се и впива очи в далечината, докъдето погледът му стига. Струва му се, че това наистина е началото на нещо.

Тогава той се обръща и поглежда към къщата, огромно жълто петно на фона на притискащото я небе, и към изцапаната с кръв кърпа за ръце, която се развява лекичко. Понякога вятърът все още го смайва.Тогава песента завършва и за миг всички остават притихнали. Колко трае този момент? Преша няма никаква представа. Времето вече не я плаши. То тече на приливи и отливи. Щом се приближава до прозореца, Брадуел застава зад нея, увива ръце около талията й и поглежда над рамото й. Вече не са в състояние да стоят далече един от друг. И въпреки че нито един от двама им не би могъл да изрази с думи това странно чувство помежду им, сега връзката им е още по-силна, тъй като едва не се изгубиха.

Освен това животът продължава, защото така трябва. Ел Капитан и двамата войници повдигат Ингършип за ръцете и го изнасят от помещението, с обувки, влачещи се по пода и оставящи кървави следи подире му.

Лайда, излязла преди малко от стаята, се втурва обратно вътре.

- Къде е Партридж? Някой да го е виждал?

Но тъй като никой не знае къде е, тя излиза отново навън.

Жената на Ингършип повдига пердето от земята и го сгъва. После поглежда към Преша и казва:

- Все пак се върна за мен.

- А ти спаси живота ми - отвръща Преша.

- Разбрах го още щом те видях за първи път - отвръща жената на Ингършип. - Понякога срещаш някого и веднага разбираш, че животът ще се промени завинаги.

- Вярно е - съгласява се Преша, която изпитва точно това по отношение на Брадуел и на Партридж. Никога вече няма да е същата като преди.

Жената на Ингършип кимва и поглежда към Брадуел.

- Напомняш ми за едно момче, което познавах преди време, но това беше много, много отдавна.

Очите й се плъзват покрай него, далечни и замислени. Тя докосва нежната тъкан на пердетата, след което излиза от стаята.

Брадуел и Преша остават сами в операционната зала.

Преша се обръща с лице към него. Той я целува нежно по устните и тя усеща топлината на кожата му и лекия натиск на неговите меки и топли устни върху своите.

- Сега е твой ред да обещаеш, че няма да умреш - прошепва й той.

- Ще се постарая - отвръща Преша. Вече й се струва, че целувката е била сън. Случи ли се наистина? Или е била само плод на въображението й?

В този миг се сеща за нямата камбанка. Преша пъха ръка в джоба си и я изважда навън. После я обвива с ръце и му я подава.

- Това е подарък - казва тя. - Понякога решаваш, че разполагаш с достатъчно време, но после се оказва, че си грешал. Не е много, но искам да ти я подаря.

Той я повдига и я разтърсва. Не се чува никакъв звук. Доближава я до ухото си.

- Чувам океана - казва той.

- Ще ми се един ден да го видя - отвръща тя.

- Заслушай се - той вдига камбанката към ухото й. Тя затваря очи. През прозореца прониква неясна слънчева светлина. Преша усеща милувката й върху клепачите си. Тогава долавя някакво приглушено бучене - шума на океана?

- Наистина ли звучи така?

- Не съвсем - отвръща Брадуел. - Истинският звук на океана не може да бъде затворен в една камбанка.

Преша отваря очи и поглежда през прозореца към сивото небе. Вятърът разнася сажди наоколо и тогава тя чува гласа на Партридж, който крещи имената им.

Долавя наситената миризма на пушек. Нещо гори.