Чисти

Партридж Връзки

ПОТЕГЛИХА НА ПЪТ ОЩЕ ПРЕДИ ЗАЗОРЯВАНЕ. Въпреки че е ранна утрин, вече са изминали дълго разстояние. Пазят ги по шест едри жени от всяка страна. „Повечето деца спят, което означава, че са натежали“, мисли си Партридж. Едната от жените, която носи срасналото се за нея дете на хълбока си, с една ръка прикрепя главата му притисната към гърдите си, а в другата държи касапски нож.

Вървят потънали в мълчание, като минават покрай редици порутени домове, част от които са напълно заличени, и на тяхно място са останали само овъглените основи. Подминават и няколко къщи, които представляват чисто и просто обгорели скелета. Тук-там се вижда запазена част от тухлена стена. Понякога къщата е изцяло унищожена, като на нейно място, също като мрачните декори на пиеса, е останала само една дневна стая от почернял порест строителен материал, металната рамка на стол или коритото на умивалник, прекалено разбито, за да струва нещо. Партридж не може да се концентрира. Той претърсва спомените си за някаква свада между родителите си, за момент на нажежени страсти, враждебност, тлеещ гняв. Двамата не бяха щастливи, а и баща му е бил наясно, че тя има друго дете, което не е от него. Не може да не е бил наясно. Нали е знаел за местоположението на Преша. Искал е тя да се срещне със сина му. Но защо? Това да не е някакво странно чувство за хумор? Да не би да е искал да срещне майка му с нейните две оцелели деца? Съществува ли дори най-малката възможност да е искал да види майка му, защото още я обича, защото иска да си я върне и има нужда да й каже, че й прощава? Дава си сметка, че това е едно напълно детинско желание - родителите му да се обичат, да има щастливо семейство. Но просто не може да се сдържи. Някога баща му я е обичал, не може да не я е обичал. А споменът за нея му причинява болка. Партридж беше виждал това с очите си.

По пътя си срещат още оголени магазини, разбити и напълно разграбени, но най-зловещи наглед са бившите затворнически и болнични институции. Въпреки че телата вътре са отдавна изгнили, от тях се носи ужасна воня. В институциите няма нищо приказно. Там няма място нито за жената-лебед, нито за нейните изгубени крила. Тези институции са доказателство за потисничеството, което предхождаше края на предишния свят, за „Завръщането на добрите обноски“.

Наоколо мирише на смърт и на гнило. Спомня си странно сладникавата тежка миризма на мъртвото тяло, когато беше намерил сред тръстиката жената на пастира. Партридж се опитва да се отърси от неприятния образ. Тук навън има и други оцелели. Партридж долавя издаваните от тях звуци - изсвирване с уста, тършуване, тихо скимтене на някакво животно, а понякога жените спират и се заслушват, обърнали глави в една и съща посока. Но никой не ги напада.

С отдалечаване от града околността става все по-оскъдна. Пейзажът тук е равнинен, с изключение на далечните хълмове на изток. Прахолякът е почернял. Тъй като няма какво да го спира, вятърът вилнее и фучи наоколо на тъмни пориви.

Жените изваждат шалове от някакви невидими джобове и увиват с тях лицата на децата си и своите. Партридж също носи шал. Брадуел покрива лицето си с ръка. А една от жените дава шал на Преша. Партридж не изпуска Преша от поглед. Тревожи се за нея. Преживяла беше прекалено много, и то наведнъж. Но Преша е жилава. и Партридж е наясно с това.

По едно време жената с детето, притиснало глава на гърдите й, казва:

- Оттук продължавате сами.

Партридж би й благодарил, но и бездруго вече беше платил с кутрето си. Затова не може да се насили да им засвидетелства признателност.

- Благодаря - изрича Преша.

А Брадуел им заръчва да предадат благодарностите им на Нашата добра майка.

- Задължени сме ви - казва той и поглежда към Партридж, който успява да смотолеви само едно: „Аха“.

- Не изпускайте от поглед земята. Внимавайте за очите им.

Докато се сбогуват, една от жените се приближава към Партридж. Тя има дълга сива коса. Жената го хваща за ръката и казва:

- Ако майка ти е жива, кажи й, че съм й благодарна.

- Познаваш ли я? - учудва се Партридж.

Жената кимва и отвръща:

- Не го ли позна? - зад гърба й се крие момченце на около осем години. Косата му е дълга и обрасла, а лицето - покрито със следи от изгаряния. Детето го наблюдава с настойчив поглед.

- Това е Тиндал - казва жената. - Но той не говори.

Партридж впива очи в момчето, след което поглежда към жената:

- Госпожа Феърлинг?

- Мислех, че ще го познаеш, защото... защото оттогава не е пораснал.

Партридж се чувства неловко. Тиндал е още момче - при това едно нямо и

сраснало се завинаги с майка си момче.

- Съжалявам - изрича той.

- Недей - отвръща госпожа Феърлинг. - Майка ти ме измъкна от рехабилитационния център. Не знам как го направи. Предполагам, че е задействала някои връзки. Накрая ме пуснаха. Заповед отгоре. И по времето,

когато избухнаха Детонациите, вече си бях у дома при Тиндал.

- Тиндал - прошепва Партридж, взирайки се в лицето на детето, сякаш още не може да го познае.

Момчето описва серия редуващи се дълги и къси кимвания с глава, навярно някакъв код.

- Иска да ти пожелае на добър час - обяснява госпожа Феърлинг, разчела тайния език.

- Благодаря - отвръща Партридж.

Тогава госпожа Феърлинг се пресяга, сграбчва Партридж и го притиска към гърдите си. Държи го в обятията си, стиснала якето му с юмруци. Той също я прегръща.

- Тя ни спаси - казва госпожа Феърлинг през сълзи. - Надявам се, че е жива.

- Жива е - прошепва Партридж. - Ще й кажа, че сте оцелели и че сте й благодарни за това.

Накрая госпожа Феърлинг пуска Партридж. След това се втренчва в него и казва:

- Чувствам се странно, като те прегръщам така. При други обстоятелства Тиндал сигурно щеше да е висок колкото теб.

- Съжалявам - изрича той отново, тъй като няма какво друго да каже. Никакви думи не са в състояние да поправят стореното. Ще му се баща му да можеше да види Тиндал Феърлинг.

- Хайде, време е - казва тя. - Пази се.

Партридж кимва в отговор.

Тя го потупва по ръката, след което Тиндал повтаря жеста й с мъничката си длан.

- Благодаря ви за всичко - казва Партридж. - Благодаря.

Госпожа Феърлинг и Тиндал се покланят, след което поемат обратно заедно с останалите майки и деца.

- Добре ли си? - пита го Брадуел.

- Да - отвръща Партридж. - Готов съм.

Тримата изваждат ножовете си и продължават напред. Но Партридж се обръща назад. Жените вдигат ръце, за да им помахат. В отговор той размахва ножа във въздуха. Но в този миг се вдига облак от пепел и те се изгубват от погледа му. Вече са съвсем сами.