Чисти

Партридж Добитък

ПАРТРИДЖ ЧУВА ОВЦЕТЕ, ПРЕДИ ДА ГИ ВИДИ. От мрака на къпиновите храсти пред него се носи шумолене и откъслечно блеене. Едното от животните издава такъв пелтечещ звук, че му напомня за подигравателния смях на Вик Уелингзли във вагона на влакчето. Но това беше сякаш в друг живот. Слънцето е залязло, изсмуквайки със себе си цялата топлина от въздуха. Партридж се намира в покрайнините на града - в покрайнините на неговите жалки, овъглени останки. Долавя миризмата на пушек от запалени огньове, до слуха му достигат далечни гласове и единични крясъци. Над главата му се разняса плясък на криле.

Беше успял да прекоси ширналите се, покрити с прах пясъчни полета, където изпи всичката си вода, а на два пъти му се стори, че вижда на земята око, едно-единствено примигващо око, изгубило се мигом в прахоляка. Дали не халюцинира? Сам не знае.

Придвижва се по периферията на гората. Щом земята е оживяла, горите сигурно са още по-опасни. Предполага, че тъкмо там живеят част от несретниците. Замисля се за майка си - светицата, както я наричаше баща му - и за несретниците, които навярно е спасила. Ако тя е жива, дали същото не важи и за тях?

Една едра катраненочерна птица се спуска ниско над главата му. Зърва острия си клюн, висящ уродливо, ноктите й механично се затварят и отварят във въздуха. Партридж наблюдава в почуда, докато птицата накрая се изгубва от погледа му и се скрива в гората. Сеща се за затворената в клетка телена птичка на Лайда и изведнъж го обзема чувство на вина и страх. Къде ли е сега Лайда? Бои се, че тя е в опасност, че животът й вече не е същият. Дали няма просто да я разпитат, а после да я оставят да се върне към нормалния си живот? Всъщност тя няма какво да им каже. Но въпреки че знае само за ножа, ще изглежда така, сякаш крие нещо, сякаш знае повече, отколкото казва. Дали някой не е видял, че се целуват? В такъв случай ще решат, че е виновна. Спомня си целувката. Усещането - сладостно и топло, го залива отново и отново. Припомня си уханието й на цветя и мед.

Тогава овцете се появат сред дърветата, олюлявайки се на крехките си осакатени крайници. Партридж се свива в къпинака, за да може да ги разгледа. Предполага, че са диви. Животните се приближават до една изровена в земята яма, пълна с дъждовна вода. Езиците им се стрелват бързо, изглеждат остри и изкрящи като бръсначи. Руното им е покрито с капчици роса и спластено на масури. Очите им блуждаят разногледо, а рогата - при някои повече, отколкото може да преброи, при други наредени по гръбнака на животното като гребен от шипове, са гротескни. Рогата на някои от тях растат като лози, сплетени помежду си и извити на една страна. А в един случай рогата растат назад като грива и преливат в гръбначната кост, така че главата стои фиксирана неподвижно.

Въпреки ужасяващия вид на животните, Партридж изпитва облекчение, като вижда, че водата е годна за пиене. Мъчи го остра кашлица - може би от острите като иглички власинки, които е вдишал. Или от пепелта, примесена с песъчинки? Ще почака овцете да си отидат и ще напълни бутилките си.

Оказва се обаче, че това не са диви овце. От гората се появява овчар с отрязана ръка и криви крака, който надава сърдити викове и размахва остра тояга. Лицето му е обезобразено от изгаряния, а едното му око се е изхлузило надолу, засядайки в костта на скулата. Обувките му изглеждат тежки, покрити с кал. Той подкарва стадото, като шиба и ръга овцете, издавайки гърлени звуци. В следващия момент мъжът изпуска тоягата и се навежда да я вдигне. Лицето му - набръчкано от изгаряния и шевове, се обръща и погледът му се заковава върху Партридж. Чертите му се изкривяват в гримаса.

- Ей, ти - кресва му. - Да не крадеш? Месо или вълна?

Партридж увива шала около лицето си, нахлузва качулката и поклаща глава:

- Трябва ми само вода - отвръща той и махва с ръка към локвата.

- Ако пиеш от там, стомахът ти ще изгние - казва мъжът, чиито зъби проблясват като тъмни перли. - Ела. Ще ти дам вода.

Сивите задници на овцете потъват в мрака на гората заедно с пасящия ги овчар. Партридж поема подире им. Гората наоколо тъмнее като преди и само тук-там се мяркат малки кръпки зеленина. Не след дълго стигат до паянтова постройка и кошара, оградена с телена мрежа и колове. Мъжът прибира овцете вътре. Някои се противят и той ги перва по муцуните. А те му отвръщат с блеене. Кошарата е толкова тясна, че овцете са натъпкани плътно една до друга, изпълвайки пространството с вълна.

- Каква е тази миризма? - пита Партридж.

- Тор, пикня, гнилоч, мокра вълна. И малко смърт. Тук имам алкохол -казва той. - Домашен. Но ще трябва да си платиш.

- Само вода - отвръща Партридж през овлажнения от дъха му шал. Той изважда една бутилка от чантата си и я подава на мъжа.

За един миг мъжът втренчва поглед в бутилката и Партридж започва да се тревожи, че нещо във вида й е обезпокоило овчаря, но тогава хлътва с накуцване в бараката. Партридж успява да надзърне за миг вътре през подпряната с кол изкъртена врата. По стените висят одрани животни с розова плът. Но Партридж не може да определи какви са, тъй като главите им са отрязани. Макар че дори да бяха на мястото си, не се знае дали това щеше да му е от голяма полза.

Усеща убождане по ръката. Залепя силна плесница на мястото и вижда някакъв вид брониран бръмбар с плътни щипци. Перва го с ръка, ала бръмбарът, изглежда, се е заклещил. Затова Партридж го хваща с пръсти и ги измъква от кожата си.

Мъжът се връща с шишето му, вече пълно с вода.

- От къде идваш?

- От града - отвръща Партридж. - Но трябва да се връщам.

- От коя част на града? - пита мъжът. Потъналото надолу око мига по-бавно от другото. Партридж се старае да се фокусира някъде между двете.

- От покрайнините - отвръща той и започва да отстъпва нататък, откъдето е дошъл. - Благодаря за водата.

- Наскоро преживях голяма загуба - продължава мъжът. - Жена ми, разболя се. Почина наскоро. И сега имам нужда от някого тук. Тази работа не е за един чифт ръце.

Партридж хвърля поглед към прибраните в кошарата овце. Едно от животните има копито с формата на лопата, ръждиво и нащърбено. То рие земята в ъгъла.

- Не мога.

- Не си тукашен, нали?

Партридж се заковава на място.

- Трябва да вървя.

- Къде са ти белезите? С какво си се сраснал? Не виждам нищо по теб.

Мъжът вдига тоягата и я насочва към момчето. Партридж вижда ясно белезите по лицето му, плетеница от нащърбени линии.

- Не мърдай - изрича мъжът бавно, готвейки се за скок.

Партридж се обръща и хуква обратно натам, откъдето е дошъл. Постепенно набира скорост, краката и ръцете му се движат бързо и равномерно като бутала. Носи се по обратния път, извеждащ извън гората, когато кракът му затъва в гнил дънер. Строполява се на земята. Оказва се, че това е същото място, където овцете бяха пили от локвата с дъждовна вода. Поглежда назад към дънера и установява, че това не е никакъв дънер. А просто събрани накуп стръкове тръстика - някои още зелени, а други ръждивокафяви на цвят. Сеща се за вършачките, които е виждал недалеч от академията. Ослушва се за овчаря, но не чува нищо. После пристъпва към тръстиката и забелязва лъскавата тел, с която е стегната. Взира се настойчиво в земята, докато накрая не различава неясен проблясък, нещо студено и влажно. Посяга надолу с трепереща ръка. Долавя някакво сладникаво зловоние. Разтваря тръстиката, която е влажна и жилава, и съзира човешко лице - едната страна е белезникавосива, а другата моравочервена, плътта е с видими изгаряния, устата - лилава от липсата на кислород и кръв. Това е жената на пастира -разболяла се и починала наскоро. Ето как я беше погребал. Но коя част от нея е студена и влажна? Окото, което излъчва хладен, тъмнозелен отблясък.