Завръщане на Острова на изгубените

2. Рицари в битка

Джей бе свикнал да се измъква от ръцете на гневни собственици на магазини и вбесени търговци на пазара, които виждаха как безценните им стоки изчезват в ръцете на сръчния и бърз крадец с червената плетена шапка и лилаво-жълтия елек, така че турнирът беше нищо работа за него. Поне на терена не му се налагаше да отбягва удари с гнили домати и заплахи за откъсване на ръцете и краката, докато тичаше на зигзаг към вратата и се стараеше да стои настрана от „зоната на внезапна смърт", маркирана с червени и бели райета в средата на игрището. Следобедът беше идеален за тренировка: небето - безупречно синьо, а дърветата около игрището -раззеленени. Трибуните бяха празни, с изключение на неколцина ученици, които си говореха с приятели или си пишеха домашните, а отстрани на терена мажоретките тренираха с униформите си от жълти блузки и сини полички.

Когато земята под краката му се разтресе, Джей не обърна внимание, хукна наляво, улови шайбата със стика си, премина снишен покрай заредените топове, претърколи се и вкара шайбата в мрежата. Вдигна ръце в победен жест, плъзна се напред на колене и в същия момент вибрациите спряха. На лицето му изплува бавна, доволна усмивка. Дългата му тъмна коса беше залепнала за челото и врата му, а униформата му бе просмукана с пот. Земетресенията не го плашеха. Нищо не можеше да го спре да тича с всички сили към мрежата.

През целия си живот бе използвал пъргавите си крака и светкавичните си рефлекси, за да краде стоки, с които да пълни рафтовете на магазина за вещи втора употреба на баща си за чужда сметка. Само че тук, в гимназия „Аурадон", способностите му спечелиха желано от мнозина място в редовния състав на отбора по турнир и той дотолкова бе свикнал съотборниците му да го носят на раменете си след поредната победа, че радостта от новото усещане бе започнала да стихва. Синът на Аладин, Азис, дори го подкачаше, че трябва да спре да се налива с тиквен сок, за да не стане твърде тежък за носене.

Мажоретките започнаха да скандират името на Джей. Той скочи на крака и метна шлема си към тях, с което предизвика кикот, а помпоните в ръцете им заскачаха още по-бързо.

Джей тръгна към края на терена, за да вземе водата си от сака, с който ходеше на тренировки. Вътре откри смачкан лист хартия. Какво беше това? Той го разтвори. С лилаво мастило някой бе надраскал: Бягай там, където е мястото ти! Върни се на Острова на изгубените преди края на лунния месец!

Това пък какво значеше? И какъв бе този лунен месец? А?

- Ей, човече, добра игра - каза Чад Чаровния.

Златокосият разглезен син на Пепеляшка обикновено не се държеше добре с Джей, но пък може би в него имаше нещо повече от грижливо направената прическа. Чад протегна ръка. Джей я пое, макар и с подозрение.

- Благодаря, човече - каза той и пъхна странната бележка в задния си джоб.

- От друга страна, всеки може да бие Херки - засмя се Чад, стисна дланта на Джей и посочи сина на Херкулес, който играеше като вратар. - Много е боен, обаче е дюстабанлия, сещаш ли се?

Херки беше силен като баща си и имаше мускули, които го доказваха, но не беше от най-бързите на терена. Въпреки това Чад извади късмет, че Херки не можа да го чуе.

- Искаш да кажеш, че и ти щеше да вкараш гол ли? - попита Джей. Чад не пускаше ръката му.

- И със затворени очи - рече Чад и продължи да клати ръката на Джей нагоре-надолу с престорена озъбена усмивка. - Виж сега, Джей, лесно е да избегнеш топ, но в турнира трябва да се пазиш и от онова, което може да те връхлети изневиделица.

След тези думи, все така озъбен, което беше запазената му марка, Чад изви китката на Джей и го преметна. Джей се строполи на земята по лице. Уууф!

- Виждаш ли какво имам предвид? - усмихна се Чад. - Приеми го като лек спаринг между приятели.

- О, Чад, толкова си забавен, че направо нямам думи! - изчурулика Одри, която бе се приближила, за да си погука с гаджето си.

- Не бих използвал думата забавен - изръмжа Джей и изплю малко прах.

Наистина ли бе си помислил, че му е писнало съотборниците му да го носят на

раменете си? Носенето на раменете при всички случаи беше за предпочитане пред това да го метнат на земята в краката на принц, от когото го хващаха нервите.

- Добре ли си, Джей? - попита Одри разтревожена.

- Нищо му няма, коте - отвърна Чад и плъзна ръка около раменете й. Усмивката му беше блудкава като пуловерите в пастелни цветове, които носеше. - Хайде, тук има само боклук. Нали това ядяхте на оня остров? Отпадъците ни?

- О, горкичките, наистина ли? Това е отвратително - ужаси се Одри.

- Кълна се в честта на Чаровните принцове - каза Чад и я поведе напред. -Принцесо, да вървим, няма нищо за гледане.

Чад беше един от най-добрите играчи в отбора, докато се появи Джей. Принцът не прие особено добре факта, че е бил изместен от стартовия състав.

Джей въздъхна и зарея поглед към синьото небе. Беше заменил живота, изпълнен с кръшкане от училище и кражби, за друг, в който играеше ролята на добър в училище за положителни герои. На острова Чад нямаше да се смее толкова доволно, ако знаеше колко лесно може да смъкне часовника му, портмонето и ключовете, докато се здрависват. Но сега Джей бе в Аурадон, а тук на подобни неща не се гледаше с добро око, затова той бе се отказал от кражбите, макар изкушението да беше много силно. Ако му се поддадеше, само щеше да си навлече неприятности, и то не само на себе си, а и на останалите злодейски деца, което беше и целта на Чад.

- Вечно ли смяташ да лежиш тук? Звънецът за вечеря вече иззвъня - чу се глас.

Той вдигна глава и видя Джордан, надвесена над него, да му протяга ръка.

- Ти направо се появи от нищото.

- Трик на джиновете - тя му намигна, а на устните й изплува лека усмивка.

Тъмната й коса беше в „издухана" прическа, а сините й шалвари контрастираха с жълтото кожено яке. Скоро се приближиха още две момичета - и трите изглеждаха загрижени от падането му.

Джей хвана Джордан за ръката и се изправи.

- Благодаря.

- Не се ядосвай на Чад, с всички се държи така. Нали, Али? - обърна се Джордан към русото момиче, което стоеше до нея.

Момичето кимна. Беше облечено със син сукман върху бяла блуза, имаше фини черти на лицето и аристократично поведение.

- Понякога е по-зле и от Туидълдум и Туидълди.

- Определено е по-зле. Баща ми със сигурност има какво да каже за него -заяви Джордан, чийто баща, Джинът от Вълшебната лампа, беше прочут приказливец. - Сигурен ли си, че си добре, човече?

- Само гордостта ми е наранена - каза Джей, който вече се чувстваше по-добре.

- Е, значи Чад ни е направил услуга - засмя се третото момиче и намести шапчицата, която носеше накривена. Фреди Фасилие беше ново попълнение от острова - премести се по текущата програма за присъединяване на злодейските деца към аурадонското общество.

- Много ти благодаря, Фреди - измърмори Джей.

- За нищо - рече Фреди.

- Не сме всички като Чад - отбеляза Джордан. - Някои от нас са наясно, че без вас четиримата всички в Аурадон щяхме сега да сме слуги на Злодеида.

- Гоблини - рече Джей. - Слугите на Злодеида са гоблини.

- Това би било кошмар - каза Али. - Зеленото ми стои отвратително.

Четиримата поеха към трапезарията на училището и се сблъскаха с Бен, който идваше оттам. Момичетата се изчервиха и започнаха да правят реверанси на младия крал.

- Пропусна тренировката - каза Джей и удари юмрук в юмрука на приятеля си.

Двамата с Бен се сработваха добре - Джей най-често подаваше, а Бен стреляше към вратата.

- Знам, знам, другия път ще дойда, обещавам - рече Бен. Изглеждаше потънал в тревоги. - Предупредил съм треньора.

- Защитата ни страда. И нападението също.

- Да - въздъхна Бен и обърна глава към игрището с копнеж в очите.

- Е, дано да се върнеш преди мача с Изгубените момчета - каза Джей.

Този уикенд им предстоеше мач със силния отбор на Небивалата земя.

- Ще се постарая.

Джей кимна. Докато говореше с Бен, му хрумна, че ако баща му Джафар е тук, сигурно ще измисли начин да убеди Бен със сладкодумие да му отстъпи не само короната си, а и цялото кралство. А пък Джей искаше само да играе турнир и да се шляе насам-натам. Което показваше, че понякога крушата пада доста далече от дървото... или в неговия случай - по-скоро, че малката кобра изпълзява далече от гнездото може би.

Не беше сигурен, но се надяваше да е така.

- Ей - каза Бен, който чак сега видя лицето на Джей. - Чакай малко. Какво е станало на тренировката? Чад ли го направи?

Джей сви рамене. Докосна кожата под окото си и усети подутина. Не беше портаджия, но Чад явно бе го хвърлил на земята по-силно, отколкото той си мислеше.

- А, случва се. Сигурен съм, че не е искал лицето ми да се сблъска със земята толкова силно.

- Ще говоря с него - намръщи се Бен.

- Не, остави. Имаш си по-големи проблеми - възрази Джей. - С Чад аз ще се оправя.

Последното, което му трябваше, бе Чад да започне да разправя наляво-надясно, че тича при принц Бен всеки път, щом хапне малко прах.

Бен изглеждаше готов да спори. После въздъхна.

- Добре.

- На вечеря ли отиваш? - попита Джей и посочи към трапезарията, откъдето се носеше вълшебният аромат на ястията, приготвени от госпожа Потс.

- Не, имам кралска работа.

- Ти губиш - подкачи го Джей. - Каква е ползата да си крал, ако не можеш дори да се наядеш като хората?

Бен се засмя.

- Говори ми. Хайде, до скоро. Умната.

- Чао, Бен! - изпратиха го момичетата.

- Дами? - обърна се той към тях и ги поведе към сградата, където им отвори вратата като истински джентълмен.

Сети се за анонимната бележка, която бе открил в сака си, и се почуди какво ли значи. Кой би искал да го накара да се върне на Острова на изгубените?

Той бързо забрави въпроса, докато момичетата ахкаха и охкаха заради синината му. Али обеща да му свари от любимия си чай и да попита майка си за някой от шантавите лекове на Лудия шапкар. Джордан го ободри с вълнуващи истории за пътувания с летящо килимче и как той непременно трябва да го пробва някой ден, а Фреди му предложи няколко начина да си отмъсти на Чад.

- Аз например бих му подменила гела за коса с бита сметана. Това ще подейства, как мислиш?

Джей се чувстваше по-добре. На кого му пукаше за някаква тайнствена бележка, според която мястото му не беше в Аурадон? И като стана дума, на кого му пукаше за пещери, пълни с топено злато и съкровища, простиращи се докъдето поглед стига? Когато влезе в трапезарията с приятелките си, Джей се чувстваше богат като султана на Аграба.