Завръщане на Острова на изгубените

36. Плодът на отровата

Побягнаха в обратна посока и се скриха в една кухина в стената, като се опитваха да не издават никакъв звук, докато сумтящото и душещо създание се отдалечаваше. Звучеше ужасяващо, като чудовище. Иви потрепери. Надяваше се да си отиде, преди да ги открие. Знаеше, че тя първа трябва да вземе талисмана си, и искаше да приключи с това възможно най-бързо. - Какво е това? - попита треперещият Карлос.

Мал подаде глава навън, за да провери дали то още се вижда.

- Голямо е и... розово. Като огромна котка или тигър. Не мога да преценя.

- Огромен розов тигър, супер. Страх ни е, че може да ни изяде същество, което прилича на порция захарен памук - каза Джей.

Сумтящите, душещи звуци заглъхнаха.

Иви издиша.

- Добре, хайде да измислим начин да стигнем до дървото.

Карлос и Джей се опитаха да завържат клоните, за да направят сал, но скоро стана ясно, че няма да успеят, тъй като нямаше нищо, което да им послужи за въже. Джей срита жалката купчина клони обезсърчен.

- Елате да видим колко е далече, може да има и друг начин - предложи Иви.

Те се върнаха в широката пещерна зала, голяма колкото стадион за турнири. От тавана се спускаха сталактити, които отдолу приличаха на звезди в нощно небе. Те се загледаха отново в Отровното дърво, което стоеше насред миниатюрния остров, заобиколен от вода.

- Остров в остров, и то под водата. Ин Сид е прав, магията тук е подивяла -отбеляза Джей.

Иви застана на брега на езерото и във водата се появи голям гладък камък, достатъчно плосък, че да може да се стъпи спокойно. Тя погледна приятелите си, които свиха рамене. Затаи дъх и скочи на камъка. Отпред се появи втори камък. Мост от камъни.

Иви погледна през рамо и се усмихна:

- Хайде, талисманът сякаш знае, че съм тук.

Талисманите искат да бъдат намерени, така бе им казал Ин Сид.

Иви продължи напред и останалите я последваха предпазливо, за да не паднат в отровната вода.

- Почти стигнахме - каза тя, когато приближиха скалата остров, на която растеше отровното дърво. Отдалече кората му приличаше на шарка от навъсени лица.

- Зловеща работа - изкоментира Карлос.

- Знам - рече Мал. - Имаме късмета да ходим по най-готините места.

- Внимавайте краката ви да не докоснат водата - предупреди ги Иви, която знаеше доста за отровите, поне когато ставаше дума за ябълки. Знаеше как изглеждат, как миришат, кои ще те приспят и кои ще те убият на място. - Ще се стопим като захарни бучки в горещ чай, ако се опитаме да плуваме.

- Прекрасна картинка - каза Джей. - Подозирам, че няма да сме толкова вкусни обаче.

- Стигнахме! - извика Иви и стъпи на брега. Обърна се и помогна на другите да се качат на острова.

- Страхотно, започвай да береш ябълки! - каза Мал.

- Защо се казва Тъмната гора - попита Джей, който изучаваше разтворената карта в ръцете на Карлос, - щом има само едно дърво?

- Е, тъмно е - каза Мал. - Това поне е вярно.

Единствената светлина идваше от фенерчето на Джей.

- Ин Сид каза, че картите не са напълно точни. Правени са по предположения -напомни Карлос.

Отдалече дървото изглеждаше малко, но отблизо бе по-високо от сграда, а стволът му бе широк колкото къща. Заемаше почти целия остров.

- Предполагам, че трябва да се кача по него - каза Иви и нервно погледна страховитото дърво. Иви прекарваше времето си вкъщи и се учеше да бъде красива. Не беше от хората, които се катерят по дървета.

Светлината от фенерчето примигна и отслабна. Батериите бяха на свършване.

- Бързо, преди фенерът да угасне! Имаме още три талисмана - напомни Джей.

- А и онова нещо още е някъде там - каза Карлос. Някъде отдалече пак долетяха душещите и сумтящи звуци. - Побързай, преди да ни е открило.

- Добре. Качвам се - каза Иви и леко трепереща започна да се катери по дървото.

Издърпа се на най-ниския клон и започна дългото, мъчително катерене до горните клони, насред които висеше плодът. Два пъти се убоде на тръни, но не обърна внимание на дупчиците, които се появиха на крака и ръката й. Имаше работа за вършене, раните щеше да прикрие по-късно с коректор.

В подножието на дървото приятелите й чакаха неспокойно и от време на време й даваха съвети.

„Внимавай с този клон! Заобиколи! Стъпи на левия и се издърпай нагоре!"

Когато най-сетне се добра до върха на дървото, Иви се изуми. Беше обсипано със стотици ябълки. Всичките отровни, тя не се съмняваше, но само една от тях бе талисманът. Имаше само един Плод на отровата. Кой ли беше?

- Има много ябълки! - извика тя. - Не знам коя да откъсна... Всичките са еднакви!

- Ще познаеш коя е! - викна нагоре Карлос.

Съсредоточи се!, каза си Иви. Приятелите й полагаха усилия да й помогнат и трябваше да се измъкнат оттук, преди да се появи душещото същество. Тя се съсредоточи върху ябълките. Бяха толкова много и до една сочни и червени.

- Коя да избера? - чудеше се тя на глас и тогава я зърна през клоните.

Една-единствена златна ябълка сред червените.

Изкатери се още по-нагоре и я откъсна от клона. Беше великолепна - лъскава и златна. Иви се прехласна от красотата й. Изглеждаше безкрайно вкусна и направо молеше да я изядат. Какво толкова, нищо нямаше да стане, ако си отхапе една мъничка...

- Какво правиш? - кресна Джей от подножието на дървото.

Закъсня, Иви вече бе отхапала от ябълката. Наистина беше вкусна и за момент тя не съжали. После клепачите й натежаха и тя се прозя.

- Иви! Какво става? - попита Мал.

- Спи... спи ми се, като на онова джудже.

Иви се засмя и седна на клона, на който допреди малко бе стояла. Главата й започна да се замайва от отровата.

- Недей! Не заспивай! - извика Мал.

- Ще опитам - рече Иви.

Тя се изправи и се опита да се пребори със сънливостта. Като дете веднъж-дваж бе изяждала по някоя отровна ябълка и може би имаше някакъв имунитет. Майка й ръсеше отровни ябълки навсякъде.

- Трябваше да помисля - измърмори тя.

Чувстваше слабост и ставаше все по-трудно да се бори със съня, който заплашваше да я надвие.

- Ще подремна малко, става ли? - викна тя към подножието.

- Не! - кресна Мал. - Никакво подремване! Никакви почивки. Движи се!

- Да се движа - каза Иви. - Трябва да се движа...

Тя с усилие отвори очи, започна да криви лице, повдигна клепачи с пръсти, но те пак паднаха. Коленете й затрепериха и само една мисъл остана в главата й -колко хубаво щеше да е, ако можеше да полегне и да си...

- Не! - извика Мал втори път. Или може би трети.

Иви не беше забелязала, че пак е седнала. Имам проблем, помисли си тя. -Голям проблем.

- Ставай! - викна Карлос.

Джей се канеше да се покатери на дървото, но когато сложи ръце на ствола, някаква сила го отхвърли назад и той се строполи на земята.

Само Иви можеше да се изкачи. Това бе нейният талисман.

- Тук пише, че само ако овладееш Плода на отровата, ще можеш да се справиш с отровата му - каза Карлос, който четеше бележките по картата. - Иви, не се предавай! Спасявай се!

Да се спасявам, но от какво?, помисли си Иви, преди всичко да стане черно и отровата да я надвие. Когато отвори очи, стоеше в стая, която приличаше на майчината й спалня, на подиум пред Вълшебното огледало.

- Къде съм? - попита тя. - Къде са приятелите ми?

Беше сама. В този момент разбра - беше сама, защото те я бяха изоставили, вече нямаше приятели. Несигурни, завистливи, отровни мисли изпълниха главата й.

Стоеше пред легендарното Вълшебно огледало, каквото си беше, преди да се счупи - гладко и пълно със злост.

- Какво е това? - попита Иви.

Тя се втренчи в огледалото. То й показа Мал и Мади, които й се смееха, сочеха я с пръст, кискаха се и й се подиграваха.

Мал никога не ми е била приятелка, помисли си Иви. - Само се е преструвала. След като бе се върнала на острова, тя бе забравила Иви.

Сега огледалото показа друг образ - Мал, Джей и Карлос, които я оставят сама насред Отровното езеро. Бяха си тръгнали веднага щом тя бе се качила на дървото. Смееха й се и щяха да я оставят на онова ужасно сумтящо създание. Тя беше сама и винаги щеше да остане сама.

Майката на Мал бе заточила Иви и майка й в Замъка от другата страна. Иви бе отраснала в компанията на паяжини. Никога не бе имала приятели, докато срещна тях тримата, но може би дори и тогава не бе имала приятели.

Може би всичко беше лъжа. Никой не я харесваше. Всички се преструваха и сега, след като знаеше истината, тя щеше да ги унищожи. Щеше да им причини болка, щеше да се погрижи никога повече да не се смеят така. Щеше да им покаже какво значи да си самотен, изоставен, лишен от приятели...

Лишен от приятели?

Думите на Ин Сид отекнаха в главата й. Иви, помни, че дори когато вярваш, че си сама на света, си заобиколена от приятели.

Ин Сид беше й казал точно обратното на всички отровни мисли, които в момента изпълваха съзнанието й.

Тя се втренчи в огледалото, в образа на приятелите си, които я изоставят. Той не беше верен. Не можеше да е верен. Мади бе предала Мал, но Мал никога не бе предавала Иви. Карлос и Джей й бяха като братя. Тя винаги можеше да разчита и на тримата.

- Лъжеш! - извика тя на огледалото. - Приятелите ми са тук! Чакат долу! Чакат мен!

Тя отстъпи назад с ябълката в ръка.

- Не съм сама! Изобщо не съм лишена от приятели. Заобиколена съм от приятелите си и ще се върна при тях!

Огледалото се пръсна на парчета и Иви изпищя. Изведнъж се озова на земята, вперила поглед в сведените лица на приятелите си.

- Какво стана? - попита тя.

- Падна - отвърна Карлос. - От върха на дървото и не можахме да те събудим.

- Помислихме, че ще спиш завинаги или поне докато докараме Дъг да те събуди с целувката на истинската любов - подсмихна се Мал.

- Добре ли си? - попита Джей и й помогна да стане.

Иви кимна, разтърка очи, за да прогони остатъците от съня, и отметна коса.

- Поне съм будна! - съобщи тя бойко.

- Взе ли го? - попита Мал. - Талисмана?

Иви им показа златната ябълка, която отново бе цяла, но вече не блестеше.

- Разбърка ми главата, но успях да изчистя отровата от тялото си и да овладея талисмана. Ин Сид беше прав, трябва да внимаваме с тези неща... Подвеждат.

- Какво ти направи? - полюбопитства Мал.

Иви поклати глава и прибра ябълката в чантата си.

- Ами знаех, че няма как да ме зарежете тук сама.

Мал завъртя очи.

- Ако беше се забавила още една минута, можеше и да те зарежем - пошегува се тя. - Но пък тогава кой щеше да ми ушие роклята за абитуриентския бал?

- Ей, хора - прекъсна ги Джей. - Я вижте.

Двамата с Карлос стояха пред врата, издълбана в ствола на дървото.

- Това го нямаше преди малко - каза Карлос.

- Вижте, езерото пресъхва! - възкликна Иви. Миниатюрният остров се разтресе.

- След като Иви взе Плода на отровата, това място се саморазрушава! - викна Мал.

- Да я отворим ли? - попита Джей.

- Мисля, че нямаме избор - отвърна Мал и се огледа, а от земята под краката им се разнесе тътен, сякаш островът щеше всеки миг да се разпадне.

- Да вървим, онова нещо сигурно е тръгнало насам - каза Карлос, който се оглеждаше нервно за сумтящия звяр.

- Отворете я! - викна Мал.

Джей дръпна дръжката и през вратата в мрака нахлу ослепителна светлина.

- Прилича на пустиня! - възкликна той и пристъпи напред. Иви и Карлос го последваха.

Мал остана до вратата, без да сваля очи от езерото или каквото беше останало от него, готова да защити приятелите си от тайнственото създание в тунелите.

Само че чудовището така и не се появи, затова Мал последва приятелите си през вратата, издълбана в дървото.