Завръщане на Острова на изгубените

18. Пиратско съкровище

Магазинът за стоки втора употреба на Джафар изглеждаше както обикновено, тоест като запуснато сметище. През потъмнелия от мръсотия прозорец Джей видя рафтовете, отрупани със счупени радиоапарати, лампи и столове, а също и разни видове уреди, които никой вече не ползваше. Джафар бе напълнил главата си с мечти за несметни съкровища и Джей някога си представяше как всичките криви, ръждясали железа и фалшивите бижута, които продаваха, изведнъж с магия ще се превърнат в купчини истинско злато и скъпоценни камъни. Разбира се, това не се случи.

Джей отвори ключалките (всичките двайсет и четири) на предната врата с шперц и влезе в магазина, като се ослушваше напрегнато, изплашен какво ще каже баща му, когато го види.

- Татко? - прошепна той. - Татко? Тук ли си? - попита малко по-високо.

Въздухът беше застоял и влажен, а дрънкулките по тезгяха бяха покрити с тънък слой прах. Отговор нямаше; после от дъното на помещението се чу ръждив грак:

- Татко? Татко? Татко?

Джей хукна към апартамента зад магазина, дръпна тежката кадифена завеса и видя Яго, верния папагал на Джафар, който изглеждаше ужасно слаб и болен, а вестникът на дъното на клетката му бе покрит с пера. Птицата изсумтя и сложи криле на хълбоците си, щом зърна Джей, сякаш искаше да каже: Време беше, момче!

- Къде е Джафар? - попита Джей.

- Замина - рече Яго. - Замина, замина, замина, замина, замина.

Ако на света имаше нещо, на което Джафар да държи, то това беше верният му помощник. Джей знаеше, че баща му няма да остави Яго да умре от глад; значи където и да беше заминал, сигурно е възнамерявал да се върне бързо. Джей смени вестника, наля на папагала вода и му напълни купичката с бисквитки.

- И не знаеш къде е отишъл? - попита.

- Замина, замина, замина, замина, замина - повтори Яго, който тъпчеше човката си с бисквити.

Джей въздъхна. Заядливият папагал нямаше навика да му помага и преди, така че, разбира се, и сега не му свърши никаква работа. Той огледа магазина за каквато и да е следа, която би могла да му подскаже накъде е тръгнал Джафар, но не откри нищо полезно. Къде беше изчезнал баща му? Единственото място, за което говореха злодеите, беше Аурадон. Бяха обсебени от мисълта да се върнат в истинските си домове. Докато растеше, спомни си Джей, баща му все му разправяше как Аграба е най-красивото кралство, за султанския палат и златните му покриви, там, на север, отвъд Великата стена.

На вратата се почука.

- Отворено ли е?

- Разбира се - рече Джей. - Заповядайте!

Реши, че който и да е клиентът, ще може да му каже това-онова за изчезването на баща му.

Големия Мърф, пират от екипажа на капитан Хук, влезе в магазина. Едното му око бе покрито с черна превръзка, на главата имаше червена кърпа и бе облечен с избелял жълт елек върху мърлява тениска и изпокъсани шорти. Като всички други пирати, Големия Мърф ходеше с джапанки дори когато валеше сняг.

- Ей, Джафар, радвам се да те видя отново, свършиха ни риб...

Закръгленият пират замлъкна, щом зърна Джей.

- А! Ти ли си бил!

- Здрасти, Голям Мърф, какво става? - попита Джей.

Харесваше Големия Мърф и останалите пирати. Едрият мъж обикновено се държеше дружелюбно, а и капитан Хук няколко пъти бе предлагал на Джей да се присъедини към екипажа, като му казваше, че сред тях винаги има място за такъв талантлив крадец, но той всеки път отказваше. Не си падаше по скорбута.

- Джей! - възкликна Големия Мърф и на лицето му се изписа изненада, когато в магазина влязоха още няколко души, за да разгледат стоката.

Огледа се.

- Наистина ли си се върнал? - попита го с подозрение.

- Ами да.

Големия Мърф продължи да го гледа подозрително.

- А вярно ли е, че... че и Мал, и Иви, и Карлос са се върнали от Аурадон?

Джей се подпря на тезгяха и скръсти ръце. Все още не разбираше каква е целта на въпросите - пиратът определено действаше предпазливо.

- Ами да, дойдохме, хм, на гости на възрастните си роднини. Знаеш ли къде е баща ми, между другото?

Още му беше трудно да повярва, че баща му не си е вкъщи - през повечето дни Джафар го мързеше дори да се надигне от дивана.

Големия Мърф поклати глава и избегна погледа му.

- Никаква идея, а? - подпита Джей, който започваше да подозира, че едрият мъж не му казва цялата истина.

- Никаква - упорито каза Големия Мърф. - Магазинът стоеше затворен, а на нас ни свършиха рибарските кукички.

Пиратите често ловяха риба на кея.

Джей порови из най-близките чекмеджета и намери цяла торба с кукички.

- Ето, вземи ги - каза той на Големия Мърф.

- Колко струват? - попита пиратът нервно, тъй като Джафар често слагаше десеторна надценка на стоките си.

- Просто ги вземи - каза Джей.

Така или иначе, нямаше как да похарчи местните монети в Аурадон. Баща му сигурно щеше да му се разкрещи, че раздава стока безплатно, но пък в момента не беше тук, нали?

- Сериозно ли? - скептично попита Големия Мърф.

- Да, да, вземай и бягай. Отивай да ловиш риба. Хвани и крокодил, така и така си там - ухили се той.

Един гоблин струпа покупките си на тезгяха и Джей му ги сметна. Големия Мърф не помръдваше.

- Значи е вярно онова, дето разправят за вас - рече пиратът, сякаш се защитаваше.

- Кой разправя и какво разправя? - попита Джей, докато връщаше рестото на гоблина.

Само че Големия Мърф не му обърна внимание - радваше се на кукичките. Погледна часовника си и подскочи.

- Леле, ще закъснея! Трябва да бягам! Може да се видим по-късно, а? - каза той многозначително.

После изчезна, преди Джей да го попита още нещо. Дали Големия Мърф говореше за срещата на антигероите? Не беше сигурен, но неприятното предчувствие за срещата нарасна. Какъвто и да беше този клуб, той бе превърнал безгрижния пират в наемник, който избягваше да гледа хората в очите.

Преди да успее да обмисли нещата по-задълбочено, Антъни Тримейн подаде глава през вратата. Красивият внук на лейди Тримейн подви горната си устна, когато видя Джей.

- А, ти ли си бил - каза той с превелико отегчение. Говореше високомерно като баба си. - Чух някакъв неприятен слух, че с другите фурнаджийски лопати сте се върнали на острова.

- Фурнаджийски лопати!

- Не се ли нарича така този, който се обръща против всичко, което едно време е защитавал? - поинтересува се Антъни. - Малкото ви представление на коронацията беше толкова... добро, нали?

- Какво искаш, Антъни? - попита Джей, който нямаше търпение да се отърве от него.

- Джафар беше обещал на майка ми нова обтегалка за обувки - каза Антъни. -Платих му, но той не достави стоката. Надявах се, че се е върнал, за да изпълни своята част от сделката. Майка ми е извън себе си от гняв.

Анастасия все още отказваше да носи обувки по мярка - предпочиташе да си ги купува с един номер по-малки, за да се опитва после да ги разтяга с упорито и безнадеждно свиване на пръстите, сякаш Чаровния принц щеше да промени решението си.

- Чакай малко - рече Джей и затършува из множеството рафтове и чекмеджета, но не можа да намери обтегалка. - Съжалявам, свършили сме ги.

- Да не са вдигнали ембаргото? - попита Антъни с мазна усмивчица.

- Какво?

- Щом вие се върнахте, явно Аурадон отново изпраща боклука си на Острова на изгубените, нали? - изсмя се Антъни, доволен от обидата, която бе успял да съчини.

- Ха-ха - каза Джей.

- Шега - сви рамене Антъни. - Кога се връщате?

- Теб какво те интересува? - попита Джей. - Кой иска да знае?

- Знаеш ли какво, твърде много се отегчих и не мога да се преструвам на заинтересуван - заяви Антъни.

- Хубаво - рече Джей и му подаде ръка.

Антъни го изгледа с недоумение, но стисна ръката му, преди да излезе от магазина. Сега беше ред на Джей да се усмихне мазно, тъй като беше свалил часовника на Антъни в името на доброто старо време. Беше толкова лесно, с едно леко извиване на китката, щракване на закопчалката и готово. Ех, колко му липсваше това. Джей започна да брои секундите, преди снобът да се върне. Едно, две, три, четири...

Антъни се появи отново на прага и определено не се усмихваше.

- Върни ми го, Джей - каза той разгорещено. - Веднага!

- За какво говориш? - попита Джей, олицетворение на невинността, макар очите му да проблясваха весело.

- Часовникът ми. Открадна ми го.

- Не е вярно.

- Напротив, взе го!

- Не съм го взел, кълна се. Може би просто си го изгубил - каза Джей и сви рамене. - Трябва повече да внимаваш къде слагаш нещата си.

- Това е ръчен часовник! Къде да е освен на ръката ми? - кипна Антъни и излезе, мърморейки под нос как Аурадон трябва да държи боклука си у дома.

Джей си подсвиркваше, докато заключваше магазина и махаше за сбогом на Яго, след като му обеща, че ще изпрати някой гоблин да му слага бисквитки. Антъни беше прав, Джей наистина бе откраднал часовника му, но вместо да го задържи, го беше скрил в джоба на сакото на Антъни. Знаеше, че Антъни ще откачи, докато го намери, а когато това стане, ще се ядоса допълнително от откритието, че Джей наистина не го е „откраднал".

Понякога дори разкаялите се злодеи имат нужда от малко развлечения.