Завръщане на Острова на изгубените

43. Коя вещица?

Не се появи нова врата, когато Мал прибра Яйцето на дракона. Тя все още бе леко замаяна от почти фаталното си преживяване, докато слизаха от планината.

- Как ще се махнем оттук? - нервно запита Иви.

- Мисля, че трябва да минем през това - каза Карлос и посочи една пещера в основата на планината, след като погледна картата. - Няма път назад, така че трябва да продължим напред.

- Страхотно, поредният тъмен тунел - измрънка Иви, на която вече съвсем й бе дошло до гуша от катакомби.

- Мисля, че този обаче ще ни заведе у дома, в Аурадон - рече Карлос с надежда. - Ако картата е вярна...

- Да вървим - подкани ги Мал; най-сетне можеше да говори нормално.

Стисна лилавото яйце в юмрук, засега не искаше да го прибира в раницата си.

- Батериите на фенерчето се изтощиха, така че ще трябва да се движим пипнешком - съобщи Джей и с въздишка захвърли фенерчето в една бълбукаща локва.

- Значи ще го направим по единствения възможен начин - рече Мал. - Заедно. Четиримата се хванаха за ръце и влязоха в страховитата пещера.

След като повървяха известно време, по пътеката пред тях се появиха отблясъци светлина и щом свиха зад ъгъла, видяха зарязани колички и парчета руда с диаманти в сърцевината.

- Прилича на джуджешка мина - каза Иви. Беше виждала такива в ЗапЧат профила на Дъг.

- Изоставена - добави Джей и вдигна едно от бляскавите парчета.

- Чудя се защо са я изоставили - каза Карлос. - Сякаш са си тръгнали набързо.

- Кой знае - рече Мал. - Да вървим.

Те продължиха напред, но внезапно Мал спря.

- Какво? - попита Карлос.

- Чух нещо... като стъпки. Чувате ли? - обърна се тя към тях.

Джей се заслуша и разсеяно прибра в джоба си още един камък от пода.

- Аха.

- Тук има някой - каза Мал.

Иви погледна през рамо.

- След нас ли върви?

- Може би - отвърна Мал. - Бъдете готови.

- Мислиш ли, че са те? - попита Карлос, който наистина нямаше никакво желание да среща майка си точно сега.

- А кой друг да е? - попита на свой ред Мал. - Ин Сид каза, че са се изгубили тук. Може би са ни видели и сега искат да вземат талисманите си.

- Татко! - извика Джей към мрака зад тях. - Тук ли си?

Ехото от гласа му отекна из пещерата: Татко, татко, татко, татко.

Отговор не последва, затова те продължиха да вървят, макар чувството, че в тунела има още някой или дори няколко души, да остана. Сърцата им паднаха в петите, когато започнаха да срещат по пътя си разни предмети - гилза червено червило, снопче черно-бяла кожа и захвърлена кадифена кесия. Злодеите бяха наблизо. Мал, Иви, Джей и Карлос бяха готови всеки момент да чуят кикота на Круела де Вил, да подушат парфюма на Злата кралица или да усетят потупването на Джафар по рамото си. Опитаха се да се престорят, че това не ги тревожи, опитаха се да изглеждат корави, но неволно закрачиха по-близо един до друг.

- Ау! - извика Карлос, когато се блъсна в Джей, който нададе вой и залитна към Иви, а тя изпищя и падна върху Мал.

- Ние сме! - викна Мал. - Успокойте се!

Те продължиха напред и скоро отново чуха стъпките, този път по-силно, заедно с гласове. Само че звуците идваха от другата посока - някъде отпред, а не зад тях.

- Кой е там! - извика Мал, а останалите трима се скупчиха зад гърба й.

- Мината започва ей там долу - чуха нечий тътнещ глас. - Сигурни ли сме, че това е необходимо?

- Хайде да проверим колко надолу се спуска и накъде води. Няма да ни навреди - каза друг глас.

Внезапен поток светлина обля минната галерия и четиримата запримигваха, временно ослепели. Само че, макар да не виждаше, Мал би познала този глас навсякъде.

- Бен! - извика тя и хукна към групата, която се спускаше към галерията.

- Мал? Ти ли си? - попита Бен и обърна фенерчето към нея.

- Да! Всички сме тук! - отвърна тя и изплува от мрака.

- Ти си добре! - той грейна и я притисна в обятията си.

Мал затвори очи и отвърна на прегръдката. Когато човек успее почти да спаси цяло кралство - и за малко да умре от падане отвисоко, се научава да цени истинските прегръдки.

- Какво правите тук? Откъде дойдохте? - попита тя.

- Всичко ще ти разкажа - отвърна той в момента, в който тя казваше:

- Толкова имам да ти разказвам!

Те се засмяха, когато Карлос, Джей и Иви се присъединиха към тях, малко поизцапани и пооръфани, но цели. Без да пуска Мал, Бен се здрависа с момчетата и ги тупна по гърбовете, а после набързо прегърна Иви. Петимата се усмихнаха широко.

Старецът, който стоеше зад Бен, се прокашля.

- О, ъ, да - каза Бен, изчерви се и пусна Мал. - Това е Мерлин, а Сърдитко го познавате.

Вълшебникът кимна за поздрав, а джуджето изръмжа:

- Познавате ли сина ми Гордън? Учи в гимназия „Аурадон" с вас.

- Познаваме Дъг - усмихна се Иви.

Сърдитко изсумтя.

- Всички познават Дъг. Същият е като баща си, прекалено много го харесват.

Иви не се сдържа и се засмя.

Бен обясни как феите от Небивалата земя му бяха помогнали да проследи лилавите драконови люспи до изоставената диамантена мина. Мал и останалите пък разказаха за приключенията си около събирането на талисманите.

- Значи Ин Сид е бил прав и Катакомбите наистина стигат до Аурадон -отбеляза Карлос.

- Ей сега бяхме на Злодеидина планина - каза Мал. - Имаше драконово гнездо на върха на Гибелния зъбер, но дракон не видяхме.

- Значи сме по-близо от всякога - рече Бен. - Създанието сигурно живее тук и стига до Аурадон през този тунел.

Докато говореше, в пещерата се спусна фина лилава мъгла и всички замръзнаха.

- Тук е - каза Мерлин. - Създанието е тук. Покажи се!

Вълшебникът вдигна високо жезъла си.

- Не се крий, не се крий! - викна Мал.

- Аз съм крал Бен на Аурадон и ти заповядвам да се разкриеш! - каза Бен.

Лилавата мъгла започна да оформя фигура... но вместо огнедишащ дракон или гигантска змия, когато мъглата се разпръсна, пред тях се появи стара вещица с лилава коса.

- Мадам Мим! - възкликна Мал, напълно изумена от появата на бабата на Лудата Мади, макар в нея да имаше и още нещо смътно познато.

- Здравей, скъпа! - рече Мадам Мим и махна весело.

- Познаваш ли я? - попита Бен.

- Да, от Острова на изгубените - отвърна Мал.

- Е, аз със сигурност я познавам. Здравей, стара приятелко - мрачно рече Мерлин. - Помислих си, че може да те срещна тук, Мим. Пак правиш старите си номера, а? Съжалявам, но пакостите ти приключиха.

Мадам Мим само се изсмя и смехът й отекна из тъмната пещера.

- О, мисля, че не е така, дъртако, толкова се забавлявам!