Завръщане на Острова на изгубените

40. Пръстенът на завистта

Къщата на ужасите изобщо не отговаряше на името си, защото, щом Карлос влезе, откри, че е елегантен магазин за кожени дрехи. Помещението беше обзаведено като луксозен салон, навсякъде висяха елегантни кожени палта. Имаше лисичи пелерини, самурени завивки, яки от норки, дълги до земята палта и поръбени с кожа оперни наметала. Елеци от бели монголски агнета, пончота от черни козли, къси палта от енотова кожа, болера с гепардова шарка и мантии от сребърна лисица.

В дъното на магазина имаше асансьор и той тръгна към него, сякаш притеглен от невидима нишка. Вратите се отвориха безшумно и той влезе в кабината, а ръката му сама се протегна и натисна копчето за най-горния етаж.

Когато Карлос излезе от асансьора, вече не се намираше в магазин за кожи. Вървеше в мъглата - сив облак, покрил всичко. В далечината видя да премигва зелена светлина.

Тръгна към нея, а сърцето му биеше силно в гърдите. Надяваше се, че смелостта няма да му изневери. Той бе най-малкият в групата и често се притесняваше, че макар да е доста умен, не е толкова смел като останалите. Беше проявил огромно усилие на волята само за да влезе в Къщата на ужасите.

Мъглата се разсея и той най-сетне зърна пръстена. Със сигурност бе пръстенът на Круела де Вил, защото стоеше на нейната ръка.

Карлос отстъпи и изскимтя.

- Здравей, миличък - рече майка му и издуха облак дим в лицето му. - Това ли търсиш?

- Намерила си го? - попита той. - Намерила си талисмана си?

- Но разбира се, дете! Той е мой! - каза тя с пронизителния си глас.

Беше закъснял, осъзна Карлос. Круела вече бе намерила пръстена си.

- Къш, момче, не знаеш ли кога е време да оставиш майка си на мира? - присмя му се тя.

Карлос взе да отстъпва вцепенен. Беше провалил приятелите си и Аурадон. Само че докато се ругаеше, си спомни думите на Ин Сид.

Всичко в мозъка му крещеше, че трябва да бяга от майка си, че тя вече е намерила талисмана. Стоеше пред очите му завита в кожите си и го гледаше ядосано.

Круела винаги бе населявала кошмарите му с безумните си изявления и истерии. Кое бе наистина пред него? Какво пропускаше?

Разумът му крещеше да бяга...

Но сърцето... Сърцето му казваше да остане и да се бие, казваше му, че дори да се страхува, трябва да намери начин да вземе пръстена. Трябваше да докаже на себе си, че е достатъчно смел и че си е достатъчен.

- Още ли си тук? Иди кажи на приятелите си да си вървят и никога да не се връщат - нареди Круела.

- Не - каза Карлос. - Не и без пръстена.

Той събра последните остатъци смелост, блъсна майка си и се сборичка с нея за пръстена. Накрая успя да го изхлузи от пръста й и да го сложи на своята ръка.

Усети как неговата мощ се разля по тялото му.

Круела се разкиска радостно.

- Давай тогава, използвай го срещу мен. Унищожи ме. С този пръстен можеш да ме заличиш от лицето на земята завинаги. Кажи ми да се хвърля от този покрив и ще го направя. Нали това искаш? Нали винаги си искал точно това?

Карлос усети как пръстенът пулсира в ръцете му. Можеше да убие майка си, да отърве света от още един злодей и да спре да сънува кошмари веднъж завинаги.

- Направи го! - изкрещя Круела. - Давай, момче!

Той вдигна ръка и насочи пръстена право към нея. После я отпусна с въздишка.

- Не, не мога. Аз съм по-добър - каза той, завъртя се на пети и тръгна към асансьора. - Аз съм по-добър от теб, майко, каквото и да си ми повтаряла цял живот.

Изведнъж се озова пред Къщата на ужасите, а Мал, Иви и Джей го гледаха загрижени.

- Какво става? - попита той.

- Излезе оттам в транс - каза Мал.

- Пръстенът... - промълви той.

Разтвори юмрук. Камъкът беше станал мътнозелен, засега мощта му бе овладяна.

- Той искаше да я унищожа - каза Карлос. - Но нея всъщност я нямаше. Беше просто видение, пръстенът се опита да ме изплаши, да ме накара да обезумея.

- Аха, звучи логично - рече Джей. - Сигурно така талисманите придобиват още сила.

Карлос кимна и прибра пръстена в джоба си. Дотук три. Оставаше Яйцето на дракона.

Те се огледаха за скрита врата, но не намериха.

- Може да опитаме така - Карлос посочи към въртящата се врата на входа в Къщата на ужасите. - Това е единствената отворена врата наоколо. Може би е единственият изход. При това този град май започва да се топи! - той изскимтя,когато настилката под краката им се пропука.

- Да вървим! - викна Мал. Тя хукна към отворената врата и останалите я последваха.