Завръщане на Острова на изгубените

38. Златната кобра

Не ме е страх от призраци - каза Джей, докато вървяха в мрака, разпръскван от мъждивото фенерче. - Призраците не са кой знае какво.

- Да бе, сигурно много разбираш от призраци - рече Карлос, който се опитваше да пусне запа „Фенер", но батерията на телефона му беше паднала. Нямаше време да го зареди на Острова на изгубените.

- Призраците могат да те стреснат, като разклатят веригите си или като треснат някоя врата, но няма нищо страшно. Те са си на практика въздух -обясни Джей, ослушвайки се за слабото тракане, което бе дочул.

- Защо ми се струва, че някой се опитва да убеди сам себе си в нещо?

- Защото някой много го е страх, но не си го признава - каза Мал, промъкна се зад гърба на Джей и извика в ухото му: - Бау!

Джей подскочи.

- Добре де, може малко да ме е страх. Само истинските мъже признават страховете си.

- О, нима? - засмя се Мал. - На мен ми се струва, че само преди секунда ни убеждаваше как призраците изобщо не са страшни.

- Е, и какво? Призраците са най-големият ми ужас. Ще ми се да можехме вече да си тръгнем оттук - призна Джей.

Воят се усили. Карлос запуши уши, Иви също.

- Може призракът да е глух - предположи Мал. - Иначе защо ще вие толкова силно?

Джей въздъхна.

- Хайде. Да свършваме с тази работа.

Той ускори крачка, но спря, когато стигнаха до едно място, където тунелът се разширяваше. Вятърът свиреше през него, виеше и пищеше.

- Значи не било призрак - каза Джей. - Само вятърът, който духа покрай стените. Сигурно пещерата е като флейта, която свири различни ноти, когато духа вятър.

- Я виж ти, Джей поетът - каза Иви и тримата с Мал и Карлос се опитаха да го последват отвъд мястото.

Само че същата сила, която бе отхвърлила Джей от дървото, сега спря тях.

- Чакай! - извика Мал. - Не можем да минем нататък!

Джей се обърна и зърна тримата си приятели скупчени отпред.

- Ще се видим отвън. Не ме мислете, ще хвана кобрата.

- Добре - съгласи се Мал навъсена. - Така или иначе нямаме друг избор.

- Помни думите на Ин Сид - подсети го Иви.

- Късмет, човече - пожела му Карлос.

Джей им обеща скоро да се видят пак и се обърна към празния тунел. Той водеше дълбоко в земните недра и накрая фенерчето се изтощи окончателно, оставяйки го в пълен мрак. Виещият вятър още звучеше малко страховито, но той си напомни, че в него няма нищо свръхестествено.

Накрая зърна ивица светлина в края на тунела и когато стигна до нея, откри, че там е входът към тайна стая.

И не каква да е стая, а стая, пълна със злато и скъпоценности. Планина от лъскави монети опираше в тавана, толкова ослепителна, че осветяваше помещението. Джей бе виждал подобно съкровище само веднъж досега - в Пещерата на чудесата в Забранената крепост.

- Това не е истинско - каза той.

Ссссъвсссем не, изсъска глас откъм златната планина и когато Джей вдигна глава, видя Златната кобра, разперила великолепната си качулка, да се надига бавно от една кошница. Всичко това е истинско и може да стане твое.

- Как? - попита Джей, вперил поглед право в червените очи на змията.

Ще бъда твой слуга, каза му кобрата. - Аз служа на господаря на пясъка.

Джей се захласна.

Виждаш ли завесата отзад?

Джей се обърна и видя богато избродирана лъскава завеса, закриваща входа, през който току-що бе влязъл.

Остави приятелите си и мини отвъд завесата заедно с мен, и ще получиш всички богатства, за които си мечтал.

Джей мигна и изведнъж се озова седнал на висока платформа, с бял тюрбан на главата. Не беше в подземната пещера. Беше султан на Аграба, най-богатият човек в Аурадон. До него се издигаха купчини злато и всевъзможни скъпоценни камъни.

Пред него бе наредена празнична трапеза с всичките му любими ястия, а хората наоколо му се покланяха със страх в очите.

Това бе всичко, което баща му някога бе искал. Да заеме полагаемото му се място в Аурадон, над всички, над всичко, невъзможно богат, струпал съкровищата на света в краката си.

Всички съкровища на света...

Той мигна пред видението и се озова обратно в пещерата, вперил очи в планината от злато и червените очи на кобрата.

Какво бе му казал Ин Сид, преди да поемат на път?

Съкровищата на света са навсякъде около теб.

На Джей не му трябваше много. Не беше като баща си - студен и безмилостен. Искаше само да играе турнир и да се вижда с приятелите си. Обичаше добрата игра и доброто прекарване. Добрите приятели. Помисли си как Мал бе се изправила срещу майка си, вместо да я остави да нарани някого от тях, как винаги можеше да разчита на Карлос да му помогне с домашното по математика, която може да бъде магия, и как Иви зарязваше каквото и да правеше, за да изслуша прекалено подробните му разбори на последния мач и тактиката на противниковия отбор.

Имаше страхотен живот и чудесни приятели. Вече бе по-богат от всеки. Професорът бе прав - съкровищата на света бяха навсякъде около него.

- Не - каза той с усмивка.

Не? Кобрата изсъска и подаде език.

- Връщам те в Аурадон, за да те унищожат.

Кобрата отново изсъска и плю - отровата се понесе към Джей.

Той се дръпна от пътя й, хвана змията в ръка и я стисна. Кобрата взе да се мята и съска, но Джей не отслаби хватката си.

- Ще се подчиниш на волята ми и ще чуеш заповедта ми! А аз ти заповядвам да ме слушаш!

След тези думи кобрата се изопна и замръзна, превърна се в най-обикновена дървена пръчка.

Когато Джей най-сетне излезе от пещерата, откри тримата си приятели да го чакат отвън. Карлос четеше книгата, която беше си донесъл, Мал рисуваше в дневника си, а Иви се решеше.

- Това ли е Златната кобра? - учуди се Мал, щом видя пръчката в ръцете на Джей.

- Беше - усмихна се той победоносно. - Добре, а сега какво?

В отговор пещерата зад тях започна да се руши - точно като дървото. В един от камъните, които маркираха входа, се появиха очертанията на врата. Карлос сграбчи дръжката и дръпна силно. Лъхна ги леден въздух.

- Да вървим! - викна той.

Останалите го последваха, а Джей използва пръчката, за да задържи вратата отворена за момичетата.

Когато се озоваха отвъд, почти не се изненадаха да видят, че са попаднали в съвременен град. Беше време Карлос да намери талисмана на майка си.