Завръщане на Острова на изгубените

15. Остров, свиден остров

Лимузината прекоси опустелите улици на Аурадон и стигна чак до брега, почти до водата. Бяха дошли до най-южната точка на кралството, до залива, където знаеха, че се простира невидимият мост, който свързваше Аурадон с острова. Хапейки палец, Мал разказа на останалите какво бе й казал Бен за лилавия дракон, видян в Камелот. Съгласиха се, че е невъзможно създанието да е майка й, но пък кой или какво друго би могло да бъде? Трябваше да има някакво обяснение, но засега не им идваше наум нищо смислено.

- Много се надявам да не попаднем на този дракон, докато сме на острова -каза Карлос, подкарал лимузината към мястото, където пътят свършваше. Светлините от Острова на изгубените пронизваха мрака. - Ей, оттук изглежда почти красиво.

- Нашият дом - меко каза Иви.

- Единственият и неповторим - рече Джей с престорена веселост.

- Да се надяваме - каза Карлос. - Един остров, пълен със злодеи, е съвсем достатъчен.

- Е, какво чакаме? - попита Мал, която знаеше, че трябва да побързат, преди страхът да им попречи. - Давай, Джей.

Джей извади от жабката дистанционното, което пускаше моста, и го насочи напред с думите:

- Да става каквото ще.

Блесна искра и в мъглата Мал почти видя с очите си как куполът се разтваря, а мостът бавно се появява пред тях. Карлос подкара колата напред и четиримата залепиха лица за прозорците, за да гледат как мостът се материализира, докато се движат. Мал знаеше, че всички мислят за първия път, когато бяха напуснали острова. Сега се връщаха и нямаха почти нищо общо със злонамерените хулигани, които бяха, преди да тръгнат.

Щом стигнаха другия край, Джей се обърна и отново натисна дистанционното, след което мостът изчезна.

- Не влизай с колата в града - каза Мал. - По-добре да я скрием някъде.

- Добра идея - рече Карлос, отклони се от главната улица и пое по един недовършен прашен път. Трудно беше да се шофира голяма кола по неравния, каменист терен, и веднъж, опитвайки да овладее автомобила, Карлос завъртя волана наляво вместо надясно; колата рязко свърна, влезе в канавката и всички се разпищяха. Най-сетне лимузината спря в горичка от изсъхнали дървета.

Двигателят се изключи и въздухът се избистри.

- Всички добре ли са? - извика Мал от задната седалка. Изглежда, коланите ги бяха предпазили от сериозни наранявания и Мал се радваше, че в Аурадон свикнаха да ги закопчават.

- Съжалявам, съжалявам! - рече Карлос, кашляйки, от шофьорското място.

Иви кимна, че е добре, а Джей вдигна палци от предната седалка.

- Всичко е супер, освен че май изгубихме дистанционното за моста - каза той. -Трябва да е изхвърчало през предното стъкло.

Той посочи огромната дупка отпред.

- Значи ще трябва да намерим друг начин да се приберем - рече Мал.

- С плуване - пошегува се Джей.

- Е, поне катастрофата ни свърши работа. Колата определено е скрита. Никой няма да я открие тук - заяви Карлос.

Един по един те се преоблякоха със собствените си дрехи в просторната задна част на лимузината и поеха по дългия път към града. Мал погледна часовника си. Въпреки всички закъснения и препятствия бяха стигнали няколко часа преди началото на срещата на клуб „Антигерой".

- Хайде да се срещнем в замъка на Иви малко преди полунощ - предложи Мал. -Засега се разделяме. Опитайте се да намерите родителите си. Щом разберем какво са намислили, ще решим и как да се справим с плана им.

- Какво да казваме, ако някой от острова ни попита защо сме се върнали? -попита Иви, сякаш от самата мисъл й ставаше неудобно.

- Да, не ми се вярва някой да ни се зарадва - рече Карлос.

- Кажете им истината - че сме дошли на гости на възрастните си роднини - каза Джей и се ухили.

Не след дълго стигнаха покрайнините на града и минаха покрай „Дракон Хол", вървейки по Алеята на скръбта. Накрая се озоваха на познатия им градски площад, ограден отвсякъде с паянтови сгради и с надвисналия над всичко Изгоден замък.

- Не казвайте на никого, че знаем за клуб „Антигерой" - нареди Мал. - Докато открием Круела, Джафар и Злата кралица.

Останалите се съгласиха.

- Леле, тук е по-лошо, отколкото го помня - каза Карлос, след като се огледа. -И каква е тази миризма? Преди забелязвахте ли я? - той направи гримаса. -Мирише на...

- Отровни жаби - отвърна Мал, която си спомняше от какво се правеше кафето тук.

- Гоблини - каза Джей.

Явно мърлявите създания бяха заседнали в мозъка му.

- Боклук - добави Иви и потрепери от спомена.

- Всъщност мирише и на трите - реши Карлос.

Мал нямаше как да не се съгласи, макар донякъде да се радваше, че се е върнала при познатите „удобства" на родния дом. Пазарът бе затворен за през нощта, но Помийната яма и заведението за пържени картофки и риба на Урсула работеха с пълна пара. Беше малко тъжно да видиш колко запуснато изглежда всичко. Някога Мал беше се наслаждавала на разрухата и мръсотията, но вече твърде дълго бе живяла в Аурадон и сега всичко тук й се струваше по-мръсно от преди. Определено й трябваше чаша кафе от жаби, за да не се разкисне съвсем.

- Вижте - Джей посочи един плакат на Злодеида, залепен на близката стена. Някой беше й нарисувал мустаци, а друг бе написал ГОСПОДАРКА НА ГУЩЕРИТЕ на челото й.

- Леле - изпъшка Карлос.

- Говори ми - промълви Иви. - Предполагам, че са гледали коронацията. Предаваше се на живо из цялото кралство, дори и тук.

Когато Злодеида беше, ами, Злодеида, никой не би се осмелил дори да си помисли да драска по образа й. Имаше и други промени. Гоблините, изглежда, бяха превзели площада. Имаше десетки настанили се в кашони или скупчени около огньове, запалени в кофи за смет.

- Откъде са дошли? - почуди се Иви, която никога не бе виждала толкова много гоблини на едно място.

- Сигурно от Забранената крепост - предположи Джей. Когато бяха се отправили да търсят „Окото на дракона", се натъкнаха на доста голяма и недружелюбна орда гоблини.

- Не - изръмжа един гоблин, който ги чу.

Беше нисък и набит и изглеждаше така, сякаш от доста време не си е дояждал. Зелената му кожа беше бледа, а около жълтите му очи имаше червени кръгове.

- Работехме на шлеповете - обясни той, - но след ембаргото има ограничения колцина от нас могат да правят доставки от континента. Злодеида ни обеща свобода и по-добър живот, но я превърнаха в гущер и ето ни тук.

- Съжалявам - каза Мал.

- Ти ли го направи? - попита гоблинът.

- Горе-долу - отвърна тя, а Иви я дръпна настрана.

- Майка ти не те ли е учила да не разговаряш с непознати гоблини? - скара й се тя.

- Естествено, че не - рече Мал.

- И моята - призна Иви.

Тръгнаха по улиците, усещайки погледите на минувачите. Мал си даде сметка, че макар да бяха облечени небрежно, дрехите им бяха много по-хубави и почисти от тези на околните. За разлика от предишните им одежди, сегашното им облекло не беше кърпено и протрито или не по мярка и с дупки. В Мал нахлу нова вълна от чувства - малко гордост, малко сладостна горчивина, малко изумление, че изглеждат толкова различно от всички останали. И малко страх от мисълта какво ли си мислят за тях старите им съседи. Дали жителите на острова ги презираха така, както презираха бляскавите принцове и принцеси на

Аурадон?

В Аурадон всички ги гледаха, защото бяха дошли от другаде, а сега, на Острова на изгубените, ги гледаха, защото си бяха тръгнали оттук. Беше почти същото. Вече бяха аутсайдери и на двете места. Някои се взираха в тях заплашително, но повечето изглеждаха просто любопитни.

- Здравейте Гастон и, хм, Гастон - поздрави Иви, когато зърна едрите близнаци от другата страна на улицата.

Гастоните обаче само я изгледаха враждебно.

Иви отстъпи назад.

- В „Дракон Хол" бяха доста дружелюбни - каза тя. - Дори ми предложиха да поделят обяда си с мен.

- Вече не - отбеляза Мал. - Съмнявам се, че и троха биха ти предложили.

- Да вървим - подкани ги Карлос. - Всички ни зяпат и имам чувството, че скоро ще започнат да ни замерят с гнили домати.

- Няма да е за първи път - рече Джей, който обаче също изглеждаше нервен.

- Я виж ти, героите от Аурадон.

Четиримата се обърнаха натам, откъдето идваше гласът, и видяха момиче с тъмна къдрава коса, облегнато на един балкон. Имаше пронизващи сиви очи и бе облечено с мърлява червена рокля с разнищена златна бродерия по деколтето.

- Пак тази дума - прошепна Иви. - Герои.

- Джини Готел! - възкликна Мал. - Слизай тук!

С Джини бяха нещо като приятелки в „Дракон Хол" и Мал си спомни малко засрамена как често бяха се забавлявали да се подиграват на по-дребните и по-слабите от тях. Сега и четиримата я проследиха с поглед как прескочи балкона и се спусна на улицата, след което се приближи към тях.

Мал не бе сигурна какво да очаква от връщането си на Острова на изгубените, но определено не очакваше тъкмо Джини Готел да я гледа отвисоко.

- Много чистички сте станали - подигравателно рече Джини, скръсти ръце и ги огледа един по един.

- На това как му викаш? - попита тя и посочи дрехите на Мал.

Мал се изчерви.

- Тийн-пънк - каза тя. Носеше пуловер с ромбоидна шарка в лилави нюанси под любимото си яке, с чиста джинсова пола и ботуши.

- Ха. Не съм сигурна, че ме кефи, но пък аурадонската мода си е за добричките. Е, какви ги вършите тук? - попита Джини, все така със скръстени ръце и скептично изражение. - На екскурзия в гетото ли сте дошли?

- На гости - отвърна Джей. - Което ме подсеща, че трябва да отида да проверя магазина и да съобщя на баща си, че съм пристигнал.

Той им помаха и бързо се отдалечи.

- Да, ние с Иви ще вървим към нашата част на острова - рече Карлос и двамата също поеха по улицата.

- И ти ли ще се прибираш вкъщи, Мал? - попита Джини. - Чудя се, какво ли щеше да каже майка ти, ако можеше да говори? Ако можеше да види, че

злобната й малка дъщеричка е станала толкова добра?

Тя поклати глава.

- Щом ти можеш да се промениш, явно са прави, като казват, че има надежда за всички нас - каза Джини със сладък, нежен глас и изпърха подигравателно с мигли.

- Кои са прави? - попита Мал, но Джини, явно отегчена от разговора, вече бе й обърнала гръб и се отдалечаваше.