Завръщане на Острова на изгубените

37. Пясъчна змия

Първото нещо, което Джей забеляза, когато пристъпи през вратата, бе жегата. Във влажната пещера бе треперил от студ, а сега почти се потеше. Вместо в пещера стоеше насред златиста пясъчна равнина.

Иви мина след него, но докато престъпяше прага, коленете й омекнаха и тя се препъна. Джей я хвана и й помогна да мине.

- Леле, тази отрова май още действа.

Тя кимна.

- След минутка ще се оправя.

Карлос премина след тях, примигвайки от неочакваната светлина; Мал влезе последна. Когато и четиримата се озоваха на пясъка, врата се затръшна силно и изчезна. Карлос разтвори нова карта.

- Това трябва да е Призрачната пустиня - каза той. - Пише, че Пещерата на змията е някъде сред Дюните на тъгата.

Джей се огледа. Нямаше какво да се види, просто безкрайна пустиня и дюна след дюна, докъдето поглед стига.

- Това трябва да е моята територия. Изглежда, както баща ми все описва Аграба. Макар нещо да ми подсказва, че няма да открием вълшебни лампи, дружелюбни джинове или летящи килимчета.

- Много лошо. Предпочитам кое да е от тези неща пред онова странно розово нещо, от което току-що избягахме - каза Мал.

- Има ли вероятност талисманът да е от пясък? - попита Иви, загреба шепа песъчинки и ги остави да се изсипят между пръстите й. - Понеже тук друго няма. - Естествено, че не е от пясък - отвърна Джей.

Между дюните духна вятър и взе да вие като чакал. Но под воя му се чу друг шум - нисък тътен, придружен със звук от плъзгане.

- Ето там! - Джей посочи една гънка в пясъка. - Движи се.

Гънката се насочи към тях и четиримата подскочиха, когато мина право под краката им.

- Може би талисманът ти наистина е от пясък - каза Мал.

- Не е от пясък - повтори Джей, вече раздразнен.

- Аз само това виждам наоколо - продължи Мал, която твърде много хареса шегата, за да я прекрати.

- Ти не слушаше ли? А, чакай, забравих, че те нямаше, защото беше заета да вървиш след Лудата Мади, та да си докараш хвърляне през моста - заяви Джей. -Ин Сид каза, че талисманът е Златна кобра.

Той се загледа в движещата се гънка, която се плъзгаше нататък... Един момент, плъзгаше ли се? Преди да успее да обясни действията си на останалите, се втурна след нещото. Това можеше да е само едно и когато гънката проби дюната, видя Златната кобра да надига грозната си глава.

Змията изсъска и показа раздвоения си език. Беше в същия златен цвят като ябълката, която бе откъснала Иви.

- Мисля, че откри талисмана си - каза Карлос, докато тичаха, за да настигнат Джей, който гонеше змията.

Джей водеше групичката, но змията бе по-бърза. Тя пълзеше през пясъка, златните й люспи проблясваха на слънцето, а той се препъваше и затъваше в дюните. Вярно, беше най-добрият нападател на игрището за турнири, но пустинята определено не беше най-подходящото място за преследване на създание на злото.

Кобрата прехвърли хребета на поредната дюна и Джей се опита да я последва, но щом стигна върха, откри, че тя е изчезнала.

- Страхотно, изчезна - каза Мал, която заедно с Карлос и Иви се препъваше след Джей. - Какво казва картата?

- Казва, че Златната кобра си има пещера - рече Карлос. - Може да проверим, но не пише къде е.

- Чудна карта - иронично отбеляза Мал и скръсти ръце.

Те огледаха пустинния пейзаж, търсейки каквато и да е следа от кобрата, но тя, изглежда, бе потънала в земята. Жегата също не им помагаше и когато вятърът се засили, духна в лицата им песъчинки, които замъглиха зрението им и нахапаха кожата им като миниатюрни мушички.

- Не трябваше да тръгваме за Катакомбите, преди да завършат картите - каза Мал и смачка хартията от яд.

- Нямахме избор - рече Карлос. - А и не забравяй, че трябва да намерим талисманите преди родителите ни.

- Моят родител е гущер, затворен под стъклен похлупак - припомни му Мал.

- Може и така да е - отвърна Карлос, - а може и да е лилав дракон, който сее разруха из Камелот.

- Стига сте се карали, още ме боли главата от отровата - каза Иви, която масажираше слепоочията си.

Мал и Карлос се извиниха и четиримата отново се заоглеждаха, търсейки следа от пъргавата кобра.

- Единственото хубаво нещо на Отровното дърво - обади се Иви - бе, че стои на едно място.

- Ето я! - кресна Джей. - Виждам я! Мисля, че е пещера!

Той посочи нещо, което приличаше на купчина камъни между две дюни в далечината. Спусна се от хребета, а приятелите му го последваха.

Застанаха пред камъните, струпани на плътна купчина. Но между два от по-големите зърнаха пролука, която приличаше на отвор на пещера.

- Великолепно, пещера в пещерата - заяви Иви.

- Не съм създал аз този свят - каза Джей. - Идвате ли?

- Чакай малко, трябва да внимаваме - предупреди Мал. - Иви почти се отрови на дървото, а кой знае какво ще направи тази змия.

- Хубаво - рече Джей.

- Да влезем, но да не се делим - предложи Мал. - Става ли?

Другите кимнаха и четиримата влязоха в пещерата. Джей водеше, ботушите му се хлъзгаха по пясъчния под. Той извади фенерчето от джоба си и натисна копчето, но нищо не последва. Почука го и то светна мъждиво, колкото да огрее пътя пред тях. След няколко минути до ушите им стигна странният виещ звук, който бяха чули, щом се озоваха в пустинята.

- Мислите ли, че е възможно кобрата да издава този звук? - прошепна Иви.

- Не знам, но и не държа да разбера - отвърна шепнешком Карлос.

- Това тук е Призрачната пустиня - каза Мал. - Вие какво си мислите, че го издава?