Създадена да убива

5.

Онази вечер двете с Дония лежахме будни. Тя очевидно още не се беше успокоила от острите думи, които матриаршата ѝ наговори, задето се беше нахвърлила върху Сутера ну Империан. Аз пък не можех да забравя онова, което Дония каза за мен преди това.

Накрая наруших мълчанието.

— Аз наистина съм.

— Какво?

— Аз съм Немезида дан Империан.

— Не, не си. — Дония се извърна в леглото с лице към прозореца.

Вгледах се в крехките ѝ плещи.

— Аз съм създание, което вашето домакинство притежава. Не знам защо отричаш това.

— Ти си Немезида Империан. — Сидония седна в леглото и ядосана ме погледна на звездната светлина. — Просто е.

— Само глупачка би се карала с възпитателката за толкова незначителен въпрос като името ми. Добре знаеш каква съм. Не съм човек. Аз съм изчадие. Същото се случи и когато ме заведе да получа благословията! Още ли не си проумяла, че не съм като теб?

— Но, Немезида…

— Не искам повече да правиш това! — креснах ѝ аз. Изведнъж побеснях. — Престани да размахваш тези неща пред мен, след като и двете знаем, че аз не мога да ги имам! Не мога да получа благословия и не мога да се наричам Немезида Империан. Няма смисъл да ме учиш да чета и да ме уверяваш, че също като теб произхождам от звездите… Недостойно е да се опитваш насила да ме вкараш в калъп, за който никога няма да пасвам.

— Недостойно ли? — повтори Дония. Очите ѝ се насълзиха. — Не се опитвам да те унизя.

Унижение. Сещам се за думата заради ужасното чувство, което изпитвах винаги когато виждах хелиосферата и си спомнях първата си среща със свещеника. Беше унижение заради положението, в което се намирах, заради самата мен. То нямаше нищо общо със Сидония и не исках да го изпитам отново.

— Ние с теб не сме равни. Аз съм твоето изчадие и това е всичко. Никога повече не го забравяй.

Тя се нацупи. После каза:

— Е, добре, Немезида дан Империан. Щом като те притежавам, тогава ми се подчини и престани да говориш, за да мога да заспя. — Тя се обърна на другата страна и зарови лице във възглавницата, за да потисне сълзите си.

Чувах я тихо да плаче, когато тъмната страна на газовия гигант оформи отвън огромен залив от мрак. Дония беше привързана към мен. Щеше да го преживее болезнено, ако измамата на майка ѝ излезеше наяве. Щеше да ми нареди да не отивам на нейно място в Хризантемиума. Щеше да се страхува за мен. Давах си сметка каква болка щяха да ѝ причинят действията ми.

Ала нейните чувства към мен не бяха толкова важни, колкото моите чувства към нея.

Това противоречие се настани за известно време в мислите ми, докато се взирах в мрака. Никога досега не ми беше идвало наум, че в предаността има нещо дълбоко егоистично. Такава, каквато бях, от мен не се очакваше да имам его, нито собствени нужди. Дори сега се нуждаех само от три часа сън през нощта, но въпреки това лежах на одъра до леглото на Сидония, защото на нея ѝ трябваха осем часа сън и се чувстваше спокойна, когато знаеше, че съм тук.

Едно изчадие не можеше да има собствени интереси при положение, че имаше господар.

Изглежда обаче, че все пак аз имах някакъв собствен интерес. Как е възможно, след като не бях истински човек? Това унижение, този егоизъм, това бяха неестествени неща за едно същество като мен. Не би трябвало да съществуват.

Обърнах се на другата страна. Като че ли по-лесно беше просто да слушам бавното дишане на Дония и да прогоня тези мисли от главата си.

В този миг чух отвън пред вратата нечии стъпки. Веднага наострих уши.

— Ела тук, Немезида.

Думите бяха изречени толкова тихо, че Сидония не би могла да ги чуе дори и ако беше будна. Скочих на крака, прекосих стаята и излязох навън.

Матриаршата ме чакаше със скръстени ръце.

— Ела.

Обърна се и аз безмълвно я последвах, без да питам каквото и да било. Оттеглихме се в нейното крило. Никога не бях виждала покоите на матриаршата и се изненадах, когато се озовах на място със странни реликви. Погледнах надолу към една нескопосана скулптура, изобразяваща гордо изправено човешко тяло, издялано изцяло от камък. Какво ценно намира в подобно нещо?

— Тази фигурка е била изработена преди първите земеделски цивилизации на Земята — рече матриаршата, когато забеляза, че я гледам. — Безценна е.

— Как е възможно? Не е много внушителна. Дония би могла да извае по-добра.

— Явно нямаш представа кое е ценно. — Взе една желязна кутия, плъзна капака и я отвори. Навън с бръмчене изскочи рояк малки метални машинки — роботчета, по-малки от върховете на пръстите ми. Докато ги наблюдавах, от тях една по една се показаха игли.

— Сутера беше права — рече, загледана в мен, матриаршата. — Прекалено едра си, за да минеш за истински човек. Ще трябва да намалим мускулите ти и да скъсим костите ти. Тези ботчета са тъкмо за това.

Вгледах се в тях. Рояха се като насекомите в градината. Иглите им проблясваха на светлината.

— Толкова ли много трябват?

— Всяко ботче ще инжектира едно вещество в определена част на костната ти структура, за да започне вътре процес на прекършване. Трябва бързо да те смалим. Казах на доктор Исарус нан Империан, че са за съпруга ми, тоест, че е станал твърде старомодно дебел и че искам да го посмаля до по-приемлив ръст. Докторът отвърна, че този процес трябва да се повтори много нощи наред. За щастие, разполагаме с три месеца, преди да отидеш в Хризантемиума. Ще са ни нужни. На всеки две нощи, след като Сидония заспи, ще идваш тук за инжекциите.

Поех си дълбоко въздух. Не бях точно уплашена, но пулсът ми се ускори. Адреналин.

— Струва ми се, че може да боли.

— Казаха ми, че е ужасно болезнено — отвърна матриаршата. — Бих ти предложила нещо обезболяващо, но знаем, че ще бъде твърде безполезно.

За Сидония, помислих си аз.

Свалих горните си дрехи и предложих крайниците си. Бях решена, че няма да допусна да ме види как потръпвам.

— Тогава да започваме.

Следващите няколко нощи сънувах как рояци насекоми мушкат и ръгат вътре в мен, как ме разкъсват отвътре. Когато се събуждах, усещах как някой извива нещо и стърже по цялото протежение на ръцете ми, както и слабо подуване на прасците и бедрата. Беше трудно да скривам неразположението си от Дония. Чувствах се изтощена и всеки път, когато се облекчавах, си давах сметка, че молекули от мускулите ми ме напускат.

За Сидония, напомнях си аз и придърпвах ръкавите, за да скрия белезите от убожданията по ръцете си. При всяка стъпка изпитвах болка и чувствах костите си като цепеници, но се мъчех да не ми личи.

Това, че губех силата си, ме правеше може би по-нормална, но нещата станаха много по-трудни по време на следващите занимания с възпитателката. Сутера ну Империан се съвзе от обидата, която ѝ нанесе поведението на Сидония, и започна да ни учи на походката на Високопочитаемите, тоест как се пристъпва при среща с императора. При нормални обстоятелства за мен никое физическо изпълнение не би представлявало проблем, но огромната ми сила намаляваше. Успях да усвоя походката преди Дония, но на косъм.

След това преминахме към досадната задача да държим под контрол химическите вещества, до които прибягвахме. За мен това беше особено трудно, защото изобщо не изпитвах тяхното стимулиращо въздействие. Налагаше се да имитирам това, което те оказваха на Сидония.

— Помнете — рече ни Сутера с разширени зеници, докато се поклащаше под въздействието на летливата субстанция, която беше вдишала, — релаксация без… какво?

— Отпуснатост — промърмори Дония.

— Смях без…?

— Мания.

— И винаги, ама винаги всичко с мярка. Стимулиращи химикали, да, но никога невротоксиканти — продължи Сутера, като се завъртя в кръг в съответствие с начина, по който ѝ въздействаше поетата химическа субстанция. — Пристрастяването е крайно отблъскващо. Ще са ви нужни медицински коректори да ви оправят мозъка, а междувременно всички ще шушукат за скандалното момиче Империан. А и невротоксикантите… ами, дори най-добрите медицински коректори в галактиката няма да могат да ви оправят, след като сте ги ползвали.

Не всички наркотици се отразяваха добре на Дония. Всичко, което ѝ даваше енергия, я правеше нервна и сприхава. Всичко, което причиняваше еуфория, я караше да се чувства не на себе си. Веднъж трябваше да принудя Сутера да прекрати урока, за да мога да отнеса Дония в леглото. С намаляването на мускулите ми теглото ѝ ме затрудняваше, затова я мъкнех по коридора с ръката ѝ на рамото ми.

През целия път Дония лениво се усмихваше. Просна се на леглото, ухили се и започна да нарежда глупости:

— Ти светиш отвътре.

— Не е вярно — уверих я аз.

— Светиш. Светиш като звезда, Немезида. Една красива звезда. — Протегна ръка и в унес поглади с пръсти моята. — Ти си супернова.

— В такъв случай това би трябвало да е много опасно за теб — казах аз, докато ѝ свалях обувките.

— У теб наистина има божествена искрица. — Очите ѝ се напълниха със сълзи и те потекоха, а щастието замени меланхолията ѝ. — Искам да повярваш в това.

Въздъхнах. Каква мечтателка беше.

— Хайде, заспивай, Дония.

— Понякога те обичам повече, отколкото мога да понеса. Ти си едно чудо, а дори не го знаеш. — Говореше толкова сериозно и почти тъжно, че в рядък за мен изблик на нежност, и то само към нея, сложих ръка на рамото ѝ.

— Моля те, заспивай — подканих я тихо.

— Наистина си чудесна, Немезида. Иска ми се да го разбереш. Иска ми се да не съм единствената, която го знае. Искам и ти да го знаеш.

Що за странна идея ѝ беше щукнала в главата, че у мен има божествена искра. Погалих ръката ѝ, смутена от мисълта колко много ми допада това. Каква полза би имало едно изчадие от живот след смъртта? Дония нямаше да се нуждае от закрилата ми, щом умреше. Където и да се отправеше душата ѝ след това, входът за там щеше да бъде затворен за същество като мен.

— Говориш глупости — рекох аз. — Веднага престани.

Тя се унесе в сън, а аз останах там да я слушам как диша, като се опитвах да се освободя от странната тежест, която чувствах в гърдите си. Нямах полза от заблуди, но въпреки това беше необикновено приятно да знаеш, че един човек в тази вселена вярва в такива сладки лъжи за мен. Ако не бях толкова дисциплинирана, можеше дори да се насладя на удоволствието да се престоря, че съм съгласна с нея.