Създадена да убива

1.

Сидония беше направила опасна грешка.

Тя извайваше скулптура от голям каменен блок. Лазерното ѝ острие блестеше на фона на тъмния прозорец с изглед към звездния пейзаж и в замахването и проблясването му имаше нещо хипнотично. Никога не го насочваше там, където очаквах, и все пак някак си винаги успяваше да извае камъка в образ, какъвто моето въображение не би могло да сътвори.

Днес това беше звезда, превърнала се в свръхнова, ярко изобразена сцена от камък от хелионистичната история.

Ала при едно замахване с острието от основата на скулптурата се беше отделило твърде голямо парче. Забелязах това веднага и разтревожена, скочих на крака. Произведението вече не беше стабилно. Всеки момент цялата скулптура щеше да се сгромоляса.

Дония коленичи, за да разгледа резултата от труда си, без да забелязва опасността.

Приближих се тихо. Не исках да я плаша. Можеше да се стресне, да се отдръпне рязко или да подскочи и да се пореже с острието. Беше по-добре сама да се справя със ситуацията. Прекосих помещението. Веднага щом стигнах до момичето, се чу първото пропукване. Отгоре ѝ се посипа дъжд от каменни парченца и скулптурата се наклони напред.

Сграбчих Дония и я дръпнах настрани. Скулптурата се сгромоляса с оглушителен трясък и застоялият въздух в ателието се изпълни с прах. Измъкнах лазерното острие от ръката на момичето и го изключих.

Дония се изтръгна от хватката ми и започна да си търка очите.

— О, не! Не го очаквах! — Тя погледна ужасена купчината камъни. — Съсипах я, нали?

— Забрави за скулптурата — казах аз. — Ранена ли си?

Дония се намръщи и не отговори.

— Не мога да повярвам какво направих. Вървеше толкова добре… — Тя ритна с обутия си в пантоф крак отчупило се парче камък, въздъхна и ме погледна. — Благодарих ли ти? Не, не ти благодарих. Благодаря, Немезида.

Благодарностите ѝ не ме интересуваха. За мен имаше значение единствено сигурността ѝ. Аз бях нейното изчадие. Само хората жадуваха за похвали.

Изчадията не бяха хора.

Разбира се, ние приличахме на хора. Имахме тяхното ДНК, но бяхме нещо друго: същества, създадени да са безмилостни и лоялни на един-единствен човек. Бяхме готови с удоволствие да убиваме заради него. Само заради него. Ето защо елитните семейства в империята с охота ни вземаха да служим до живот като телохранители на тях и на децата им и да бъдем проклятието на враговете им.

Но явно напоследък изчадията си вършеха прекалено добре работата. Дония често се включваше тайно в комуникационната система на Сената, за да наблюдава баща си по време на работа. През последните седмици имперският Сенат беше започнал дебати във връзка със „заплахата от изчадията“. Сенаторите твърдяха, че тези създания станали изключително свирепи, убивали враговете на своите господари за незначителни обиди. Убивали даже членове на семейството на детето, на което служели, за да защитят интересите му. Оказваше се, че за някои семейства носим не толкова полза, колкото вреда.

Разбрах, че Сенатът е взел някакво решение за нас, защото сутринта матриаршата предаде едно официално писмо на дъщеря си — лично от императора. Тя му хвърли един поглед и продължи да вае камъка.

Бях живяла с нея почти осем години. Израснахме една до друга. Когато се тревожеше за мен, тя обикновено ставаше мълчалива и разсеяна.

— Какво пишеше в писмото, Дония?

Тя посочи парче от счупената скулптура.

— Немезида… забраниха изчадията. Забраната е с обратна сила.

С обратна сила. Това означаваше, че тя се отнася за вече съществуващи изчадия. Като мен.

— Следователно императорът очаква да се отървеш от мен.

Дония поклати глава.

— Няма да го направя, Немезида.

Разбира се, че нямаше да го направи. И щяха да я накажат за това. Гласът ми леко потрепери, когато казах:

— Не го ли сториш ти, ще го сторя аз.

— Казах, че няма да го направя. Немезида, ти също! — Очите ѝ проблеснаха. Дония вирна брадичка. — Ще намеря друг начин.

Тя изглеждаше кротка и срамежлива, но външният вид лъжеше. Отдавна бях научила, че по характер е твърда като стомана.

За щастие, баща ѝ, сенатор Фон Империан, можеше да помогне. Той отдавна изпитваше силна ненавист към император Рандевалд фон Домитриан.

Когато Сидония го помоли да пощади живота ми, в очите му проблесна непокорно пламъче.

— Императорът настоява за смъртта ѝ, така ли? Успокой се, скъпа моя. Няма да изгубиш своето изчадие. Ще кажа на императора, че е убита, и с това въпросът ще приключи.

Сенаторът грешеше.

Подобно на повечето могъщи семейства, и семейство Империан предпочиташе да живее уединено и да общува само във виртуалното пространство. Най-близките Излишни — онези свободни хора, разпръснати из различни планети — бяха отдалечени на цели системи от сенатор Фон Империан и семейството му. Той властваше над тях от стратегическо разстояние. Семейната крепост обикаляше в орбита около пуст газов гигант с кръжащи около него безжизнени луни.

Затова няколко седмици по-късно всички останахме много изненадани, когато от дълбините на космоса, неканен и без предизвестие, пристигна един звездолет. Императорът беше изпратил човека на борда му под претекст, че трябва да „инспектира“ тялото на изчадието. Но той не беше обикновен инспектор.

Беше инквизитор.

Сенаторът Фон Империан беше подценил враждебното отношение на императора към семейството му. Моето съществуване даваше основание на владетеля да остави един от агентите си в крепостта на семейство Империан. Инквизиторите бяха особена категория свещеници, обучени да се борят с най-непокорните езичници и да налагат декретите на хелионистичната религия, често пъти и със сила.

Появата на инквизитора трябваше да хвърли в ужас сенатора и да го накара да изпълни волята на императора, но бащата на Сидония пак не се подчини.

Инквизиторът беше дошъл да види едно тяло и той го видя.

Просто не беше моето.

Една от прислужниците на семейството се беше разболяла от слънчева болест. Подобно на изчадията, и прислужниците бяха генетично моделирани, за да слугуват. За разлика от нас обаче те не трябваше да вземат решения и затова бяха програмирани така, че да не притежават тази способност. Сенаторът ме заведе при леглото на болната и ми даде кинжала.

— Направи това, което умееш най-добре.

Бях благодарна, че отпрати Сидония в покоите ѝ. Не исках да види това. Забих кинжала под ребрата на прислужницата. Тя не се дръпна, не се опита да избяга. Погледна ме с празните си, безизразни очи и само след миг беше мъртва.

Едва тогава позволиха на инквизитора да се скачи в крепостта. Той хвърли бегъл поглед на тялото и се спря пред него, само за да отбележи:

— Колко странно. Тя като че ли… току-що е умряла.

Сенаторът застана настръхнал до рамото му.

— От няколко седмици изчадието боледуваше от слънчева болест. Решихме да сложим край на мъките му, когато пристигнахте в системата.

— Това противоречи на казаното в писмото ви — обърна се инквизиторът към сенатора. — В него вие твърдяхте, че заповедта за ликвидирането му е вече изпълнена. Сега, като го гледам, се изненадвам от ръста му. Твърде дребно е за изчадие.

— Сега пък поставяте под съмнение и тялото, така ли? — избоботи ядосан сенаторът. — Казах ви, че линееше от седмици.

Наблюдавах инквизитора иззад ъгъла. Бях облякла нов халат на прислужница, който скриваше ръста и мускулатурата ми под обемистите гънки. Ако прозреше хитрината, щях да го убия.

Надявах се да не се стигне дотам. Да се прикрие смъртта на един инквизитор, можеше да се окаже… твърде сложно.

Сенаторът си пое ядосан въздух и отвори уста да отговори, но в този миг матриаршата се втурна от вратата, иззад която се спотайваше. Сграбчи ръката на съпруга си и го спря.

— Прав сте, инквизиторе! Изключително сме благодарни за вашата прозорливост. — Тя му се усмихна благосклонно, защото за разлика от съпруга си нямаше ни най-малко желание да се противопоставя на волята на императора.

Още като много млада беше почувствала гнева на владетеля. Семейството ѝ беше ядосало императора и майка ѝ беше платила цената за това. Сега матриаршата сякаш бе наелектризирана от нервност и тялото ѝ потрепваше от желание да умилостиви госта.

— Ще ми бъде много приятно, ако довечера наблюдавате церемонията. Може да забележите какви грешки допускаме. — Тонът ѝ преливаше от ласкателство, което контрастираше с обичайния ѝ рязък глас.

— За мен ще е удоволствие, Високопочитаема Фон Империан — отвърна инквизиторът, станал изведнъж много любезен. Той протегна ръка и придърпа дланта ѝ до бузата си.

Матриаршата се отдръпна.

— Ще отида да подготвя церемонията. Ще взема и нея. Ей, ти, ела — извърна се към мен и ми даде знак с глава да я последвам.

Не исках да оставя инквизитора. Исках да следя всяко негово движение, всеки израз на лицето му, но матриаршата не ми остави избор. Като една прислужница аз трябваше да я последвам. Излязохме от стаята, далеч от погледа на инквизитора. Матриаршата забърза напред. Настигнах я. Продължихме една до друга по коридора към покоите на сенатора.

— Какво безумие! — промърмори тя. — Какво безумие е да се поема този риск тъкмо сега! Трябваше да лежиш мъртва пред този инквизитор, а не да вървиш тук до мен!

Хвърлих ѝ продължителен, изпитателен поглед. С радост бих умряла за Дония, но ако трябваше да избирам своя живот или този на матриаршата, щях да избера своя.

— Ще кажете ли на инквизитора коя съм?

Още докато изричах думите, си представих удара, с който щях да я убия. Един-единствен удар в тила… Нямаше нужда да рискувам да се разкрещи. Дония можеше да се покаже от покоите си, ако чуеше нещо. Не исках да убивам майка ѝ пред нея.

Матриаршата имаше инстинкт за самосъхранение, какъвто липсваше на съпруга и на дъщеря ѝ. Дори и от благия ми тон на лицето ѝ за миг се изписа ужас. Но веднага изчезна и аз се запитах дали не съм си въобразила.

— Разбира се, че не. Сега истината би обрекла всички ни.

Значи щеше да живее. Мускулите ми се отпуснаха.

— След като си тук — продължи мрачно тя, — ще трябва да си ни от полза. Ще ми помогнеш да скрия работата на съпруга си, преди инквизиторът да прегледа стаите.

Това можех да го направя. Вмъкнахме се в кабинета на сенатора и матриаршата повдигна полите си и се запровира из боклуците, разпилени из цялата стая — фрагменти от база данни с богохулства, които биха означавали незабавна смърт за цялото семейство, ако инквизиторът ги зърнеше.

— А сега побързай — подкани ме тя и ми даде знак с ръка да започна да ги събирам.

— Ще ги занеса в пещта…

— Не — рече ядосано тя. — Съпругът ми само ще го използва като оправдание, за да се сдобие с още. Сега тези просто ще ги скрием.

Матриаршата пъхна пръст в една ниша в стената и го завъртя. Подът се плъзна и разкри тайно помещение. После матриаршата се настани в креслото на сенатора и започна да си вее с ръка, докато аз пренасях купища от нещо, което приличаше на компютърни отломки и чипове. Сенаторът прекарваше тук дни наред, за да поправя това, което би могъл да възстанови, и да прехвърля информация в личната си база данни. Жадно четеше материалите и често ги обсъждаше със Сидония. Научни теории, технологични хелиографски копия. Всички те бяха богохулства. Всички бяха оскърбление срещу Живия Космос.

Набутах и персоналния компютър на сенатора заедно с останките, а след това матриаршата отново отиде при стената, пъхна пръст в нишата и го завъртя. Подът се плъзна пак и затвори скривалището. Вдигнах писалището на сенатора и го сложих точно върху него.

Когато се изправих, забелязах матриаршата да ме наблюдава с присвити очи.

— Там, в коридора, щеше да ме убиеш — рече тя и ме погледна така, като че ли очакваше да я опровергая.

Не го сторих.

— Знаете какво съм, госпожо.

— О, да — рече тя и изкриви устни. — Чудовище. Знам какво става зад студените ти, безжизнени очи. Тъкмо затова изчадията бяха забранени — защитават един, но представляват заплаха за други. Никога не забравяй, че Сидония се нуждае от мен. Аз съм ѝ майка.

— А вие никога не забравяйте, че аз съм изчадие. Тя има по-голяма нужда от мен.

— И представа нямаш какво означава една майка за едно дете.

Не. Не бих могла. Никога не съм имала майка. Знаех само, че Сидония е в по-голяма безопасност с мен, отколкото с когото и да било другиго в тази вселена. Дори и със собствените ѝ родители.

Матриаршата избухна в неприятен смях.

— О, ама защо обсъждам това с теб? Разбираш от семейство толкова, колкото едно куче разбира от поезия. Не, важното е, че с теб имаме обща кауза. Сидония е с добро сърце и е наивна. Извън тази крепост, по широката империя… Може би дъщеря ми ще има нужда от създание като теб, за да оцелее. Ти обаче никога, абсолютно никога не трябва да казваш на когото и да било какво направихме днес.

— Никога.

— И ако някога някой е напът да открие, че сме пощадили нашето изчадие, тогава ти ще се погрижиш да разрешиш проблема.

При мисълта за това гневът ми кипна.

— Без никакво колебание.

— Дори и това да означава да започнеш първо от себе си. — Очите ѝ ме гледаха втренчено като очите на хищна птица.

Не си направих труда да отговоря. Разбира се, че бих умряла за Сидония. Тя беше цялата ми вселена. Обичах единствено нея и за мен нямаше нищо по-ценно от живота ѝ. Без нея нямаше причина да продължавам да живея.

В сравнение с това смъртта щеше да ми се види като милост.