Създадена да убива

15.

Вражда започна да ме следи. Очевидно императорът имаше нужда само две от неговите изчадия да са до него по всяко време, а това ѝ даваше много възможности да ме следи из целия Хризантемиум и да ме наблюдава дали няма да извърша и други подозрителни неща.

Действаше умно, стоеше сравнително далеч от мен, така че обикновен човек не би забелязал присъствието ѝ. Държеше се като изчадие, тръгнало на обичайната си обиколка из Хризантемиума, а не като ловец, който преследва жертвата си. Само някой много параноичен мозък би направил връзка между нея и мен. Това, че тя винаги беше наоколо, можеше и да мине за съвпадение.

Но не и за мен.

Станах много предпазлива при всяко движение, при всяко вдишване, като продължавах да се питам до каква степен бях издала пред нея истинската си същност. Единственото, което можех да измисля, беше да продължавам да се преструвам колкото може повече на лекомислена Високопочитаема с надеждата тя да загуби интерес към мен.

Колкото и старателно да ме бяха обучавали Сутера ну Империан и матриаршата, все още не чувствах истинска потребност да общувам. Нямах желание да търся забавления или да установявам нови приятелства, но трябваше да се държа по някакъв начин, за да се слея постепенно с обществото. Трябваше да се държа така, като че ли искам да участвам в случващото се в двора. Колкото повече правех това, толкова по-бързо Вражда щеше да реши, че подозренията ѝ са неоснователни.

Тъкмо тук Невени се оказа изключително полезна.

Тя беше жадна за приключения. Вече бяхме обиколили всяка градина на Валор Новус и бяхме прекарали един дълъг ден в разходка по алеята Бърневал, като бяхме изминали пет километра в едната посока и още пет километра обратно. Това беше най-дългият пилон, стърчащ от Хризантемиума, с малко хора и голям брой автоматични машини по него, които си гледаха работата. Не беше нищо особено като място за разходка, но Невени настоя да го направим, защото той завършваше рязко с една стена, на която изписваха имената си онези, които си бяха дали труда да изминат цялото разстояние.

Там видях имената и фамилните знаци на повечето млади Високопочитаеми и разбрах, че това беше някакъв обреден ритуал за достъп до двора. Там беше квазерът на фамилията Атън, суперновата на Пасус, слънчевото затъмнение на семейство Фордайс, шестте звезди на императорския клон на фамилия Домитриан и дори черната дупка, знакът на другия неимператорски клон на Домитриан — клона на Високопочитаемата Сигна. Прибавихме и нашите имена на стената и аз изрисувах знака на Империан — слънце, изгряващо зад една планета.

Невени донякъде предизвикателно откачи огърлицата си и използва острия ѝ ръб, за да нарисува двете луни на Лумина.

— Ако на Високопочитаемите не им хареса, да не са ме водили тук — рече тя.

Друга вечер придружихме Гладик да залага в боевете между генетично създадени същества. Разни Високопочитаеми мъже и жени харчеха парите си за битките между генетично създадени животни на една арена в дълбините на Тигрис. В повечето случаи техните създания биваха убивани още в първите схватки. Други пък губеха пари, като залагаха кой ще загуби, но въпреки това се забавляваха много от кръвопролитията.

Това беше едно от онези безобидни обществени събития, за които беше споменал Гладик, на които можехме да бъдем заедно, без да привличаме към себе си укори и неодобрителни погледи. През по-голямата част от вечерта, дори и когато неговото създание се сражаваше, той се стараеше да улови погледа ми и дискретно да ми се усмихва. Аз си налагах да кривя устни в отговор, без да съм сигурна, че успявам да придам на усмивките си сърдечността и нежността на Сидония.

Звярът на Гладик спечели двубоя и той се извини, че трябва да слезе и да провери как е животното му. Невени се възползва от възможността да ми каже:

— Наистина ми се иска някой път да участвам и аз. — Беше прегракнала от викане, когато преди това бе заложила в две схватки на хибрид между мечка и тигър. — Трябва да си поръчаме и ние едно същество.

Погледнах я без особен ентусиазъм.

— И ти се надяваш да платя за това?

— Хайде, Сидония. Не ти ли се иска да опиташ поне веднъж?

По някаква причина от тази идея стомахът ми болезнено се сви, макар да не можех да кажа защо. Не беше защото бях смутена при вида на такава ужасна бруталност. За Високопочитаемите беше напълно нормално да си купят едно същество, а целта ми беше да изглеждам колкото може по-нормално. Дадох ѝ пари и я оставих тя да поръча животното.

Съществото на Невени беше готово след седмица, създадено по поръчания от нея генетичен код и отгледано до нормален ръст с помощта на ускорител на растежа. Веднага щом бе готово за първата схватка на арената, тя ме покани да отидем до кошарите, за да видя създанието заедно с нея. Поканих и Гладик.

Невени ни заведе до едно място в дъното на арената, където във въздуха се усещаше непоносима воня.

Гладик промърмори нещо и измъкна от ръкава си бурканче с благоуханна течност. Капна по една капка в ноздрите си и го предложи и на нас. Невени също си взе малко.

Аз поклатих глава. За мен силният парфюм беше много по-отблъскващ от животинската миризма.

По пътя към кошарите Невени непрекъснато говореше за новата си придобивка, а Гладик ѝ задаваше въпроси, породени от неговия опит с животни за боеве. Аз ги слушах внимателно до момента, в който не забелязах, че Вражда отново ме следва отдалеч. Запитах се дали това вече не ѝ е омръзнало.

Все още мислех за нея, когато влязохме в кошарите, но като видях гледката пред очите си, се заковах на място. Нещо в нея накара стомаха ми да се свие от ужас.

Дълго време не можах да помръдна. Огледах се наоколо и забелязах кръговете силна флуоресцентна светлина, с които маркираха невидимите стени. Ревът на животните достигна до ушите ми и се сля с внезапното бучене, което усещах в главата си. Връхлетя ме странното усещане, че съм се озовала обратно в друго време.

Протегнах ръка към най-близкия флуоресцентен кръг, едва докосвайки трептящото силово поле, което ме отделяше от един подобен на тигър хибрид. Можех да виждам съществото, но то можеше да ме види само ако направех полето прозрачно. Знаех това и не беше нужно да питам.

Някога аз бях съществото от другата страна на тези силови полета.

Споменът нахлу в главата ми. Тези полета бяха изградени по същия начин като кошарите, в които бях прекарала ранните си години. Спомних си как хората минаваха покрай мен и ме зяпаха по същия начин. А сега бях от другата страна.

Без да се усетя, бях спряла пред един зверилник и продължавах да се взирам вътре, докато не почувствах някой да докосва ръката ми.

Инстинктивно светкавично посегнах към гърлото на Гладик, но не го стиснах. Опомних се тъкмо навреме. Очите ми срещнаха неговите, задъхвах се. Свалих ръката си.

— Стресна ме.

Той ме гледаше с изумление. Разбрах, че бях направила нещо напълно нечовешко.

— Къде е съществото? — попитах, за да го разсея, и пресилено се усмихнах.

— Господарката Сагнау каза, че е точно тук, долу.

Последвах Гладик с чувството, че минавам през блато, че съм Немезида дан Империан, застанала тук напълно видима за всички, в кожа, която не ѝ е по мярка, където от всяко нейно движение си личи, че е измамница.

Стигнахме зверилника, където чакаше животното на Невени. Другите животни около нас непрекъснато сновяха напред-назад в клетките си и ръмжаха. Животното на Невени седеше на хълбоците си с повдигнат крак и наведена глава и се лижеше.

— О, я стига! — каза Невени и отчаяна се огледа наоколо.

Гладик се помъчи да скрие подигравателната си усмивка.

— Мисля, че това му харесва.

— Не, престани! — извика Невени и удари с длан по силовото поле. После изохка от болка, когато ръката ѝ отскочи назад. — О, не, ами ако започне да го прави и на арената? Това ще бъде направо катастрофа.

— Поне ще прекара приятно последните мигове от живота си — пошегува се Гладик.

Погледнах през рамо назад към мускулестата жена, която току-що беше влязла в кошарите. Изчадието ме беше последвало. Вражда също се оглеждаше и по изражението ѝ разбрах, че и тя си спомня.

Усетих странно стягане в гърдите.

За първи път гледах на Вражда не като на затруднение, като на враг, като на някого, който може да ме убие или когото скоро може да се наложи аз да убия.

Сега видях човек… не, същество, което беше точно като мен. Със същото минало, със същите преживявания, някой, който при други обстоятелства би разбрал онази моя страна, която дори Сидония не можеше да проумее. Знаех точно какво чувства и мисли, защото чувствах и мислех същото.

После погледът ѝ срещна моя и аз бързо извърнах очи.

Вражда и аз бяхме две издънки от една и съща почва, но тя никога нямаше да научи това. Никога. Защото, ако го научеше, щеше да ме убие.

Невени беше много напрегната, докато чакахме край арената да дойде ред на нейното същество да се бие. Беше го нарекла Смъртоносното още преди да го види — име, което със сигурност щеше да стане за присмех, ако, когато излезеше там, горе, започнеше да се лиже, вместо да се бие.

— Това е ужасно — продължи да се тюхка Невени, докато чакахме. — Поисках да е кръстоска между лъв и мечка. Да сте видели нещо, което да ви напомня за лъв или мечка, или пък са ми дали само някакво куче?

— Много по-голямо е от повечето кучета — каза Гладик. — Има малко козина по врата.

Видяхме да поставят звяра на Невени в заграждението непосредствено до арената, готов за следващата схватка.

— Ще станем за смях — каза ми тя.

— Дадох ти само парите — отвърнах ѝ аз. — Не съм го поръчвала. На мен няма да ми се смеят.

Ужасът, изписан на лицето ѝ, ми подсказа, че не трябваше да го казвам.

После добавих по-меко:

— Ако наистина те е страх, че ще загуби по най-ужасен начин, тогава да го оттеглим още сега.

— Но, Сидония, това би било прекалено.

Елантра Пасус мина грациозно покрай нас и се настани от другата страна на Гладик. Свитата ѝ от наемници и прислужници се проточи зад нея. Сред тях беше Единство, Благородното, обезчестено от Тирус Домитриан.

Двете с Невени нервно се спогледахме, а тъмната кожа на Гладик леко пребледня.

— Елантра.

— Гладик — поздрави го тя и го изгледа въпросително.

Внезапно си спомних, че Гладик се пазеше да не дразни семейство Пасус. Стори ми се, че в очите ѝ забелязах безмълвно предупреждение, почти бях сигурна в това, но после тя се обърна към Невени:

— Повечето хора се чувстват изнервени при първата поява на техни животни на арената.

— О, така ли? — рече Невени и продължи да стои със скръстени на гърдите ръце. Тя имаше не по-малко основание от мен да бъде на тръни в присъствието на една Пасус. Беше тук само защото майка ѝ си беше навлякла гнева на сенатор Фон Пасус.

— Ама, разбира се — увери я Елантра. — Просто следващия път трябва да направиш по-щателно проучване, за да си сигурна, че ще имаш същество от добра порода. По-евтините имат повече кучешки примеси. Нека да позная — дори не са ви дали животно за настървяване, нали?

— Животно за настървяване ли? — попита недоумяваща Невени.

— Другар — казах тихо. — Помага на животното да се научи да убива.

Или пък изчадие.

Елантра се засмя.

— Глупаво момиче, не можеш просто да го пуснеш на ринга и да очакваш да знае какво да прави. Един добър животновъд би ти го казал. Той трябва да ти достави и друго, по-слабо животно. Твоето го убива, вкусва от кръвта му и тогава е готово за истинска схватка. Твоето малко кученце ще бъде разкъсано на парчета, ако преди това не го настървиш. — Тя наклони на една страна къдравата си глава и лукаво се усмихна. — Лесно мога да те снабдя с едно. Случи се така, че днес имам повече.

Невени стоеше като на тръни, но все пак успя да се усмихне сковано.

— Предполагам, че ще е по-добре, отколкото да го изпратя там, за да загуби.

— Имам среща с престолонаследника в ложата му. Защо не отидете там с моите хора? Много скоро ще дойда и аз — рече Елантра. После се обърна към Гладик: — А ти ще останеш с мен, нали?

Гладик се размърда неспокойно на мястото си.

— Да, да, разбира се.

Погледнах го изненадана колко лесно можеше да бъде уплашен. Твърдеше, че си пада по Сидония, ала не се осмели да откаже на Елантра. Развалих мнението си за него.

Като видя как той веднага се съгласи, Елантра само се усмихна още по-широко.

— Върви с нея тогава — рече с най-любезен тон тя. Това обаче не беше предложение, а заповед.

Гладик дори не ме погледна. Обърна се да придружи Невени.

Двамата се отдалечиха с прислужниците на Елантра и обезчестеното Благородно. Дадох си сметка, че това беше игра на надмощие. Сега щеше да изглежда, че Невени е от свитата на Елантра. Гладик, който очевидно беше мой придружител за тази схватка, просто ме изостави, когато тя му нареди. Една Пасус се беше появила и беше защитила територията си от една Империан.

Все още се изкушавах дали да не я ударя, но нямаше да бъде разумно, затова реших, че най-добрата ми реакция ще е да се правя на тъпа.

— Колко мило от твоя страна, Елантра — казах усмихната аз. — Съществото на Невени със сигурност ще има полза от това.

— О, чувствам се изключително отговорна за Излишните от нашата територия — рече през кръшен смях Елантра. — Въпреки че, Сидония, няма да ти се разсърдя, ако ти наистина цениш тази Излишна като… приятелка. — Изрече последната дума с нотка на отвращение. — Веднага ще я пратя обратно тук.

— Много си любезна — отвърнах аз в очакване да разбера защо продължава да стои при мен.

— Вие двете изглеждате много близки — отбеляза Елантра, като гледаше ту мен, ту ложата на престолонаследника, където Невени, Гладик и другите коленичиха, за да поздравят пристигналия Тирус Домитриан. — За Хризантемиума е твърде необичайно да се види как две чужденки се сближават толкова бързо, както се сближихте вие двете, откакто… О, откакто стана онази неприятна случка със Саливар и Девини.

— Беше много мило от нейна страна да ми помогне — казах равнодушно. — Онази нощ продължава да е пълна загадка за мен.

— О, да. — Очите ѝ злобно блеснаха. — Да се надяваме, че тази мистерия скоро ще се изясни… заради собственото ти успокоение. Девини и Саливар най-сетне се събудиха.

Сърцето ми подскочи.

— Така ли?

— Да. Ще бъде много интересно да чуем какво ще кажат те, нали? — Без да ми даде време да помисля за заплахата, съдържаща се в думите ѝ, Елантра се изправи и напусна сектора ми. Появи се отново в ложата на престолонаследника, където я чакаха Невени и Гладик. Видях как Елантра допря пръстите на Тирус до бузата си. Явно възнамеряваше да продължи да се държи изключително любезно с него, въпреки че беше съсипал подаръка на фамилията ѝ за императора.

Значи Саливар и Девини бяха дошли в съзнание. Това не означаваше, че трябва да се безпокоя. Невени си спомняше много малко от посегателството им върху нея, и то при много по-слаба доза от Дъха на скорпиона. Аз ги бях принудила да погълнат достатъчно с надеждата да изтрия месеци от паметта им.

При тази мисъл сърцето ми престана да бие толкова бързо.

Около мен се вдигна голяма врява. Долу на арената бяха изкарали Смъртоносното. То изтопурка до средата на арената, размаха опашка, изпъна назад уши, а ноздрите му потръпнаха, когато подуши въздуха. Надигнах се, за да виждам по-добре, обхваната от странно напрежение. В този момент забелязах, че Елантра даде знак на някого близо до нея.

Слугите ѝ сграбчиха Благородното и хвърлиха уплашения млад мъж на арената при звяра на Невени. Тълпата дружно ахна от изненада и дори Тирус Домитриан — изнасилилият невинното създание — се наведе рязко напред, като че ли да хване момчето, но не успя. Благородното се строполи на каменния под, а голата му глава лъсна на светлината. В продължение на няколко секунди Единство остана приведен и замаян. После се изправи и се огледа наоколо с абсолютно невинно изражение.

Значи Благородното беше съществото, с което Елантра възнамеряваше да нахрани Смъртоносното.

Усетих, че стискам изпотените си юмруци, защото всичко ми беше станало напълно ясно. Благородното беше създадено да бъде беззащитно, да не мисли никакво зло и да не знае какво означава то. Беше лишено от всякакви инстинкти да побегне или да се защитава, преди да бъде разкъсано на парчета. За разлика от един прислужник обаче то имаше способността да разпознава смъртта, когато тя наближи. Трябваше да е така, защото се предполагаше, че Благородното трябва да бъде доволно от съдбата си, когато бъдеше принесено в жертва.

Отново погледнах Елантра. Тя се усмихваше, защото се бе отървала от съществото, което ѝ беше причинило такива неудобства. Невени беше притиснала ръце до устата си, а Гладик бе навел глава, за да не вижда кръвопролитието. Видях до Елантра престолонаследника, който беше обезчестил Благородното.

Тирус се взираше ужасен в момчето.

Наблюдавах го продължително и ми мина странна мисъл: той не искаше Благородното да бъде убито. Стана ми любопитно, че това имаше някакво значение за него.

Вниманието ми отново бе привлечено към арената, където Смъртоносното обикаляше дебнешком около беззащитното Благородно, но не нападаше. Звярът подуши въздуха, а после се отдръпна, загубил интерес.

Забелязах Елантра да дава знак на един от пазачите при арената. Прошепна нещо на Невени. В този момент човекът вдигна ръка и изстреля електрически заряд срещу животното. В Смъртоносното се забиха стотици електрически игли и то започна бясно да се върти в кръг и да вие.

Изведнъж усетих, че не можех да дишам. Не можех.

Последва нов електрически заряд, после още един.

Вече не виждах арената. Виждах само беззащитното момиче, което ми бяха подхвърлили някога в моята клетка в кошарите. Малкото момиче, което трепереше в ъгъла, а после посегна да вземе от храната ми. Отблъснах я. Изкрещях в лицето ѝ, а тя ужасена се разплака. Но не я ударих. Не я докоснах. Дълго я гледах, като се опитвах да разбера какво беше това малко, беззащитно нещо, и сега не можех да дишам, докато мислех за нея и наблюдавах как измъчват звяра под мен.

На арената животното отново нададе вой след поредния електрически шок. После започна силно да лае и да се зъби на мъчителите си, които не можеше да достигне. Яростта му се засилваше и скоро щеше да се излее върху нещо, върху някого. Стомахът ме присви, защото продължавах да мисля за електрическите шокове, на които бях подложена някога, те не спряха, докато пред очите не ми причерня и аз престанах да се сдържам. Не можех да направя нищо друго, освен да удрям, да разкъсвам и да убивам. После тя умря, беше паднала мъртва в краката ми, първото човешко същество, което убивах…

В този миг Смъртоносното се втурна към Благородното. Вече не приличаше на безобидно куче, а на смъртоносен, мускулест звяр, създаден и обучен да убива. Благородното нададе жалостив вик и закри лицето си с ръце също като онова момиче, когато най-накрая се нахвърлих върху него и когато то разбра, че ще я убия, че съм ужасно чудовище без жалост, без разсъдък, без милост. И в мига, в който си спомних за този ден, ме завладя някакъв порив, който не разбирах. Прехвърлих се през стената и скочих на арената.

Приземих се долу върху камъните, усетила внезапно настъпилата тишина сред зрителите. Чувах само обърканите ридания на Благородното и ужасния рев на Смъртоносното. И двете същества се взираха в създанието, което се бе появило изневиделица и което се намесваше в естествения ред на нещата. В този момент разсъдъкът ми се върна, моментално заменен от ужас.

Току-що бях направила нещо, което Сидония никога не би сторила. Нещо, което никога не би дръзнала да направи. Бях се хвърлила на арената пред очите на всички тези хора. Това беше лудост. Безумие.

Разяреното животно започна да ме обикаля. Това беше нова заплаха и аз бях поразена от друга ужасяваща мисъл.

Ако се сбиех с това създание, щях да се разкрия пред всички. Пред Вражда, която беше там някъде сред тълпата и която веднага, само с един поглед щеше да разпознае силата и движенията на изчадието.

Ако обаче откажех да се бия, този звяр щеше да убие мен.