Създадена да убива

49.

Събудих се и видях, че пак съм се озовала в кошарите. Или така си помислих, когато чух бръмченето на силовото поле около мен и видях ярките светлини отгоре.

Надигнах се бавно и седнах. Тирус стоеше със скръстени ръце от другата страна на силовото поле. Чакаше да се събудя.

Вратът ми пареше. Вдигнах бързо ръка и почувствах заздравелия разрез. Усмихнах се с презрение. Като че ли изваждането на електродите сега имаше някакво значение!

— Отначало ми беше трудно да ти се доверя — рече тихо Тирус. — А след това сърце не ми даде да ти го кажа, когато ми се искаше тези електроди да ги няма.

— А после пак ги използва.

— Ти щеше да ме убиеш.

— Аз пак ще го сторя. — Скочих на крака, трепереща от гняв. — Мразя те с всяка фибра на тялото си.

Тирус ме изгледа, без да мигне, безчувствен, недосегаем.

— Знам какво мислиш за мен. Разбрах какво се е случило със Сидония. Видях телата във вилата на Елантра. Семейство Пасус настоява за правосъдие. Баба нареди да ги прогонят обратно в тяхната система, за да не направят нещо безразсъдно.

— Още преди това си знаел, че са мъртви — казах рязко. — Ти си го замислил!

Тирус въздъхна, наведе се напред и опря чело в силовото поле, което ни разделяше.

— Немезида — рече той и аз усетих в гласа му познатата умора. Помъчих се да задуша всяка жалост, защото сега той не означаваше нищо за мен. — Кълна ти се. Беше баба ми, не аз. Помисли. Тя искаше да ни настрои един срещу друг, затова пося семето на съмнението в главата ти. Надяваше се да ме убиеш. Кой друг…

— Ако не си го планирал ти, защо каза на Елантра да ме използва за помазването?

— Не съм ѝ казвал.

— Казал си на Елантра за плана за убийството! И за средството, с което да бъде извършено!

Той се изправи и стисна зъби.

— Нищо не съм ѝ казвал. Още нямах план как да убия Рандевалд. Възнамерявах да следвам нашия план: да издам опитите на Сигна и да сключим съюз, за да мога да се отърва първо от баба. Винаги тя е била най-голямата заплаха, не Рандевалд.

— Значи не си искал Сидония да умре, така ли? Каза, че аз бих предпочела да спася нейния живот вместо своя, но ти не би предпочел нейния живот пред моя. Искаше да прекъснеш връзката ми с нея.

Той издиша със стиснати зъби.

Аз затворих очи.

— Нейната смърт означава край на всичко за мен. Никога няма да се съвзема. По-добре да бях умряла с нея.

— Разбира се, че ще се съвземеш — каза рязко Тирус. — Вече си го преживяла веднъж.

— Тогава не подозирах теб.

Той удари с длан по силовото поле.

— Аз те обичам — рече яростно Тирус. — Немезида, ти си единственото истинско нещо в живота ми. Никога не бих те наранил така.

— Но реши да ме пожертваш! — изкрещях срещу него. — Съгласи се веднага, щом Сигна го поиска! А и не ти мигна окото, когато включи електродите в мен, за да се защитиш. Защо да вярвам дори на една твоя дума? Каза, че ме обичаш, а ме захвърли с такава лекота. Защо да не повярвам, че си убил Дония, ако това те е устройвало? Вие, Домитриан, не сте от хората, които могат да делят нещо с някого. Сам го каза.

— Аз съм човек. Ревнувах ли за връзката ти с нея? Да. Надявах ли се да предпочетеш мен пред нея? Да, надявах се! Но не я убих аз! Баба знаеше, че я лъжем. Разбрала го е веднага, когато ти си говорила с чичо ми пред изчадията. Затова е действала първа. Трябва да ми повярваш.

Закрих очите си с ръка, за да не го гледам, защото изведнъж усетих, че не мога да понеса да го гледам — човека, когото обичах и който ме унищожи. През последните месеци бях изпитала толкова много непознати за мен чувства, толкова много изумителни неща, а сега те се бяха превърнали в пепел в сърцето ми, защото всички са били само стъпки към това предателство. Каквото и да е говорил, каквото и да е планирал, той пак е имал намерение да ме убие. Не можех да вярвам на нито една негова дума, след като знаех, че аз щях да бъда жертвата пред олтара на неговата власт.

— Остави ме — казах с леден глас. — Върви си. Не мога дори да те погледна.

Той дълго мълча, а после рече с глух глас:

— Няма да ти се натрапвам, Немезида. Ще стоя настрана. Така може и да е по-безопасно за теб.

Обърнах се, разкъсвана от болка. Как се осмеляваше да говори за безопасността ми, когато беше планирал да ме убие!

— Коронацията ще бъде след месец — продължи Тирус със сдържан глас. — Дотогава ще направя така, че да се чувстваш възможно най-комфортно тук. Не се страхувай за себе си. Ще мисля и за двама ни…

— Не искам нищо от теб — отвърнах с дрезгав глас.

— Немезида…

Думата беше изречена с истинска болка, но той не добави нищо повече и я остави да увисне сред плътната тишина.

После рече:

— Сидония те обичаше. Видях го със собствените си очи. Тя би пожертвала живота си заради теб.

— Това не оправдава убийството ѝ.

— Не е оправдание, а молба, Немезида, молба да направиш това, което знаеш да правиш най-добре. Да оцеляваш.

После Тирус, бъдещият император, ме остави сама в кошарите — единственото място в Хризантемиума, което можеше да удържи едно изчадие.

За мен времето там минаваше бавно, заобиколена от животните. Водата и храната спускаха през тавана — хубава храна, по-добра, отколкото се полагаше на затворник. Един механичен глас се обаждаше, за да ме попита дали искам да се изкъпя и водата започваше да се излива отгоре ми, ако кажех, че искам. Една дупка в пода служеше за тоалетна, а друга за умивалник. Когато сензорите усетеха, че се чувствам уморена, от пода се надигаше плюшена възглавница. Никога не заспах на нея. Предпочитах твърдата земя. Нощем сънувах Сидония и Смъртоносното. Сънувах също, за мой ужас, и Тирус. И се ненавиждах за това.

Сънувах, че ме докосва, и тогава се събуждах, презирайки сърцето си за неговата измяна.

Веднъж Тирус изпрати прислужници да се опитат да ми предложат и други удобства за ободряване, но ясно дадох да се разбере, че ще убия всеки, който ме приближи.

Нямах намерение да се възползвам от какъвто и да било лукс, колкото и малък да е той. Не заслужавах нищо. Бях подвела Дония и бях обичала човека, който може би я е убил. Не исках нищо, само да изкарам оставащите дни до принасянето ми в жертва по време на коронацията на Тирус, без да чувствам нищо и без да мисля за нищо. Сега за мен не съществуваше нищо. Вече нямаше на кого да си отмъщавам, за да се старая да съм във форма — не и когато Тирус бе човекът, когото трябваше да убия. Исках да го мразя, но се чувствах празна отвътре.

Тирус, изглежда, усещаше, че ще ме обиди, ако ме посети отново. Стоеше настрана. Но помощникът му Шезар нан Домитриан дойде да ме осведоми за предстоящата коронация — и предстоящата ми смърт.

— Тирус сигурно няма търпение да получи короната, нали? — казах студено.

— Аз… аз не мога да знам. Много рядко виждам новия император. Мисля, че е зает с приготовленията. Желаете ли нещо, което мога да ви донеса, за да прекарате последния си ден? — попита ме той.

Сега, когато знаеше що за същество бях, се стараеше да стои по-далеч от силовото поле. Вероятно Сигна беше пуснала в ход плана си да се разчуе, че аз съм убила императора, затова не се съмнявах, че Шезар се страхува от мен и недоумява защо Тирус настоява да имам удобства.

— Нищо не искам. — После премислих. — Всъщност да. Наистина ще поискам нещо от теб.

Бях сигурна, че доставката на ботчета за разкрасяване е странна молба от страна на едно изчадие убиец. Но нямах никакви нечестиви намерения. Програмирах машината да ме лиши от дегизировката, която носех, откакто напуснах крепостта на Империан. Час по-късно косата ми вече не беше боядисана. Отново бях онова безлично същество със светлоруса коса и бледа кожа, каквото бях, когато влязох в живота на Дония. Но с изключение на все още намаления си ръст и изкривения нос изглеждах като близначка на покойната Вражда.

Не спах много. Мантикората на мъртвия император Рандевалд беше през няколко прегради от моята. Усетих, че наблюдавам нещастното пренебрегнато същество да седи сега, след като нямаше собственик, който да го пуска на арената, за да упражнява кървавия си спорт. Оттатък него имаше и други чудовища, всички подобни на мен, всички създадени да доставят удоволствие на човешките същества.

С радост щях да напусна този живот.

В деня на коронацията тези, които дойдоха да ме отведат, бяха наемници на Домитриан. Тирус не беше посмял да изпрати прислужници, които бих могла да надхитря, нито ботчета по сигурността, които можеха само да ме убият. Наемниците държаха електрически пушки, готови да ги използват, ако откажех да изляза по собствено желание. Трябваше да оцелея, докато ме принесат в жертва.

Изправих се на вкочанените си крака и зачаках, докато те заобиколиха преградата ми с насочени срещу мен пушки.

— Трябва да ни придружиш до Голямата хелиосфера — каза един от тях, изплашен наглед млад наемник, чието голо теме лъщеше на светлината на лампите с изписания върху него шестзвезден знак на Домитриан.

Подадох ръцете си, но никой не се приближи да ми сложи белезници. Това ме изненада. Тръгнах в познатата ми посока, а наемниците ме последваха, като се държаха на разстояние и ме наблюдаваха бдително.

Знаех, че много лесно мога да се нахвърля, да отнема пушката на някого от тях и да я насоча към другите, но не го направих.

Едва когато до мен достигна глъчката от възгласите на хората в Голямата хелиосфера, които се приготвяха за коронацията на новия император, осъзнах каква трябва да бъде целта ми.

Не бих могла да сторя много, за да нараня Тирус, но можех въпреки нежеланието му да умра от неговите ръце, без да се съпротивлявам. Това щеше да бъде най-жестокият ми удар върху него и единственото оръжие в арсенала ми.

Щях да умра, без да се съпротивлявам и Тирус щеше да живее с това до края на царуването си.