Създадена да убива

14.

Извиних се на Невени и се отправих към вратата в желанието си да остана няколко минути на тишина, за да преценя какви са възможностите ми. Сега Вражда знаеше, че историята, която бяхме измислили с Невени, е лъжа. Щеше да поиска друго обяснение. Вероятно се беше досетила, че аз съм отговорна за участта на двамата Домитриан и само аз трябваше да отговарям.

Щяха ли да ѝ повярват?

Химическите забавления бяха започнали да въздействат върху присъстващите. Минах покрай Високопочитаеми на всякаква възраст — някои се бяха свлекли на пода, други се кикотеха, подпрени на облегалките на столовете си, трети бяха опрели глави срещу прозорците. Едни разговаряха, а други разглеждаха ръцете си, сякаш им бяха безкрайно интересни. Лекари, наричащи се Ну Домитриан или Нан Домитриан, сновяха из тълпата и помагаха на прекалили с дозите и на други с непоносимост към наркотици.

Въпреки онова, което ни каза Сутера ну Империан, аз видях, че много хора изглеждат напълно отпуснати и безпомощни. Видях още повече гости, обладани от маниакални желания. Дори Креденца Фордайс се беше проснала на земята с широко разтворени крака и се усмихваше подканящо на разни хора, които минаваха покрай нея. Елантра пък се бе надвесила над нея, смееше се като побъркана и я подканваше да се изправи.

Минах бързо в пълно мълчание покрай тях и въздъхнах с облекчение, когато най-после се измъкнах от тълпата и хладината на коридора ме обгърна. После чух стъпки зад себе си и разбрах, че не съм успяла да се спася.

— Не си ли тръгвате твърде рано, Високопочитаема Империан?

Обърнах се бавно и видях насреща си Вражда. Тя започна да обикаля около мен като някое животно, а аз стоях, без да помръдна. Изобщо не ми хрумваше как да се държа като истински човек.

Моята двойница. Моята сянка. Единствената, способна да види какво представлявам.

Единственото, върху което можех да съсредоточа вниманието си, беше хищникът пред мен.

— Теб какво те интересува? — Тонът ми беше прекалено рязък, прекалено заплашителен — твърде приличащ на собствения ми глас.

Вражда не отговори, само ме погледна.

— Чувствам се много уморена — рекох аз, потискайки истинските си чувства. С престорена усмивка, за да прозвучи най-искрено, добавих: — Какво възхитително честване. Колко жалко за Благородното.

Опитах се да мина покрай нея, но изчадието внезапно ми препречи пътя. Направи го много бързо и много леко и безшумно. Преди да ми намалят мускулите, можех да се движа по същия начин и да съм не по-малко бърза от нея. Бих се изправила като равна срещу това същество и бих оказала сериозна съпротива.

Но не и сега. Не можех да нападна изчадие в разцвета на силите му, но ако то се беше досетило какво представлявам, трябваше да го убия, преди да е казало на някого. Не можех да си представя как бих успяла да го сторя.

Вражда се приближи много плътно до мен, бледите ѝ бездънни очи ме изучаваха. Беше огромна в сравнение с мен.

— Какво искаш? — осмелих се да попитам след твърде дълго мълчание.

— Знам, че лъжете за Домитриан, Високопочитаема Империан.

Да отрека. Това беше най-доброто, което можех да направя.

— Вече ти казах…

— Онова момиче Сагнау го каза. Чух я. Вашата история беше лъжа.

— Моята история? Нямам никаква история. Казах ти. Не си спомням какво се случи! — Надявах се гласът ми да прозвучи истерично, уплашено. В действителност се опитвах да реша дали съм достатъчно силна да я убия с намалените си сили. Трябваше да я изненадам.

В изражението ѝ имаше нещо животинско и странно. Тя наклони глава на една страна.

— У вас има нещо много различно. Не мога да го определя какво е. Не още.

Значи още не беше прозряла, че съм като нея. Следваше вътрешния си инстинкт и ме беше последвала тук, навън, но дори и сега, докато ме гледаше толкова отблизо, не можеше с абсолютна сигурност да каже, че не съм човек. Всъщност тя се съмняваше дори в това, което беше чула, защото в противен случай би извила още сега сухожилията ми, за да изтръгне насила признание от мен. В края на краищата как наследницата на Империан би могла да превърне двама членове на фамилията Домитриан в инвалиди още в първия ден от пребиваването си в двореца?

Тази мисъл ме окуражи.

— Нямам време за тези глупости, нечовешко създание. А сега се отдръпни и ме пусни да мина.

Тя не се помръдна.

— Казах да се отдръпнеш! — повторих аз, почувствала как адреналинът се покачва във вените ми. Искаше ми се да я отместя, да я ударя. Трябваше да потисна всякакъв агресивен импулс, който напираше у мен.

И тогава…

И тогава се чу глас:

— Всичко наред ли е тук?

Думите, непринудени и напълно човешки, най-накрая успяха да прекъснат този странен разговор. Огледах се и видях Гладик Атън, младия аристократ, когото срещнах заедно с Елантра и Креденца още първия си ден в двореца.

Вражда леко се поклони.

— Да, Високопочитаеми Атън.

— Да — потвърдих и аз и обърнах гръб на Вражда.

Внимателните, яркозелени очи на Гладик срещнаха моите. Дълбоко в тях имаше някаква емоция, която не можах да определя.

— Може ли да ви съпроводя до вилата ви, Високопочитаема Империан?

Аз кимнах, позволих му да застане до мен и да сложи дланта ми върху своята.

— Изведи ме оттук.

Не погледнах повече към Вражда. Чувствах погледа ѝ да пари гърба ми при всяка стъпка, която ме отдалечаваше от зловещото ѝ внимание. Засега.

На Гладик му беше нужно време, докато се реши да проговори.

— Страхувам се, че ви подразних — рече той.

Погледнах го.

— Какво искаше да кажете?

— Когато ви казах в онзи социален форум, че трябва да се държим настрана един от друг, това не беше заради вас.

Какво беше това?

— Баща ми е близък съюзник на сенатор Фон Пасус — обясни Гладик. — За мен няма значение в какво вярва баща ви, но моят е категоричен по този въпрос. Не мога да общувам толкова свободно с вас, колкото бих желал! Неприятно ми е, че ви обидих.

— Защо мислите, че съм се обидила? — попитах бавно аз.

— Защото — той примигна като дете, лишено от всякакво лукавство, — защото ние изобщо не разговаряхме. Дори и насаме. Помислих си, че ще ви е по-приятно да ме опознаете лично. — Той се загледа в земята и бузите му почервеняха. — Отношението ви към мен беше толкова студено. Знам, че си го заслужавам, но това ми причинява голяма болка.

Погледнах го изненадана, но после се усетих и се овладях. Значи Дония трябва да се е държала много по-различно с него, когато са общували в галактическите форуми, отколкото аз, откакто съм тук.

— Не съм ви ядосана. И не сте ме обидил. Аз… — помъчих се да измисля някакво обяснение — просто не искам да създавам нови затруднения както за вас, така и за мен. — Това до голяма степен беше вярно.

Той преглътна видимо, докато вървяхме по пътеката към огромния купол, където ни очакваха вилите ни.

— Помислих си, че не би било зле, ако все пак общуваме от време на време… например на публични прояви. Не сте ли съгласна?

Стигнахме моята вила и аз се обърнах, за да срещна погледа му. В очите му се четеше отчаяна молба.

Изведнъж осъзнах какво става: Гладик беше омагьосан от Дония. А тя очевидно не бе направила нищо, с което да го обезкуражи.

Издърпах ръката си от неговата, давайки си сметка, че тук Дония беше скрила нещо от мен.

— Да, и аз мисля, че не би било зле да се виждаме по-често.

Дония трябваше да ми обясни някои неща.

— Запознала си се с Гладик?

В гласа на Дония не забелязах нито промяна, нито вълнение. Може би защото използваше аватара на майка си, за да разговаря с мен на галактическите форуми, а за всеки би било трудно да изрази вълнение със студения, циничен тон на матриаршата.

Но докато я наблюдавах, използвайки нейния обичаен аватар, за да разговаряме двете, усетих, че в тази работа има нещо повече.

— Не го харесваш, така ли?

— Не — рече бързо Дония и скръсти ръце.

По време на тези разговори ѝ разказвах всичко, което бях научила за Хризантемиума. Трябваше да бъдем много внимателни, когато общувахме, защото някой можеше да ни подслушва. Правехме го под прикритието на разговор между майка и дъщеря през частен виртуален форум.

— Изглежда, той много… ме харесва — казах на Дония. — Дори не подозирах. — Озадачих се много, защото тя не криеше никакви тайни от мен.

— Защото наистина няма нищо за казване. Виж — тя сви рамене, — винаги съм мислила, че аз ще… че някой ден ти ще трябва да се омъжиш и да се свържеш с друга голяма фамилия.

— Да.

— Гладик Атън е приятен, интелигентен и търпелив човек. — Тя въздъхна. — С нищо не е по-лош от другите.

— Но той не те интересува — заключих аз. — Така че не е нужно да съм любезна с него.

— Не! Бъди мила с него.

— В такъв случай той трябва да ме интересува, така ли?

— Не, Нем… Сидония. Аз го харесвам за евентуален съпруг за теб повече от всеки друг. Но това не означава, че го харесвам за съпруг. Всъщност не харесвам никого за съпруг, но харесвам Гладик повече от който и да било друг. Разбираш ли?

— Не — отвърнах откровено.

— Просто помни, че аз… че ти трябва да се омъжиш за някого, така че той би могъл да е и Гладик. — Тя остана дълго време с притворени очи. — Родителите му са ревностни хелионисти. Семейството му е извън всякакво подозрение. Ако започнат да свързват името ми — името ти с неговото, ще си в по-голяма безопасност. Така че от теб зависи — Дония ме изгледа внимателно — той да продължи да иска да се ожени за теб. — После сниши глас: — Моля те, направи го. Заради мен.

Изгледах я намръщено. Значи Дония не обичаше този младеж, но възнамеряваше да се омъжи за него и очевидно беше успяла да събуди интереса му към нея за бъдеща съпруга. Искаше аз да продължавам да поддържам този негов интерес към нея, въпреки че самата тя нямаше чувства към него.

— Докъде мога да стигна в тази своя „благосклонност“?

— Просто разговаряй с него. Бъди мила, ако можеш.

— Да правя ли секс с него?

— Не! — извика рязко тя. — Не го прави това.

— Сигурна ли си? За мен няма значение дали…

— Казах НЕ, Немезида! Не искам той да те докосва!

Думите бяха изречени с такава ярост, че направо се изумих. И двете мълчахме дълго и се оглеждахме да не би някой да ни подслушва. В гнева си Дония беше използвала името ми. Нямаше обаче признаци някой да подслушва разговора ни, освен това беше твърде късно грешката да се поправи.

— Няма да го правя — уверих я аз. — Нищо няма да правя.

Тя си пое дълбоко въздух и шумно го изпусна. После рече:

— Просто… той обича да говори. Бъди добър слушател. Това му е достатъчно. Бъде любезна с него колкото ти е възможно. Но нищо повече. Нищо повече. Разбрахме ли се?

— Добре.

След като се изключих, аз се загледах в отразяващата повърхност на конзолата. Все още бях с тъмнокестенявата коса, която Дония предпочиташе, и със същия нос. Беше реагирала толкова рязко само при споменаването на възможността да имам сексуална връзка с Гладик. Точно тогава ми мина през ума, че Дония ревнува. Ужасно ревнуваше. Харесваше Гладик повече, отколкото бе склонна да признае.

Продължавах да недоумявам защо не ми беше казала за него, но вече започвах да се досещам. Ако тя искаше да се омъжи за Гладик, то тогава трябваше да направя всичко по силите си да го опозная, за да разбера дали е подходящ за Дония. Ако беше достатъчно добър за нея, наистина толкова добър, колкото си мислеше тя, тогава щях да направя всичко по силите си, за да подобря отношенията между двете фамилии. Ако това помогнеше да отпаднат подозренията към Сидония за еретични наклонности, още по-добре. Можех да ѝ направя тази услуга.