Създадена да убива

31.

Излязохме от хиперпространството със силно разтърсване и аз се стреснах в съня си, изпълнен с кошмари как матриаршата ми се кара, че съм забравила Сидония. Турбуленцията накара Смъртоносното да се разлае. Станах от леглото да го успокоя, погледнах към прозореца и почувствах как стомахът ме присви.

Планетата Лумина беше голяма, по-голяма от всяко друго тяло, което бях виждала в космическото пространство. Нарочно се вмъкнахме в обсега на гравитацията ѝ. Имаше континенти, кървавочервени океани и издигащи се бели и сиви облаци. Корабът се разтресе при приближаването ни, а после яркопурпурната атмосфера ни погълна.

Не бях усетила как пръстите ми бяха стиснали здраво козината на Смъртоносното, докато то не ме ухапа леко по ръката. Пуснах го. Сърцето ми биеше трескаво. Наложих си да погледна отново към прозореца, където пурпурната атмосфера все повече се сгъстяваше.

В далечината пред очите ми се издигаха големите заснежени върхове на планини, а гравитацията се промени, когато корабът изключи своето гравитационно поле, разчитайки на планетарното притегляне за приземяването ни. Обзе ме стряскащо усещане за лекота. Видях да се издигат някакви сгради и корабът докосна земята. Когато се стовари върху нея, настъпи пълна тишина.

Бяхме на повърхността на Лумина.

Никога досега не бях посещавала планета. Седнах до Смъртоносното, заровила пръсти в козината му. Усетих, че ми се гади. Единственото нещо, което можех да си представя, беше откритото пространство над планетата с неговите космически лъчи и смъртоносни астероиди, без никакви защитни корабни стени или силови полета, които да ги пазят от тези опасности, само една тънка завеса от атмосфера и магнитно поле.

Как можеха хората да живеят на планети с такава нищожна защита?

Всеки ден, прекаран там, означаваше излагане на радиация, на вредна звездна светлина, на смъртоносни микроорганизми. Един астероид с достатъчни размери би могъл да убие всички на тази планета, ако се удареше в нея, стига да е достатъчно голям… И въпреки това Излишните търпяха спокойно това положение. Дори им харесваше.

Вратата се отвори и Тирус влезе.

— Говорих с представители на бунтовниците. Съгласиха се да водим преговори. Ще се настаним в столицата.

— Няма да останем тук, така ли? — попитах рязко и скочих на крака.

— Не, ще ни настанят в комплекса за висши сановници. Това е жест на доверие, Немезида. Но няма да вземем прислужниците. Знаеш какво е мнението на Излишните за тях.

За миг се почувствах като прикована към пода, но Тирус тръгна спокойно по коридора и бях принудена да сложа каишката на Смъртоносното и да го последвам.

Излязохме от преддверието на кораба и аз се загледах в сянката си, все още с неприятното усещане в стомаха, предизвикано от безкрайното открито пространство над нас. Тук атмосферата беше по-лека от нормалното и аз трябваше да стъпвам леко, за да не подскачам. Веднага щом вдишах въздуха на повърхността, се почувствах без дъх. Имаше толкова много непознати миризми, а въздухът бе горещ и влажен като в зинала паст. Полазиха ме тръпки от неприятното усещане, че съм изложена на безброй бактерии, но Невени изскочи почти с танцова стъпка от кораба.

Отпред ни очакваха официални лица и Невени с нетърпение се хвърли в нечии прегръдки.

— Татко!

Той я прегърна сърдечно, а аз спрях непосредствено зад Тирус. За момент около нас като че ли всичко притъмня и видях как една плътна сива маса от водна пара закри слънчевите лъчи.

— Трябва да влезем вътре, преди да е заваляло — каза един от посрещачите и хвърли студен поглед на Тирус.

Застанах нащрек. Погледнах изпитателно едно по едно лицата на официалните посрещачи. Почти в еднаква степен всички изразяваха неприязън, недоверие и дори омраза. На Тирус щеше да му бъде много трудно да убеди тези хора да му се доверят.

Като продължаваше да държи Невени в обятията си, баща ѝ отправи поглед, по-злобен от всички останали, към Тирус — издънката на фамилията, убила жена му.

Тирус със сигурност го забеляза, но като добър актьор продължи най-любезно да се усмихва.

— Трябва да ви кажа, че сенатор Фон Империан не е запозната с планетарния живот и според мен лошото време ще е твърде голямо изпитание за нея през първия ѝ ден.

Кръвта нахлу в бузите ми, когато си дадох сметка колко очевидно е неудобството ми, но когато Тирус, без да ме погледне, хвана ръката ми, си казах, че може би това бе само претекст да сложи край на неловкия момент.

Поех ръката му и му позволих да ме поведе напред.

— Мила, ще те изпратя у дома — обърна се бащата на Невени към нея.

— Мисля, че ще е най-добре изпълняващата длъжността вицекрал Сагнау да остане — обади се Тирус.

Официалните лица го изгледаха с различна степен на презрение.

— Тя не е официално избрана на тази длъжност — възрази някой. — Аристократите могат да поставят децата си на властови позиции, но тук ние имаме закони.

— В момента обаче тя е единственият представител на вашата система, признат от чичо ми — отвърна Тирус. — Той няма да признае никакви преговори без присъствието на госпожица Сагнау.

Думите му бяха посрещнати с недоволни възклицания. Невени пристъпи напред и рече:

— Ще присъствам.

— Невени… — започна баща ѝ.

— Месеци наред живях в Хризантемиума с Високопочитаемите — отвърна му с достойнство Невени. — Затова трябва да чуя какво ще се говори, когато се решава съдбата на моята планета. Татко, моля те, позволи ми да остана.

Някой от официалните лица рече:

— В такъв случай ще започнем веднага, Ваше Височество. Да съпроводим ли вашата любима до стаята ѝ?

Извърнах се рязко към Тирус. Беше ли разумно да ме отделят от него? Нали ме бе взел със себе си, за да го пазя?

Той се замисли за момент, а после като че ли взе решение. Погледна ме и поклати леко глава, давайки ми да разбера, че трябва да постъпя както те искат.

— Почини си, скъпа.

Заглождиха ме съмнения. Стори ми се, че това беше грешка. Но се обърнах и последвах ескорта си. В последния момент Невени изтича до мен и ме прегърна.

— Благодаря ти, че ме върна у дома, Сидония — прошепна тя в ухото ми. — Надявам се да знаеш, че каквото и да се случи, ценя приятелството ти.

По-късно, когато останах сама в стаята си, фразата, която най-много ме безпокоеше, бе каквото и да се случи.

Тирус не се върна цяла вечер и аз обикалях жилищното крило на комплекса за висши сановници, като се опитвах да не мисля за откритото небе, което се виждаше през прозорците. Вътре се чувствах малко по-добре, но продължавах да съзнавам с пределна яснота колко изпълнен със зарази е планетарният живот и как тялото ми поема космическа радиация във всеки момент, прекаран тук.

Беше ми странно, като се замислех, че всички тези примитивни хора бяха произлезли от място като това. И бяха оцелели.

Смъртоносното се зарази от безпокойството ми и също се изнерви. Вътре нямаше къде да се облекчи, затова по препоръка на един от прислужниците — луминар с гъста коса, който ме гледаше с недоверие и отговаряше само едносрично — аз с нежелание го изведох обратно навън.

Сега небето беше черно, не се виждаха звезди и единствените светлини идваха от далечните сгради и надникващите от време на време иззад облаците луни. Златисти светлини осветяваха една алея, която минаваше през покрита с гъста растителност градина, каквато никога досега не бях виждала. По дърветата пълзеше мъх, който като че ли поглъщаше клоните, а мъртвите листа хрущяха под краката ми. Клоните на растенията бяха преплетени като бойци, вкопчили се в схватка.

В Хризантемиума и в крепостта на Империан имаше много градини, но те бяха изкуствени и внимателно проектирани. Тези тук си растяха сами и само от време на време можеха да се видят симетрично разположени цветя. Всички растения като че ли водеха война помежду си за пространство и слънчева светлина. Цареше пълен хаос. Заради тези неща и влагата във въздуха просто не можех да разбера как хората живееха при такава непредвидимост.

А после върху кожата ми падна една капка.

Смъртоносното наостри уши и изръмжа. Аз замръзнах на мястото си. По кожата ми покапаха още капки и разбрах, че техният източник трябва да бяха онези облаци над нас. Дъжд. Бях чувала за това явление. Градините в крепостта на Империан имаха пръскачки, които симулираха дъжд. После обаче сякаш кранът на чешма се отвори до край, водата потече навсякъде около нас, като че ли идваща от милиони малки фонтани. Неочакваното измокряне ме изненада и аз повлякох Смъртоносното обратно към вилата. В този момент задуха вятър, който запращаше водата в очите ми.

Какво окаяно съществуване. Сутера ну Империан беше права, това беше…

Ослепителен блясък разцепи едно дърво, а после се чу оглушителен гръм.

Експлозия. Нападаха ни! Хвърлих се върху хлъзгавата кал и изпуснах каишката на Смъртоносното. Примигнах срещу дъжда, за да видя ново ослепително проблясване, което като че ли освети цялата нощ, а после последва друг оглушителен гръм. Смъртоносното нададе уплашено вой и побягна.

Сърцето ми подскочи, защото никога не бях виждала такава бъркотия. Можех да се справя с отделен нападател, но тези оръжия бяха по-мощни от всичко, което бях виждала досега. За момент не знаех какво да направя. Въпросите следваха бързо един след друг в главата ми. Кой нападаше? От космоса ли идваше атаката? Или пък от някъде другаде? Що за оръжие беше това? Кой беше обектът на нападението?

Тирус.

Разбира се, че Тирус!

Мисълта за него ме изпълни с паника. Трябваше да го намеря! Скочих на крака. Вятърът ме шибаше в лицето, а дърветата около мен сякаш извиваха от болка, водата плющеше по кожата ми. Единственото нещо, което ми идваше наум, бе, че се бях съгласила да ни разделят и че тези луминари можеха да му сторят нещо при това нападение.

Щях да го защитя по някакъв начин. Щях да му намеря прикритие.

Срещнах го в помещенията на дипломатическия съвет. Погледна ме с изумление, видя зацапаната ми с кал дреха и тревожното ми изражение, а после се спусна напред и ме прегърна.

— Какво има, любима?

— Тирус, пострадал ли си?

Той отстъпи крачка назад.

— Какво ти се е случило?

— Има нападение. — Аз прекарах ръце по тялото му, за да проверя дали не е ранен. Мускулите му се стегнаха при докосването ми. — Веднага трябва да намерим къде да се скрием!

— Какво нападение?

— Отгоре стрелят с оръжия. Не знам какви са. В небето се виждат ярки проблясъци! Слушай! Чуват се и сега! — Свих се, когато поредният трясък разтърси въздуха.

За миг Тирус само ме изгледа, а после започна да се смее.

Какво смешно имаше в това?

— Извинявай, Сидония. — Той хвана лицето ми с ръце. — Забравих, че не си била на планета. — Сниши глас и протегна ръка да оправи кичурите коса по лицето ми. — А и не си ходила на училище, за да ти е ясно какво виждаш. Сигурно много си се уплашила.

Той погледна през рамо официалните лица, с които преговаряше.

— Можем ли да прекъснем за малко? Трябва да покажа нещо на любимата си.

Те се спогледаха също толкова смутени, колкото и аз. Но Тирус запази спокойствие, продължи да настоява и когато се съгласиха да прекъснат преговорите за малко, той постави ръката ми в сгъвката на лакътя си и сложи дланта си отгоре ѝ, като че ли бях нещо крехко, което се нуждае от помощ. Това беше такъв непознат за мен жест, че не знаех как да реагирам. Изведе ме отново навън.

Вървях плътно до него, защото той може и да не се боеше от опасностите, но аз се страхувах. Бях готова да го съборя на земята и да го защитя при най-малкия признак, че увереността му е неоснователна. Оръжията продължаваха да проблясват в небето, но когато му ги посочих, Тирус поклати глава и не се поддаде на усилията ми да го придърпам обратно вътре.

— Това не са оръжия. Имаш ли ми доверие?

Замислих се върху думите му. Вярвах му дотолкова, доколкото изобщо можех да изпитвам доверие към някого. Кимнах в знак на съгласие.

Той ме накара да отидем още по-нататък под дъжда. Докато стояхме така заедно сред проблясъците и гърмежите, посочи към небето.

— Това е от времето! — рече Тирус, опитвайки се да надвика шума. — Намираме се сред буря. Тези проблясъци не са оръжия, а нормални електрически изпразвания, наречени „светкавици“. Това е част от планетарния живот.

— Тези светкавици са нещо нормално, така ли? — Погледнах изумена ослепителните огнени проблясъци. — Чувала съм за дъжда, но тези електрически избухвания? И хората живеят с това? Но… но видях как едно дърво се разцепи на две! Това е опасно!

Духна силен вятър и разбърка косата му, ала Тирус отново се засмя.

— Не отричам, че светкавиците са опасни. Но в тях има и нещо толкова красиво, не мислиш ли?

Усетих, че стискам още по-силно ръката му, докато се опитвам да гледам на проблясъците като него. Да, може би наистина в тях имаше нещо внушително. Осветяваха небесния купол и разкриваха разкъсаните краища на облаците.

— Да — казах накрая и усетих как кожата ми настръхва. Беше красиво. Колко необичайно, колко странно.

Погледнах Тирус и се стреснах. Гледаше мен, а не небето. Косата му беше мокра и полепнала по главата. По брадичката му се стичаше вода, която се разделяше от трапчинката.

Хрумна ми нещо странно: сега, когато се бях научила да гледам на нещата по този начин, можех да виждам красота навсякъде. Дори може би в нечие лице.

Преглътнах и погледнах встрани. Дъждът продължаваше да плющи върху нас, но сега най-големите ми страхове вече бяха преминали. Започнах да си давам сметка за други усещания, роклята ми беше прилепнала плътно по крайниците ми, беше станала тежка, прогизнала от водата. Чувствах кожата на Тирус топла и влажна върху моята. С крайчеца на окото забелязах как устните му потрепнаха и той бързо скри усмивката си.

Присмиваше ли се тайно на невежеството ми?

— Какво има? — попитах недоверчиво.

Той протегна ръка и я плъзна по мократа ми коса, като я махна от очите ми.

— Не ми мина през ума, че нещо може да те разтревожи. Мислех, че изчадията са… безстрашни.

— Наистина съм безстрашна — отвърнах. Но веднага щом изрекох думите, разбрах, че са лъжа. Бях обучена да изглеждам безстрашна, но никога не бях изпитвала истински това чувство.

Тирус ме погали по ръката.

— Както и да е, съжалявам, че не бях там, за да ти го обясня по-рано.

Изражението му ми се стори странно. След малко си дадох сметка, че видях нежност в очите му — напълно открит поглед от един млад човек, който винаги е бдял за опасности. Той продължаваше да гали ръката ми и аз разбрах, че се опитва да ме успокои. Мен.

Знаеше каква съм, но въпреки това се опитваше да ми вдъхне увереност.

Погледнах зад нас, но не видях някой да ни наблюдава. Това не беше демонстрация на обич за пред странични наблюдатели. Просто се опитваше да успокои едно изчадие.

Още повече че той знаеше, че излъгах за своето безстрашие, но не ме осъди за това.

Усетих как в гърлото ми заседна странна буца. Разтърках я, но усещането не отмина.

Дъждът стихна и светкавиците спряха.

— Трябва да намеря Смъртоносното — прошепнах аз.

Закрачихме в ритъм в приятелско мълчание. Най-после луните се показаха зад плътните облаци; хвърлиха сребристи лъчи над земята и капките по богатата, растителност заблестяха. Красиво е, помислих си отново. Диво и необуздано като светкавицата. Не знаех дали да му се възхищавам, или да не му се доверявам.

В този момент светлината огря умореното лице на Тирус и аз се сетих за разтревожените официални лица, които бяхме оставили.

— Мога да го намеря и сама — казах аз. — Не е нужно да търсиш заедно с мен.

— Нямам търпение да си почина от тях. Освен това не ми се ще това създание да разкъса някой от луминарите. Няма да помогне на преговорите.

— Как се развиват нещата?

По устните му заигра едва забележима усмивка, но лицето му остана сериозно.

— Те са скептично настроени. Естествено е, разбира се. С това лошо пространство наблизо те се страхуват, че след няколко десетилетия няма да имат планета. Високопочитаемите не обръщат внимание на тревогите им. Според сенатор Фон Пасус единственото възможно решение е да обмислят дали да не напуснат тази планета… Луминарите са разярени от това предложение. Трябва да се преборя с няколко големи пречки, но се надявам, че можем да постигнем споразумение. Твоята приятелка Невени ще остане вицекрал само формално. Засега ще оттеглят декларацията си за независимост до възкачването ми на трона. А после, след като стана император, ще подложа на преразглеждане политиката за научното образование и ще им бъде позволен достъп до всичко, което можем да възстановим, което би могло да помогне за ограничаване на проблема.

— Ще се съгласят ли на тази сделка?

Тирус отмести поглед и сбърчи умислен вежди.

— Надявам се. Ако това не стане, ще означава, че съм допуснал да попаднем във вражески ръце.

Вражески ли? Загледах се в него, опитвайки се да срещна погледа му и да го накарам да бъде откровен. Колко вражески?

— Ето го твоето куче. Бързо — каза Тирус и се втурна напред, като продължи да стиска ръката ми. Почувствала огромно облекчение, аз хукнах след Смъртоносното, оставяйки за момента на заден план въпроса за преговорите на Тирус.