Създадена да убива

45.

Сега, когато Тирус нямаше намерение да се жени за Елантра, той трябваше да промени стратегията си спрямо Сигна.

— До последната минута, до последната секунда ще се преструвам, че ще спазя своята част от уговорката — обясни ми той.

По-рано възнамеряваше да се отърве първо от Рандевалд, а после и от Сигна. Сега искаше да спечели нейното доверие, а след това да издаде предателството ѝ на сина ѝ, императора. Той щеше да ликвидира Сигна, а после Тирус щеше да предизвика смъртта на Рандевалд, най-вероятно с някаква местна отрова — най-сигурния начин това да убегне от вниманието на изчадията му.

Планът му ме поуспокои не само защото изключваше възможността Тирус да се ожени за Елантра. Знаех, че Сигна е много по-опасният му противник. Да я остави жива, означаваше да бъде изправен пред риска от провал.

Засега се преструвахме, че изпълняваме желанията на Сигна. Днес той публично щеше да се откаже от мен заради Елантра.

Корабът на Високопочитаемата Сигна — Хера, не беше така впечатляващ на пръв поглед, колкото Валор Новус и дори Александрия на Тирус. Отвън беше направо грозен, тъй като беше изграден около изтърбушен астероид. Ала когато двамата с Тирус влязохме там за големия прием, който даваше Сигна, разбрах, че вътрешността му бе съвсем друга работа.

Над и около нас се виждаха естествените характеристики на астероида: назъбени сталагмити, блестящи кристали и жили от паладий, всички, осветени с много вкус, на места издълбани в сложна украса, често пресечени от поставените от Сигна кристални прозорци, както естествени, така и изкуствени.

— Това е резултат от петдесет години работа — каза Тирус. — Хера е гордостта на баба ми. Той е произведение на изкуството.

— Виждам.

Веднъж матриаршата ми беше казала, че не мога да оценявам това, което е стойностно, но през последните седмици, покрай другите неща, се бях научила да ценя и красотата. Оглеждайки се наоколо, разбрах защо това място е безценно. Този кораб беше строен с любов, постоянство и много усилия и аз бях впечатлена от постигнатото и от амбицията, с която беше направен.

— Нали си подготвена за това, което трябва да се случи? — попита ме Тирус и ме изгледа изпитателно.

— Разбира се.

Наведе се много близо до мен, дъхът му погъделичка ухото ми, гласът му беше много тих, почти не се чуваше.

— Помни, че нищо, което ще кажа, няма да е истина.

Усмихнах се. Усмивката ми не беше пресилена.

— Знам, Тирус. Бъди безцеремонен. Ще се усмихвам вътрешно.

Той се засмя.

— Ще бъда чудовищен.

— И, Тирус, благодаря ти, че запази тайната ми. — После уточних. — Тайната ми за нея.

Той стисна зъби. По лицето му премина сянка.

— Знам, че си свързана с нея, Немезида. Знам колко ценна е тя за теб заради тази връзка.

Спря и внезапно се обърна към мен, като че ли забравил за момент за задачата, която му предстоеше.

— Тя е причината да искаш да се върнеш в крепостта на Империан, нали?

— Разбира се, че е тя.

— И ти я скри от мен, за да я защитиш. Разбирам го. — Той се вгледа в очите ми. — Немезида, може ли връзката на едно изчадие с господаря му да бъде прекъсната?

— Прекъсната? — изненадах се аз. — Защо ще искам да сторя това?

— За да те освободи от нея, разбира се.

— Аз не съм пленница на Дония, Тирус. Аз я обичам. Ще я обичам и без такава връзка.

— Разбирам това, но, Немезида… — Той взе ръцете ми и ме придърпа към себе си. — Знам как изразяваш любовта си. Помня, че се отказа от живота си заради мен в камерата за декомпресия. — Стисна по-силно ръцете ми. — Ако Високопочитаемите разберат твоята измама, знам как отново ще изразиш тази своя любов — ще предпочетеш да спасиш нейния живот пред своя. Но аз не мога да предпочета нейния пред твоя живот.

— Няма да се стигне до това. — Нямаше как да го гарантирам, но това като че ли беше най-добрият отговор.

Тирус изпусна една въздишка.

— Тогава ще ме напуснеш ли? Ако тя поиска да заминеш?

— Тирус, аз…

— Сега не е моментът. Знам това. — Той леко ми се усмихна. — Но запомни, аз съм егоист. Когато денят настъпи, няма да те отстъпя на нея само защото тя има предимството да е химически свързана с теб. Ние, Домитриан, не обичаме да делим с никого.

После, без да каже и дума повече, той ме поведе напред. Последвах го, като продължавах да размишлявам над думите му. Сега Тирус и Сидония бяха цялата ми вселена, два магнитни полюса, които ме дърпаха напред. Не знаех какво ще направя, ако започнеха да ме теглят в противоположни посоки.

Влязохме в голямата приемна на Хера, красива бална зала с гладки стени от скъпоценни камъни. У мен се прокрадна неясно напрежение, когато си спомних какво сме дошли да направим тук. Имаше един прозорец с почти прозрачен полярен лед, подсилен с някакво прозрачно вещество. Застанахме до него.

Тържеството беше в знак на благодарност към божествения Космос за невероятното спасение на Тирус от „странния“ инцидент с повредила се ракета, която за малко не го уби. Дори императорът щеше да пристигне по-късно, за да изрази благодарността си, макар че само глупак можеше да повярва, че не той стои зад тази работа.

Истинската причина за това парти обаче беше тази, че Тирус трябваше да се откаже от мен, за да покаже покорството си към Високопочитаемата Сигна, като вземе Елантра — булката, която тя му беше избрала — за своя бъдеща императрица.

Тирус стисна веднъж ръката ми, когато Сигна се качи на огромния, извисил се над нас, трон. Това беше нейният кораб, така че тя можеше да си го позволи. Огледа тълпата, събрала се в блестящия ѝ астероиден кораб. Бях впечатлена от точното описание на Тирус за Сигна — той беше изтъкнал, че тъкмо баба му е най-подходяща от всички в тяхното семейство да управлява. Въпреки че черната дупка — знакът на Домитриан от нецарстващия клон на фамилията — се виждаше високо над трона ѝ, тя огледа гордо с ястребовия си поглед присъстващите под нея, както истински владетел оглежда поданиците си.

Сега Тирус щеше да покаже публично, че се подчинява на волята ѝ, като започнеше открито да ухажва Елантра. Това щеше да е послание, което Сигна щеше да разбере.

Императорът пристигна, придружен както обикновено от изчадията си и ботчетата, отговарящи за сигурността. Огледа презрително дошлите на приема. Беше задължен да присъства и публично да изрази радостта си, че Тирус се е отървал от смъртта, просто за да потуши слуховете, че самият той стои зад вероломната ракетна атака… Макар със сигурност никак да не беше доволен, че тя не беше успяла.

Сигна даде знак музиката да засвири и хармонидите се наредиха в отделената с кордон секция на залата. Вгледах се в тези същества — бяха хуманоиди като мен, собственост на императора. Рядко можеше да бъдат видени, защото в повечето случаи свиреха на инструментите си, без да се показват. На последния голям бал изобщо не ги видях в балната зала, но на Хера нямаше къде да ги скрият.

Видях ниски, дебели хора с несъразмерни за големите си глави тела. Някои имаха изключително дълги пръсти, всички бяха с широко отворени уста, огромни уши и малки очи. Някои имаха извънредно дълги крайници, за да могат да свирят по-добре на инструментите си, а пък ръцете на други бяха много къси. Една от причините да ги показват толкова рядко беше неестетичният им външен вид. Повечето генетично създадени същества бяха проектирани да радват окото. Но не и тези.

Започнаха да свирят. Хармонидите се отглеждаха само с една цел — да създават такава музика, която нормалните хора нито можеха да изпълняват, нито напълно да оценяват. Това бяха същества, създадени само да забавляват, и те го правеха изключително добре.

Тирус ме хвана за лакътя и ме поведе към танцовата площадка, а тълпата около нас се отдръпна, за да даде възможност на императора и на Високопочитаемата Уолстром да започнат първия танц.

Сигна остана на трона си над тълпата и ни наблюдаваше в очакване.

Музиката продължаваше да свири. Настъпи моментът, в който Тирус и аз трябваше да започнем да танцуваме. Той стисна веднъж ръката ми, поведе ме към средата на дансинга и спря.

Обърнах се към него, давайки си сметка, че музиката продължава да свири, но сред присъстващите се възцари мълчание, защото забелязаха, че в начина, по който ме гледаше Тирус, има нещо необичайно.

Той ме погледна за момент с пламнали очи, а после протегна ръка и зарови пръсти в косата ми. Почувствах как откопчава един покрит със скъпоценни камъни клип, който ми беше подарил, и когато го дръпна, косата ми се разпиля на вълни по раменете.

Знаех какво трябва да направя. Притиснах устата си с ръце, отворила широко очи с надеждата, че успявам убедително да се направя на ужасена. Отнемането на подарено бижу означаваше нещо.

— Много съжалявам, но трябва да сложа край на това.

Той пусна ръката ми и се отдалечи от мен.

— Ваше Височество, не! — извиках аз, надявайки се да вложа емоция в гласа си. — Защо го направихте? С какво ви огорчих?

Тирус поклати глава.

— Вие сте прекрасна, сенатор Фон Империан, но сърцето ми беше покорено от друга.

След това той отиде при един горящ мангал в центъра на фонтан бълбукащ азот. Хвърли бижуто в огъня и театрално се обърна.

Аз се строполих на земята, заровила лицето си в ръце, за да не може никой да види, че то не изразява мъка.

Сред тълпата се възцари мълчание. През пръстите си видях императора и дамата му да спират танца и двамата да наблюдават сцената с интерес.

Тирус протегна ръка.

— Ще пожелае ли Високопочитаемата Елантра Пасус да танцува с мен? — каза той, а гласът му отекна над тълпата и над приглушената музика (хармонидите очевидно знаеха как да я променят според обстановката).

Елантра излезе напред като видение от спускащи се черни къдрици и синя рокля, която падаше на вълни по тялото ѝ. Очите ѝ блестяха от удоволствие и в този момент тя наистина изглеждаше изумително красива. Тирус ѝ се усмихна, когато тя пое ръката му. Бръкна в джоба си, извади едно бижу, специално подбрано за нея: блестящ, обсипан със скъпоценни камъни клип.

— За вас като признание за вашата красота — рече той.

— Благодаря ви, Ваше Височество — каза Елантра и падна на колене пред него. Позволи му да сложи клипа в косата ѝ и Тирус официално я обяви за обект на обичта си.

Отдръпнах се от дансинга с наведена глава, както подобава на отхвърлена любовница. Любопитното бе, че ми беше все по-лесно да се преструвам на такава. От задоволството, което изразяваше лицето на Елантра, и начина, по който Тирус я докосваше, започна леко да ми се гади, макар да ми беше напълно ясно, че всичко това е само игра.

Хората се отдръпваха встрани, сякаш бях болна от някаква заразна болест, докато ми правеха път да мина. Вече нямаше да има посещения на любезност във вилата за спечелване на благоволението ми. Поне за това бях благодарна. Погледнах нагоре към Високопочитаемата Сигна, когато Тирус и Елантра се отправиха към дансинга. Музиката засвири отново. Лицето на Сигна изразяваше студено задоволство, а тънките ѝ пръсти се бяха извили като нокти на хищна птица върху облегалката на трона. В този момент изглеждаше, че тя е императорът, а не онзи русокос мъж, който танцуваше под нея.

Наложих си да наблюдавам как Тирус и Елантра се въртят на танцовата площадка. След няколко минути стомахът ми се успокои. Това е само игра. Знаех как се чувства той. Нямаше причина да се съмнявам в него. Докато те се носеха във вихъра на танца и Елантра се радваше на триумфа си, Тирус ме погледна за миг и помежду ни премина неизречената тайна.

Призовах на помощ цялата сила на волята си, за да не се усмихна.

Почувствах тежестта на нечий поглед, обърнах се и срещнах очите на Високопочитаемата Сигна. Тя ме повика с пръст.

Поколебах се за момент, недоумявайки какво може да иска от мен сега, но после се отправих през тълпата с наведена глава като отхвърлена и унизена любовница. Най-накрая стигнах до подножието на трона и притиснах ръката ѝ до бузата си.

Тя я отдръпна и ме погали по косата, а до мен достигна сладникавата миризма на парфюма ѝ.

— Добре се справи, скъпа. Изглеждаш напълно като отхвърлена любовница. — Сигна се вгледа внимателно в мен. — Толкова много чувство на лицето на едно изчадие! Странна гледка.

Не знаех как да ѝ отговоря.

— Радвам се, че сте харесали изпълнението ми.

— Изпълнението ти. Да — каза с тънка усмивка тя. Очите ѝ бяха прекалено пронизващи за идеално гладкото ѝ лице, под къдриците на кестенявата ѝ коса. — Знаеш ли какво си мисля, откакто научих истината за теб?

Погледнах я внимателно.

— Какво?

— За твоята възпитателка.

Сърцето ми направо спря.

— О, да — каза Сигна, забелязала как кръвта се отдръпна от лицето ми. — Тази възпитателка, която се е настанила във вилата ти, изглежда наистина много млада и никак не прилича на Сутера ну Империан, която живееше тук преди няколко десетилетия. А и какво си е мислела като съучастничка в такава измама — да се отнася към едно Изчадие като към наследницата на сенатор?

Стиснах зъби, а сърцето ми започна бясно да бие.

— Тя няма абсолютно никаква представа коя съм. Никога не ме е срещала, преди да си позволи да предприеме това пътуване, за да ме утешава.

— Така ли? Но нали каза, че те е обучавала.

Сърцето ми подскочи. Така беше.

— Твоята възпитателка е участница в криминално деяние. Въпреки че Тирус успя да договори снизходителност за теб, аз се чувствам много обидена, че една нищо и никаква Излишна се бърка в имперските работи. Ами, мисля си, че мога да наредя да я арестуват…

Ръцете ми инстинктивно се вкопчиха в облегалката на трона и аз го стиснах с всички сили, надвесвайки се над нея. Това беше всичко, което можех да направя, за да не я стисна за гърлото.

— Не я приближавайте!

Сигна дори не трепна и не се отдръпна.

— Аха, ето че изчадието у теб се прояви.

Тя махна назад с ръка, сякаш да даде знак на някой зад нея да стои настрана. Без съмнение няколко от хората ѝ бяха забелязали движението ми и бяха готови да ѝ се притекат на помощ. Дори не ги погледнах.

Сигна избута спокойно настрана първо едната, а после и другата ми ръка.

Аз не се възпротивих. Знаех, че не бива да предприемам тук физическо действие срещу нея.

— Значи — каза тихо тя, — Сидония Империан е жива. Подозирах го.

Гневът ме изгаряше. Исках да я убия. Но сега не беше моментът. Бяхме на твърде публично място. Тя сигурно се беше подготвила за това и щеше да се спаси, ако предприемех нещо. Спуснах се с едно стъпало надолу, а после с още едно.

— О, не се страхувай — рече Сигна, забелязала ужаса, изписан на лицето ми. — Тя е в безопасност. Поне засега.

Аз ѝ обърнах гръб, като продължавах да си поемам дълбоко въздух, защото почувствах, че се задушавам.

Сигна застана зад мен. Тънката ѝ ръка стисна рамото ми, усетих дъха ѝ в ухото си.

— Но я ми кажи, изчадие, след като всичко приключи, ти знаеш, че ще има последствия. Ако Тирус го е грижа за теб, как би могъл да остави Сидония Империан да живее, да поиска самоличността ѝ да бъде възстановена? Той със сигурност знае, че Високопочитаемите никога няма да позволят вие двете да избегнете наказанието.

— Тирус ще измисли нещо — отвърнах рязко. — А ако не успее, за мен изборът е ясен.

— Разбира се. Но дали той наистина ще позволи смъртта ти? Защото, ако го позволи… ами тогава в края на краищата значи не те обича толкова много. Винаги съм смятала, че любовта е най-непостоянното нещо във Вселената. Тя пламва, изпепелява те, а после просто угасва…

Аз се обърнах и я погледнах, но Сигна гледаше покрай мен към танцовата площадка. Проследих погледа ѝ и видях, че тя наблюдава собствения си син, Рандевалд фон Домитриан — човека, срещу когото заговорничеше.

— Любовта те предава, Немезида дан Империан, и ако си умна, никога няма да забравиш това.

Елантра Пасус не беше милостива в триумфа си. През бурните дни, които последваха, тя ми отправяше предизвикателни погледи всеки път, когато се перчеше, минавайки покрай мен под ръка с Тирус. Продължих да играя ролята на отхвърлена любовница, като извръщах поглед от тях, загледана в ръцете си.

Не беше трудно да изглеждам притеснена. Чувствах се така, откакто Сигна беше разбрала истината за Сидония. Бях изпратила прислужник до Тирус, за да му каже за случилото се, но той като че ли не споделяше тревогата ми.

Скоро баба няма да е проблем, написа ми в дискретния си отговор той. Придържай се към плана и не се бой от нищо.

Въпреки това се боях. Прилошаваше ми от страх при мисълта какво можеше да сполети Сидония. Не можех да разчитам, че Сигна ще запази тази тайна, и продължавах неволно да си мисля дали да не я убия. Но моментът не беше подходящ. Тирус имаше план и Сигна трябваше да умре от ръцете на Рандевалд, не от моите.

Един ден по време на вдишването на опиати след службата в хелиосферата, когато се усетих, че наблюдавам Сигна в другия край на залата и отново си мисля за евентуалните последици, ако я убия, до мен застана нечия едра сянка. Стреснах се, като разбрах, че е Мъка, грамадното, черно като нощта изчадие на императора.

— Негово Величество иска да вдишвате заедно опиати в личната му гостна.

— И изпрати теб, а не някой прислужник да ме покани, така ли? — попитах изненадана.

— Той много иска да вдишва опиатите с вас. Един прислужник не може да предаде такова спешно искане.

Погледнах колебливо Тирус и Елантра, които в този момент вдишваха леки облаци от изпарения. Последвах Мъка.

Личната гостна за вдишване на императора рядко се използваше. Той беше общително създание и не обичаше да се уединява. Днес обаче, когато прекрачих прага на стаята, го заварих да седи сам, излегнал се на един шезлонг с наредени няколко фиали.

— А, Сидония Империан. Седни.

Посочи ми една възглавница на земята до стола му.

Забелязах зад него в полумрака да стои Риск и зорко да ме наблюдава. Прекосих стаята и седнах на възглавницата. Вгледах се в отпуснатото от наркотика лице на императора и се замислих, че само преди седмици беше невъзможно да седя толкова близо до него, без да го нападна. Сега, когато знаех, че Сидония е жива, гневът и омразата ми към него се бяха поохладили. Можех да го гледам равнодушно. Той беше чичото на Тирус, негов враг, пречката между Тирус и трона.

Беше също мъж, на когото възрастта и изтощението личаха под фалшиво младото му лице, един параноик, едно уплашено създание, което властта бе покварила и което съвсем не беше толкова умно като враговете си наоколо.

— Виждам, че племенникът ми те изостави.

Бързо вдигнах очи към него.

— Така е.

— Каза ми за желанието си да се ожени за Елантра Пасус.

— И аз така чух.

Той се засмя и вдиша дълбоко от фиалата до себе си. Задържа за момент дима в гърдите си, а след това го изкашля.

— Проява на лош вкус според мен. Накара ме да се запитам дали в крайна сметка не е наистина луд. Бях започнал да се съмнявам в това.

Изгледах подозрително императора, като продължавах да се чудя защо съм тук.

— Виждаш ли — рече той, — започнах да си мисля, че Тирус може би… играе някаква игра. Преобрази се твърде бързо.

Не казах нищо.

— Ако знаеш нещо, ще ми кажеш, мило момиче. И двамата бяхме измамени от племенника ми.

— Мисля… — поколебах се за момент, като се замислих какво точно ме беше посъветвал да говоря. — Мисля, че той просто е уплашен, Ваше Величество.

— Уплашен?

— Да, Ваше Величество. Смъртно уплашен.

— От мен ли?

— Не… само от вас.

Двете изчадия се размърдаха.

Императорът вдиша рязко. Очите му се разшириха.

— От майка ми?

Аз кимнах.

— Тирус отхвърли опитите ѝ да го привлече на своя страна — отвърнах аз и стиснах с две ръце полата си. — Трябва да ми повярвате. Така беше.

— Опитите ѝ? — попита рязко императорът.

— Знам твърде малко какво точно се е случило — продължих, — но от това, което съм чула, Високопочитаемата Сигна е била… много недоволна от вашата… вашата чистка сред Високопочитаемите. Не била съгласна с решението ви.

Той присви очи.

— Да, тя се изказа против това.

— И затова по-късно започнала да проявява интерес към Тирус. Отначало всичко изглеждало невинно. Съветвала го как да укроти лудостта си, как да не обръща внимание на вътрешните си гласове и да се държи по-самоуверено пред хората…

— Така ли? — рече императорът.

— Ваше Величество, може би… — започна Риск зад него.

— Замълчи, изчадие! — скастри го императорът и му махна с ръка да се отдалечи. — Искам да чуя това. Кажи ми, момиче, затова ли Тирус се държи толкова различно напоследък? Защото майка ми му е шепнела в ухото? Тя го е съветвала?

— Да, и се е възползвала от неговата нестабилност.

Хвърлих бърз поглед на разтревожените лица на Риск и Мъка. Подозираха ли ме, че заблуждавам императора? Можеха ли само като ме погледнат, да кажат, че лъжа?

Продължих:

— След онзи странен инцидент с ракетата Тирус се уплаши още повече. Високопочитаемата Сигна му каза, че вие стоите зад нападението и че тя ще го закриля, но само ако се ожени за Елантра Пасус и се покаже като ревностен хелионист. Мисля, че възнамерява в близко бъдеще да постави него на трона, макар че Тирус не е достатъчно добре с главата, за да разбере това сам. Той просто се страхува да ѝ откаже, но болестта му го прави много уязвим за нейните манипулации…

— Да — прошепна едва чуто императорът. — Да, сигурно е така.

Риск постави ръка върху рамото му.

— Ваше Величество, прекалихте с дозата. Мисля, че трябва да си починете.

— Не съм дете да ме поучаваш — озъби се императорът. — Искам да чуя за този заговор!

— Това не е разумно. Вие не трябва да слушате и дума от приказките на това създание — рече Риск.

— Не е заговор — побързах да възразя. — Тирус не заговорничи, а е жертва на… на… Спри! Пусни ми ръката!

Но Мъка ме беше хванал за раменете и ме повлече към вратата.

— Трябва да си вървите, Високопочитаема Империан. — Използваше много сила, много повече, отколкото беше нужна. Ако наистина бях човек, можеше още сега да ми счупи раменете. Не посмях да се освободя от хватката му, за да не покажа собствената си сила.

Императорът се разправяше с Риск, който му казваше:

— … не заслужава доверие. Това може да се види по лицето ѝ…

Гласовете им заглъхнаха, когато Мъка ме изблъска от стаята.

Навън черните му очи се вгледаха в моите, а аз продължих да играя ролята на грубо малтретирана наследница от някакво си създание.

— Как си позволяваш!

Мъка се приближи плътно до мен.

— Позволете ми да използвам езика, който разбирате: ако отново се приближите до императора, ще ви пречупя гръбнака.

Заплахата за насилие ме накара да изтръпна. Възможно ли беше да е отгатнал каква съм? Не, нямаше начин. Ала преди да поискам някакво обяснение за тази открита заплаха, той се прибра обратно в стаята.

Значи изчадията можеха да разпознаят лъжите по лицето ми. Само се надявах параноята на императора да надделее над вярата му в техните преценки.

Изпратих един прислужник с тайно послание до Тирус.

Посях семената у чичо ти. Неговите изчадия се усъмниха в мен, но той чу думите ми.

Нека сега тези семена да пуснат корени. Щом като императорът поиска обяснение от Тирус, той като по-умен щеше да свърши останалото.