Създадена да убива

26.

Куполът на балната зала беше сгушен в една от извивките на дългия пилон Лангерхорн Рийч. Наподобяваше Голямата хелиосфера с многобройни прозорци, гледащи към откритото космическо пространство. В едно разклонение на основната постройка се намираха личните стаи на Високопочитаемите. Но кристалът, от който беше построен балният купол, бе по-пищен и блестеше на светлината с отразявани лъскави призми около нас.

Прислужниците ми и тези на Тирус пренесоха облеклото, което щях да нося. Облякоха ме в личната чакалня, от която се влизаше в балната зала, докато куполът се отдели от грамадния корпус на Валор Новус.

Отдалечи се от Хризантемиума и като потрепваше леко под въздействието на гравитационните сили, се отправи към едно по-живописно място в шестзвездната система, на което танцьорите да се наслаждават, докато лудуват. Скоро балният купол се установи на орбита около най-малката от шестте звезди, непосредствено до една оцветена в кървавочервено и бледорозово мъглявина с изглед към газов гигант и неговите осем луни, всичките сурово красиви. Те предлагаха безкрайна поредица от гледки на фона на безбрежния мрак на космоса.

Първите звуци на музиката изпълниха пространството, за да подскажат на първите танцьори да заемат местата си. Естествено, това щяха да бъдат императорът и най-новата му куртизанка, братовчедка на сенатор Фон Кантернела. Аз заех позиция при големия еднопосочен прозорец на стаята ми и се хванах за богато украсените перила, приготвени за мен.

След това гравитацията беше деактивирана.

Изведнъж цялата бях разтърсена от усещането за лекота, като че ли всяка клетка на тялото ми политна нагоре. Сплетената ми в плитки коса се издигна над главата ми, а гънките на ефирния плат на роклята ми се разклатиха като подводно растение в градинско езеро.

От центъра на големия купол се плъзнаха от различни посоки две фигури — императорът и Високопочитаемата Кантернела. Усетих как горещата отрова на омразата нахлува във вените ми, докато го наблюдавах. Това беше човекът, убил Сидония. Те протегнаха ръце един към друг и се притиснаха един към друг с отработена лекота под бавната омайваща мелодия, изпълнила въздуха.

За да престана да си представям как се втурвам там и разкъсвам гръдния му кош, си наложих да наблюдавам техниката им като танцьори. Императорът и Високопочитаемата се завъртяха един около друг, а после почти едновременно рязко изпънаха ръце, за да се оттласнат назад. И двамата бяха облечени в ефирни роби, наподобяващи разтворени към слънцето венчелистчета на цвете, а постоянният поток от идващата на кълба ярка светлина започна да се приближава към тях през безтегловния въздух.

Сутера ну Империан ме беше предупредила, че едно от нещата, за които трябва да се внимава в условията на безтегловност, бе да не се блъснеш в декора. Плаващи кръгове светлина и дори плаващи басейни с вино имаха само декоративно предназначение, но те лесно можеха да съсипят скъпи рокли и да причинят неудобство, ако някой невнимателен танцьор се блъснеше в тях.

Ала който и да беше пуснал тези огнени кълба, го бе сторил изключително внимателно и когато императорът и партньорката му се понесоха в такт с музиката, бяха далеч от огнените сфери.

Тогава стъклената преграда започна да се плъзга нагоре пред мен. На дансинга извикаха втората двойка танцьори — Първия престолонаследник и партньорката му.

Аз.

Чувствах се неловко, защото с Тирус не бяхме тренирали движенията на танца в условията на безтегловност. Този изключително важен момент ме обявяваше за негова партньорка и потвърждаваше започналите да се разпространяват слухове за нас и аз не исках да се изложа.

Но вече нямаше връщане назад. Тирус улови погледа ми от мястото, където се отвори неговата стъклена преграда. Късата му червеникава коса се развяваше над главата, а бялата му туника се увиваше около мускулестото му тяло. После и двамата политнахме навън — Тирус с елегантен скок надолу, а аз се понесох във въздуха. Стените на кристалния купол се завъртяха пред очите и аз се обърнах.

Той беше правил това през целия си живот, а аз го бях гледала само на видео, но физическите действия винаги са били лесни за мен, така че не ми беше трудно да контролирам скока при нулева гравитация. В момента, в който стигнах центъра на големия купол, Тирус стигна до мен, хвана ръцете ми и заедно се понесохме надолу — една вълна от бяла материя и проблясващи скъпоценни камъни. Докато светът около нас се движеше, престолонаследникът не сваляше очи от моите.

Не виждах нищо друго освен него, макар да чувствах, че в нас са насочени хиляди погледи, напрегнати, въпросителни, изненадани да видят заедно наследницата на Империан и наследника на империята. После двамата с Тирус рязко раздвижихме ръце, за да активираме магнитните задвижващи пръстени, а той пусна едната ми ръка, за да ме завърти пред себе си и да спусне и двама ни надолу. Горе беше долу и долу беше горе, косата ми се уви около лицето, а гънките на бялата ми рокля припламваха от скъпоценните камъни в тях. Кожата на Тирус заблестя на светлината на едно плаващо кълбо от истински огън, което мина толкова близо до нас, че усетих нагорещената въздушна струя по врата си.

В този момент извикаха следващата двойка танцьори, а Тирус и аз се понесохме нагоре към императора и Високопочитаемата Кантернела.

Днес кожата на императора беше съвсем бяла, без нито една луничка. Русата коса сякаш го превръщаше в привидение на фона на яркочервеното облекло, което носеха той и партньорката му. Двамата с Високопочитаемата Кантернела се понесоха плавно към нас и Тирус стисна ръката ми по-силно, когато се озовахме в един кръг в центъра на просторния купол, а призмите светлина от звездите отвън затанцуваха около нас заедно с огнените кълба. Под нас се въртеше един газов гигант, а яркочервената мъглявина оформяше небе отгоре ни.

— Високопочитаема Империан — каза императорът, а Високопочитаемата Кантернела се вгледа изпитателно в нас, — колко очарователна изглеждате тази вечер.

Почувствах, че се задавям от внезапно обзелия ме гняв. Стиснах ръката на Тирус толкова силно, че той видимо примигна, а после предупредително стисна веднъж моята.

— Нали? — рече весело Тирус. — Искаше да продължава да скърби в стаята си, но аз ѝ казах, че такава красота не може да бъде оставена да линее в изолация.

Императорът се усмихна широко.

— Крайно време беше да присъстваш на имперски бал, Тирус. Изненадан съм от избора ти на партньорка за случая…

За момент думите му увиснаха тягостно във въздуха и аз стиснах зъби. Да, беше изненадан, че Тирус бе избрал тъкмо една Империан за големия бал по случай унищожението на фамилията ѝ.

— Но сега виждам, че си избрал партньорка, която танцува великолепно — довърши мисълта си императорът.

Той говореше, а аз мислех само колко близо е до мен, колко лесно бих могла да се приближа до него, да сложа край на тази игра и да разцепя черепа му. Не видях Риск. Не видях и Мъка. Тук бях единствената от изпадналите в немилост Високопочитаеми. На другите щеше да бъде разрешено да танцуват само след като императорът се оттегли за вечерта. Не беше толкова глупав, че да се остави на една ръка разстояние от онези, чиито семейства съвсем наскоро беше избил.

Като партньорка на Тирус бях единственото изключение. Сам си беше виновен.

Можех да го убия сега.

Можех да го убия на място.

Изглежда, че Тирус усети чувствата ми или пък почувства напрежението в тялото ми, защото изведнъж зарови глава във врата ми. Усетих дъха му по кожата си, а ръцете му ме обгърнаха, силни и непоколебими. Знаех, че само за миг можех да се освободя от тях и докато той ни отдалечаваше от императора, след като весело се сбогува, сериозно помислих да го направя.

— Недей — каза Тирус.

— Той е точно тук — прошепнах в ухото му. — Тук, пред мен!

— И после какво? — Бледите му очи се вгледаха в моите. — Ще умреш, а неговият възглед за човечеството ще продължи да процъфтява, особено след като избухне гражданска война, защото Високопочитаемите ще се надигнат, ако империята се окаже в ръцете на един луд.

Тирус обхвана бузата ми с ръка, а после бързо я плъзна зад врата ми. Усетих по кожата си мазолите от физическите упражнения, оформили мускулатурата му.

— Това е само първата стъпка от още много други — каза много тихо той. — Накрая ще получиш точно това, което искаш, ако си търпелива, и то ще бъде за доброто на всички. Моля те да ми се довериш.

Спомних си тялото на Вражда в ограждението и думите, които не бяха спрели да отекват в главата ми.

Аз съм нещо повече от това. Аз съм нещо повече.

Кимнах сковано и му позволих да ни отдалечи още повече от императора. Докато се въртяхме, Тирус се вгледа настоятелно в очите ми.

— Справедливостта ще възтържествува — рече тихо. — Заради Сидония, а и заради всички останали. За цялата империя.

Гледах изненадана как блестяха бледите му очи на светлината на плаващите огнени кълба. Какъв странен човек беше той, така готов да поеме задължението и отговорността за трилиони. Не само онези, които сега се присъединяваха към нас, непрекъснато увеличаващите се танцьори, които се изстрелваха нагоре в условията на безтегловност, но и за безименните непознати из цялата галактика, онези множества, които никога няма да произнесат името му. Истината беше, че повечето от онези, които го произнасяха, го ругаеха, защото го смятаха за луд. И въпреки това той искаше да направи живота им по-хубав.

Започна да ме обзема странно чувство. С цялото си същество копнеех за неговата убеденост. Сега разбрах, че това бе същата убеденост, която беше карала сенатор Фон Империан да разпространява научното знание.

Има неща, по-важни от това дали човек трябва да живее, или да умре.

Спомних си тези отдавна изречени думи на сенатора, докато палецът на Тирус галеше бузата ми. Разбира се, правеше го нарочно, за да видят всички, които ни наблюдаваха и нямаха представа за истинския характер на нашата връзка, за истинското съдържание на разговорите ни.

Тирус вярваше в кауза и беше посветил живота си на нея. А сега ме беше поканил да направя същото, макар да знаеше, че съм изчадие. За мен беше трудно да разбера какво означава да имаш кауза, да можеш да вярваш. Но исках да знам.

Започнах да забелязвам погледи, вперени в нас, много погледи. Покрай мен минаха Елантра Пасус и Гладик Атън, понесени в танца. Тя ме изгледа пронизително и се усмихна, когато погледите ни се срещнаха, но в изражението ѝ се четеше и някаква тревога от това, че ме вижда с Първия престолонаследник. Имаше основание да бъде нервна.

— За теб това също е отмъщение, нали? — казах внезапно аз.

Мислех за семейството му, избито от чичо му и баба му. Двама хелионисти, твърдо вярващи в сегашната система. Тирус обаче възнамеряваше да се възкачи на трона и да разруши всичко, което те се бяха борили да защитят.

— Донякъде — той изкриви устни. — Не мога да кажа, че не съм мислил за тази странична полза.

Когато се чуха първите звуци на „Жабата и Скорпиона“, аз си спомних как учихме този танц със Сидония. Скръбта ме заля с пълна сила и Тирус сигурно го беше забелязал в очите ми.

— Добре ли си?

Потиснах мъката си.

— Знам този танц.

— Танцуваш невероятно добре.

— Така е.

Той се засмя.

— Намирам скромността ти за възхитителна.

Тонът му беше леко саркастичен, но не виждах защо трябва да се преструвам на скромна. Превъзхождах всички тук във физическо отношение, а маневрирането в условия на безтегловност беше въпрос на равновесие, координация и изящество. Тези неща ми идваха отръки.

Запазихме мълчание, докато той танцуваше жабата, а аз скорпиона. Подхвърли ме нагоре и сам се издигна до мен, а аз се плъзнах по тялото му и се завъртях около него. Краищата на дрехите ни се оплетоха като анемонии.

— Знаеш ли тогава тази приказка? — попита той, останал без дъх, когато отново се доближихме един до друг. — Приказката за жабата и скорпиона е много стара.

Настъпи моментът, когато ритъмът на мелодията стана по-отсечен и аз се хвърлих към него. Тирус отстъпи назад, хвана ръката ми и завъртя и двама ни. Танцьорите се завъртяха пред очите ми като стотици спици на огромно колело. Когато отново се приближихме един към друг и притиснах гръб в гърдите на Тирус, като продължавахме да се въртим в кръг, той ми разказа приказката.

— Един скорпион трябвало да премине поток. Помолил една жаба да го пренесе на гърба си. Жабата попитала:

„Откъде да знам, че няма да ме ужилиш?“

Скорпионът я уверил, че ако я ужили, и двамата ще потънат във водата и ще загинат. Това уверение било достатъчно за жабата и тя се съгласила да пренесе скорпиона. Стигнали средата на потока и тогава скорпионът я ужилил.

Тирус се отдалечи от мен с рязко движение. Като част от танца всяко ново завъртане изискваше все по-малко енергия, а музиката започна да затихва. Скорпионът беше ужилил смъртоносно жабата и беше обрекъл и двамата на смърт. Тирус и аз отново застанахме един срещу друг, готови да потънем заедно във водите на реката.

— Жабата попитала скорпиона защо я е ужилил — завърши Тирус. — А скорпионът отговорил: „Такава е природата ми“.

Замълчахме и се спуснахме надолу, за да се удавим заедно, а музиката постепенно затихна и спря.

По-късно ни свалиха най-тежкото горно облекло и ние се оттеглихме в една от залите за почивка, доволни, че сме се върнали в гравитацията. Обслужващите ботчета ни донесоха напитки. Пред нас в купола все още се чуваше музиката от продължаващите танци на фона на кристалните прозорци и мрака на космоса, тъй като много от по-нисшите Високопочитаеми бяха получили разрешение също да излязат на дансинга.

Тирус прекара пръст по ръба на чашата си и се загледа, присвил очи, в танцьорите. После рече:

— Тази вечер беше първата стъпка. Да видят двама ни заедно. Разказах ти приказката за жабата и скорпиона по една причина.

Аз го погледнах. Изглежда, че той не правеше нищо без причина.

— Природата просто не се променя. — Той почука ръба на чашата си. — Един лъв не може да има ивиците на зебрата, а на гепарда не могат да му пораснат рога. Скорпионът няма да спре да жили. Ако ще трябва да променя образа си пред галактиката, за хората ще трябва да има логично обяснение за тази промяна. Това трябва да бъдеш ти, Немезида.

— Аз ли?

— Ти ще бъдеш благотворното влияние върху мен, когато сме пред хората. Нужно ни е убедително обяснение за промяната в поведението ми и то ще бъде, че ти въздействаш благотворно на характера ми. Като сенатор Фон Империан ти вече си център на различната идеология. Това ще бъде само още една стъпка в тази посока. Трябва да направим нещо значително, за да покажем, че се променям… Да дадем на хората възможност да зърнат как империята би могла да се промени под мое ръководство, когато бъда повлиян от теб.

Не казах нищо. Това не беше моят начин на мислене и планиране. Тирус беше човек целеустремен и пълен с дългосрочни планове, а аз знаех как да действам на момента.

— Какво възнамеряваш да направиш?

— Трябва да измисля нещо значимо, за да покажем нашето ново поведение. Нещо, което ще стане широко известно, ще се обсъжда и за него ще се говори многократно. — Той пресуши чашата си с вино и стана, като оправи ръкава на бялата туника върху мускулестата си ръка. После ми подаде ръка. — Трябва да се върнем на дансинга.

Оставих чашата си настрана и поех дланта му. Почувствах силата ѝ. Тирус се вгледа внимателно в лицето ми. Това беше хладнокръвен, вглъбен в себе си млад водач, толкова чужд за мен със спокойствието и преднамереното си поведение, колкото чужди за него бяха инстинктите ми и вътрешната ми склонност към агресия.

— Следващия път, когато сме заедно, ще трябва да те целуна. Реших, че трябва да ти го кажа предварително, за да не се стреснеш. Не искам да ми строшиш врата.

Това предложение наистина ме стресна. За момент почти бях готова да протестирам. Смущението ми обаче ме озадачи. В разсъжденията му имаше смисъл. Защо ще имам нещо против такава незначителна заблуда?

Въпреки това реших да го предупредя:

— Подобни любвеобилни жестове, които са нещо естествено за повечето хора, за мен не са така естествени. Не съм сигурна, че ще знам как да реагирам.

— Немезида, щом като можеш да танцуваш толкова добре, ще можеш и да се целуваш. — Устните на Тирус потрепнаха, докато гледаше моите. — Една целувка е просто нагаждане към ритъма на друг човек. Подозирам, че ще намериш това за по-естествено, отколкото можеш да си представиш.

По някаква причина изведнъж усетих, че не мога да издържа на погледа му. Отвън, в купола, дълги редици танцьори се бяха вплели едни в други, подобно на искрящи лози, и красотата на танца беше добро извинение да извърна очи.