Създадена да убива

19.

Невъзможно. Това беше невъзможно. Седях във вилата си и изпращах съобщение след съобщение, на което не получавах отговор. Напълно пренебрегнах прислужниците си. Само се опитвах да се събудя от този ужасен кошмар.

Тъкмо изпращах ново съобщение, когато влезе Гладик. Не бях чула по вътрешната уредба, че е пристигнал.

— Сидония, толкова съжалявам. — По лицето му се стичаха сълзи.

Погледнах го. За мен беше като непознат, когото никога не бях срещала. Изпратих още едно съобщение. Този път сигурно щяха да отговорят.

— Нямах представа, че това ще се случи. Родителите ми са знаели предварително, но не ми казаха нищо — продължи Гладик. — Щях да те предупредя. Кълна ти се. Моля те да ми повярваш. Дошъл съм тук заради теб.

— Я млъквай! Това е някаква игра. Не е вярно — скарах му се аз. — Пречиш ми.

Нямаше отговор на съобщението ми. Изпратих още едно.

— Послушай ме. Аз съм наследник на сенатор — рече Гладик и се приближи към мен, като се опитваше да ме погледне в очите. — Един ден ще мога сам да вземам решения и когато това стане, ще бъдеш съюзник на фамилията Атън. Ти не си сама.

— Фамилията Атън не ме интересува. Говориш глупости. Сенатор Фон Империан ми е достатъчен съюзник.

— Баща ти е мъртъв. Сега ти си сенатор Фон Империан. Съжалявам.

— Казах да млъкнеш!

Ядосваше ме, защото беше застанал там и твърдеше, че това, което бях видяла, е реалност и че императорът наистина е унищожил фамилията Империан, докато аз отсъствах. Че Сидония беше умряла, а аз бях тук, за да я защитя, да се пожертвам вместо нея, и то напразно. Не можех да съм жива, ако Сидония бе мъртва. Не можеше да е така. Щях да го разбера по някакъв начин. Щях да почувствам, ако тя е загинала. Щях да знам. Вселената не можеше да изглежда нормално, ако всяка причина за съществуването ми си е отишла.

— Моля те, разстроена си. — Гладик сложи ръка върху моята и се опита да ме отдръпне от таблото. — Трябва да си починеш. Можем да говорим за…

— Махни си ръката.

Изрекох думите рязко. Изведнъж погледнах това същество без всякакво търпение и желание да узная мнението му.

Ако беше вярно, ако Сидония беше мъртва — дори и не можех да си го помисля, — но ако беше вярно, аз нямах никаква полза от Гладик. Нямах причина да съм любезна. Ако обаче не беше вярно, как се осмеляваше да го каже, как се осмеляваше да се опитва да ме отдръпне от таблото.

— Сидония… — той ме хвана за ръката.

Отдръпнах се.

После се изправих и стоварих юмрука си в лицето му. От удара ми носът му изпращя и се счупи и това ме изпълни с такова задоволство, че се спуснах към Гладик, когато той извика, сграбчих го за косата и го повлякох към вратата.

— Какво правиш? Какво правиш? Спри! Спри! — крещеше той, докато се мъчеше да се освободи.

Изхвърлих го навън.

Гладик се хвана за окървавеното лице и ме погледна с изумление.

— Ако пак дойдеш, ще те убия. — При тези думи затворих вратата зад него.

После изпратих ново съобщение до крепостта на Империан.

Никакъв отговор.

Никакъв отговор.

Не бях спала пет денонощия и истината беше започнала да се прокрадва у мен, да ме гложди болезнено отвътре, да ме стиска за гърлото. Прислужниците сновяха насам-натам като безмозъчни автомати, каквито всъщност бяха, и се занимаваха с прости задачи, свързани с домакинството. Грижеха се дрехите ми да са чисти и готови за следващото обличане, продължаваха да си вършат работата. Сетих се да им наредя да извеждат Смъртоносното на разходка. Бях научила кучето на дисциплина, но все пак бяха нужни няколко прислужници, за да го изкарат навън, а после да го върнат обратно.

Иначе мислите ми продължаваха да са объркани, хаотични.

Усетих се, че стоя сред стаята, все още замаяна. Кръвта на Гладик беше оставила големи петна по килима. Загледах се в тях.

Всичко изглеждаше сюрреалистично, ненормално. Различно.

Излязох от вилата навън под огромния, приличащ на небе купол. Четири от слънцата изливаха отгоре светлината си и аз се загледах продължително в тях, докато очите започнаха да ме смъдят. Не знаех нито къде да отида, нито какво да правя.

— Сидония.

Бях готова да убия човек, когото и да било, но после образът на Невени проникна в съзнанието ми. Очите ѝ бяха кървясали.

— Сега съм вицекрал на Лумина, Сидония — прошепна ми тя.

Само я изгледах.

Долната ѝ устна потрепна.

— Обадих се у дома. Тя е мъртва. Императорът е изпратил войници и те са убили майка ми. Просто така. Назначиха ме за вицекрал на нейно място, но ми е забранено да се връщам на Лумина. Попитах, защото… защото не знаех какво да правя. Но трябва да остана тук. Къде се е чуло един вицекрал да управлява планета от разстояние? Вицекралете не са сенатори. Тяхната работа е там, където управляват. А и как ще обясня на Излишните, избрали майка ми, че заемам нейното място? Аз съм на седемнадесет. Всичко това е подигравка. Този пост дори не се наследява по рождение. — Тя ме погледна, примигвайки. — А ти си сенатор Фон Империан. — Изведнъж избухна в истеричен смях, а аз продължих да я гледам. — Сенатор Сидония фон Империан!

Точно тогава разбрах с абсолютна сигурност: това не беше кошмарен сън, не бяха халюцинации. Императорът го беше направил. Беше убил Сидония. Беше убил матриаршата и сенатора и възнамеряваше да ги замени с момичето, което беше на негово разположение. С мен. Искаше аз да бъда следващият сенатор.

— Какво да правим? — прошепна Невени. — Господи, какво да правим?

Затворих очи, по кожата си усещах топлината на слънцата. Сега бях изчадие без господар. Без причина да съществувам. Беше голяма, направо космическа грешка да дойда тук. Вместо да спася Сидония, аз я бях обрекла. Тя трябваше да е заместничката на сенатора. Трябваше да остане жива, но вместо нея сега трябваше да живея аз.

Макар и не за дълго.

Аз бях дотук. Без повече фалшиви усмивки и любезности, вече няма да се преструвам на слаба и добродушна. Ще зарежа всички преструвки и ще се помъча да постигна колкото е възможно по-голямо отмъщение и унищожение, преди императорът да ме ликвидира.

— Ще убия императора.

Осъзнах, че съм го изрекла на глас, едва когато Невени ахна изумена. Отворих бързо очи и я видях да се оглежда ужасена наоколо.

— Не можеш да изричаш това на глас! Това е измяна! Ще те затворят!

Сграбчих я и я придърпах към себе си.

— Ако повториш думите ми пред някого — прошепнах и така силно стиснах раменете ѝ, че със сигурност ѝ причинявах болка, — ще ти разбия главата. Разбра ли ме?

Невени отвори уста и бързо закима.

— Няма. Няма да кажа.

Мина ми през ум, че трябва да я убия, както постъпих със Сутера ну Империан. Щеше да е толкова лесно, само едно извиване на врата. Ако не го направех, тя можеше да ги предупреди.

Нещо спря ръката ми.

Отблъснах я от себе си и се отдалечих. Усетих в сърцето си някаква празнота, която щеше да остане у мен до последния ми дъх.

Веднага щом взех решението да убия императора, това плашещо усещане за неориентираност ме напусна и остави открит, директен път пред мен.

Ще убия императора. Ще го направя още днес. Веднага след това неговите изчадия щяха да се нахвърлят върху мен и аз щях да загина. Животът ми щеше да свърши след броени часове, дори не и след дни, и аз приемах това.

Веднага щом планът беше готов в главата ми, разбрах как ще го осъществя. Можех да убия императора, защото моментът на изненадата бе на моя страна. Пък и добре познавах разположението на двореца, а това улесняваше мрачната ми задача.

Достатъчно дълго бях наблюдавала дневния ред на Рандевалд фон Домитриан. След срещите със съветниците си той обичаше да си почива няколко часа. Винаги се отправяше по един тесен коридор към стаята си за почивка. Там щях да се приближа до него. Точно пред стаята му за почивка. Щях да се престоря, че плача. Щях да коленича като изпаднало в ужас момиче и да разтърсвам рамене от ридания. Щях да го помоля като беззащитната нова наследница на Империан… като кротката и плаха Сидония да чуе думите, които едва успявам да прошепна между риданията.

Сигурен, че се е справил с фамилията Империан, че държи в ръцете си едно покорно, слабо момиче, императорът щеше да даде знак на изчадията да се оттеглят и щеше да пристъпи напред, готов да се наслади на всяка сричка, която ще отронят разтрепераните ми устни, докато го моля… за какво? За какво би се надявал? За знак, че се страхувам от него, или може би за знак, че отчаяно искам да спечеля благоволението му?

Това нямаше значение. Мислех си само за онзи ден в двореца, когато той накара Кожа да се дере жива и как напрегнато се взираше в лицето ми. Беше човек, който изпитва удоволствие от страданието и ужаса на другите, най-вече на младите момичета. Както и да е. Щях да направя това, което най-много би му харесало.

И тогава щеше да ми падне в ръцете. Щях да забия камата си в него. Ако беше достатъчно близо или ако изчадията бяха достатъчно далеч, щях да се прицеля в смъртоносно място, благодарение на което той щеше да агонизира няколко минути преди неизбежната смърт. Ако обаче нямах тази възможност, аортата щеше да свърши работа.

Личният императорски съвет току-що се беше събрал, когато се промъкнах в коридора. Винаги си бях представяла, че последните часове от живота ми, през които ще очаквам смъртта, ще отминат много бързо, докато се наслаждавам на всяка минута от съществуването си. Сега обаче времето се превърна в цяла вечност.

Запитах се дали Сидония бе успяла да получи отговори на въпросите, които си задаваше — за смисъла на живота и за причината за човешкото съществуване, ако не в отвъдния живот, то поне при някаква химическа експлозия в мозъка секунди преди смъртта. Беше ми казала, че понякога хората виждат светлина, преди да умрат, светлина, която сякаш предлага всички отговори за всички загадки в космоса. Надявах се да я е видяла. Запитах се дали е била уплашена. Запитах се…

Мисълта ме стисна като юмрук.

Дали си е помислила за мен, ако е имала време да се запита защо не съм там да я защитя.

Тогава вратата се отвори и отвън се показа Вражда, която огледа коридора. Движеше се като тигър в полумрака.

Видя ме.

— Сенатор Фон Империан, какво правите тук?

Погледите ни се срещнаха, а аз нямах никакви извинения.

Тя винаги ме беше подозирала. Сега щях да ѝ докажа, че подозренията ѝ са били основателни. Аз бях неин враг и в следващите секунди или аз щях да я убия, или тя щеше да убие мен.