Създадена да убива

27.

Следващите няколко дни се изнизаха шеметно бързо. Появата ми на бала заедно с Първия престолонаследник беше достатъчна, за да получа нов статут в Хризантемиума. Започна се още на следващата сутрин, когато настъпи часът за посещения. Изведнъж по вътрешната уредба се заредиха едно след друго съобщения за посетители, високопоставени и не толкова високопоставени Високопочитаеми.

— Креденца Фордайс за Сидония фон Империан.

— Ивини фон Уолстром за Сидония фон Империан.

— Ефени Локлейт за Сидония фон Империан.

След всяко съобщение винаги следваше някоя видна персона с целия ѝ антураж. Настаняваха се на столовете във вилата ми и открито оглеждаха както мен, така и прислужниците и вещите ми, докато водеха безсмислен разговор. Не ме биваше много за това, така че през повечето време внимавах да не ги гледам втренчено, за да не ги притеснявам. Те от своя страна се стараеха да не пропуснат и най-малката подробност в държанието ми.

— Нали си спомняш онзи социален форум преди три години, скъпа, когато ти казах колко харесвам аватара ти? — рече Високопочитаемата Фон Флейвърт.

— Такива яки и красиви прислужници — рече Креденца Фордайс.

До този момент тя не пропускаше случай да ме унижи и сега новата ѝ роля на моя почитателка никак не ѝ прилягаше.

— Трябва да ми кажеш с какво ги храниш.

— С храна — отвърна аз. — Ядат храна.

— Храна ли? Колко интересно! — отвърна възхитена тя.

Погледнах я, Креденца също ме погледна. Настъпи продължително мълчание.

— Трябва да давам на моите повече храна — продължи тя и дори успя да се усмихне за миг.

Тези посещения обаче далеч не бяха толкова притеснителни, колкото това на сенатор Фон Пасус, придружен от Елантра с нейната отровна, измамно бистра усмивка.

— … удоволствие да се запозная с баща ти преди двадесет години. Дали пък не бяха двадесет и две? — отекна в стаята гръмовният глас на сенатор Фон Пасус.

— Било е преди двадесет и две години, татко — обади се Елантра. — Ти така ми каза.

— Да, преди двадесет и две години. И двамата оглавихме по едно и също време фамилиите си — продължи сенаторът и се усмихна. — Стана ми много тъжно, когато чух какво му се е случило. Ако искаш, вярвай, но аз обичах нашите сблъсъци в Сената. Изключително много съжалявам, че бяхме противници по основните проблеми на нашето съвремие. При различни обстоятелства заедно бихме могли да извършим велики дела.

Той се прокашля и поглади късата си, добре поддържана брада.

— Искам да кажа, скъпа, че знам кога е настъпило време старите спорове да бъдат забравени. Сигурно ще ти е трудно без родител до себе си, който да те напътства.

Устните на Елантра се разтегнаха в усмивка.

— С баща ми ще се радваме, ако можем да ти окажем някаква помощ.

— Наистина — добави сенаторът. — Все още си много млада, скъпа. Вероятно не си имала време да научиш всички неща, свързани с управлението. — Той замълча за момент. — Например как да се справяш с Излишните на твоята територия. Ти просто приемаш за дадено, че те ще се поучат от примера ти и ще гледат на нещата по твоя начин, но често те може да се окажат не толкова лоялни. В най-неподходящия момент някой негодник сред тях може да подмами последователите си да се опълчат срещу онези, които ги превъзхождат, да ги убеди, че имат право на повече глас при решаването на проблемите…

— Като вицекраля Сагнау ли? — попитах небрежно.

Той млъкна. Елантра хвърли гневен поглед на баща си, сякаш искаше да му каже, че го е предупредила какво ще се случи, но той не я е послушал.

Не ме интересуваше, че току-що бях нарушила една забрана, като обърнах внимание на сенатора и наследницата му върху съдбата на вицекраля, опълчил се срещу тях на собствената им територия… жената, която беше убита заедно с другите врагове на императора сред Високопочитаемите.

Това можеше да е дело само на сенатор Фон Пасус. Императорът нямаше причина за саморазправа с някакъв си вицекрал, независимо от възгледите му. Майката на Невени не би могла да представлява заплаха, освен ако сенатор Фон Пасус изрично не бе помолил да я включат в голямата чистка.

Сенаторът се изправи и си възвърна достойнството.

— Тази провинция, Ламанос…

— Лумина — побърза да го поправи Елантра.

— Лумина. Постоянно създава проблеми. Това е една скалиста планета с необикновени възможности за задоволяване на нуждите си. Ето защо нейните ръководители се възгордяха. Онази жена Сагнау беше демагог, който заблуждаваше хората си. Повечето Излишни там бяха заслепени от пропаганда или бяха просто неспособни да видят колко им е нужна империята и каква голяма полза имат от покровителството на Високопочитаемите.

Той се наведе към мен. На светлината в моя вътрешен двор погледът му беше пронизващ и студен.

— Но им дадохме сериозен урок. Няма планета, така защитена или на такова затънтено място, която да не може да бъде достигната от Високопочитаемите. Силата е единственото нещо, което Излишните уважават, и след случилото се ще се уплашат, помни ми думата.

Няколко дни по-късно ме поканиха на вечеря с фамилията Домитриан.

Тирус придърпа един стол за мен край масата в трапезарията на императора. Той още не се бе появил. Столът му начело на масата беше празен.

Когато седнах до Тирус, усетих пронизващия поглед на баба му Сигна. Тя произлизаше от друг клон на фамилията, когато Домитриан са били по-многобройни и по-малко склонни да умират млади. Клонът бил черната овца в Домитриановия род. Гербът им беше черна дупка, а не шестте звезди на императорското семейство.

Вместо да има шанс да седне на трона, Сигна трябвало да прибегне до това да се омъжи за наследника. Когато се появили проблеми в брака ѝ с император Лотариас, тя се помъчила да управлява чрез любимото си дете, сегашния император. Сигна била и човекът, който замислил как да се отърве от съперниците на Рандевалд фон Домитриан за трона.

За мое неудоволствие, заедно с нея на вечерята бяха Саливар и Девини. Бяха се възстановили, но не бяха в добра форма. И двамата се усмихнаха любезно, ала лицата им бяха бледи и уморени, а очите им гледаха така, като че ли не виждат стаята пред тях. От устата на Саливар потече слюнка. Един прислужник пристъпи напред, за да я попие с копринена кърпичка.

Тирус се наведе към мен и демонстративно започна да си играе с бижуто, което висеше на ухото ми. Усетих топлината на дъха му, когато прошепна:

— Те не си спомнят нищо. Девини не може да говори ясно, а Саливар продължава да забравя името си.

— Толкова ли е сериозно?

— Дъхът на скорпиона трябва да се използва умерено. По-големите дози го правят невротоксичен.

Почувствах как ме обзема жестоко задоволство, докато гледах отново племенницата на императора и мъжа ѝ и си спомних какво възнамеряваха да направят със Сидония и какво бяха сторили на Невени. Служеха си непохватно с приборите и като че ли се бореха с храната, мъчеха се да я изчегъртат от чинията.

Тирус се наведе и леко ми подшушна:

— Опитай се да не показваш така открито задоволството си. Баба ми не пропуска нищо.

После бързо се отдръпна.

Когато погледнах Високопочитаемата Сигна, тя наистина ме наблюдаваше втренчено. Не беше пропуснала да забележи задоволството ми.

— Забавлява ли те да гледаш състоянието на внучката ми и съпруга ѝ, сенатор Фон Империан?

— В никакъв случай, Ваше Височество — побързах да я уверя аз. — Усмихнах се, като си спомних колко мили бяха с мен, преди…

— Преди да ги сполети нещастието и пълната загуба на памет.

Тази жена беше убила собствените си недолюбвани деца. Не се съмнявах, че ще убие и мен, ако заподозре какво съм сторила на Саливар и Девини.

— Да, Ваше Височество — смотолевих аз — Такава трагична нощ.

Високопочитаемата Сигна нетърпеливо сви устни.

— Тогава как стана така, че се събрахте с внука ми?

Тирус сложи ръката си върху моята. Усетих колко е напрегната всяка фибра от тялото му.

— Вече ти разказах, бабо…

— Искам да чуя разказа на младата дама.

В първия момент не ми хрумна какво да отговоря. После си спомних извинението, което ми бе подсказал Тирус за нашата нова връзка.

— Сигурно разбирате, че бях объркана от събитията напоследък. — Отпих от виното си, за да спечеля време и да си припомня историята. Тирус продължаваше да държи ръката си върху моята и палецът му разтриваше дланта ми — малки признаци, подсказващи неговата привързаност. Това ме разсейваше, но се помъчих да не скрия ръката си в скута, защото това също нямаше да убегне от погледа на Сигна.

— Негово Височество ме срещна, когато се намирах в това състояние и ме отведе на Александрия. Забавляваше ме с онези антики, наречени книги, и едното доведе до другото.

После, за да подсиля разказа си, се усмихнах на Тирус, като се надявах никой да не забележи студените ми, празни очи. Той също ми се усмихна.

— Да, разбира се — рече Сигна, — библиотеката те е спечелила. Само звездите знаят защо Тирус държи тези книги, но в такъв случай ти очевидно си наследила любовта на баща си към знанието.

Тези думи бяха опасни. Тя се опитваше да ме накара да направя грешка.

— Не, учението не ме привлича особено, Ваше Височество — побързах да отрека. — Книгите бяха просто… много красиви.

— Е, да, но съдържанието им може да се окаже много опасно. — Тя отпи от виното си. — Това желание за учене… Не го разбирам. Ако ме питаш, учението е абсурдно пилеене на време, особено след като човек може да се консултира с компютъра. Трябва много да внимаваш, сенатор Фон Империан. Сигурно няма да искаш да се подведеш по същите странни философии като баща си.

Стиснах юмрук под масата.

— Не, Ваше Височество, няма.

— Това, което ме изненадва — продължи Сигна, — е, че внукът ми се е увлякъл по една Империан. Нямах представа, че е имал такива склонности. Мислех, че събира онези книги само от ексцентричност, а не от интелектуално любопитство.

Това беше опасно подмятане, но Тирус се справи добре. Засмя се, а после се облегна назад и се загледа в тавана.

— Бабо, нямам желание да чета онези книги. Просто си мислех, че те може да съдържат отговорите на въпросите защо съм толкова издигнат над обикновените хора. Защо всички ме наблюдават, без да бъдат заслепени от ярката светлина на моята възвишена природа. Защо имам достъп до божествената мъдрост на Космоса, а другите не могат да чуват същите гласове, които аз чувам? Какво прави мен, недостойния, толкова извисен над обикновените хора?

Той приближи ръката ми до устата си, като продължаваше да не сваля очи от баба си. Устните му бяха стряскащо топли върху кожата ми.

— Но ето че Сидония фон Империан ми даде отговорите.

Сигна вдигна тънките вежди на изкуствено подмладеното си лице.

— О, така ли?

— Ами да. Тя твърди, че всъщност аз не съм изражение на Живия Космос чрез скромната си човешка форма, а продукт на космическото съзидание като всеки друг човек.

— Много пъти съм ти казвала това — рече рязко Високопочитаемата Сигна.

— Но, бабо, това звучи много по-убедително чрез сладкия ѝ глас. — Той протегна ръка и погали с палец долната ми устна. — Не съм ли ти го казвал, скъпа?

Нужно ли беше да ме докосва по този начин? Но когато срещнах погледа му, разбрах, че всъщност той само изпълнява плана си: показваше ме като благотворно влияние за лудостта си. За момент Сигна го зяпна, изненадана, с чашата в ръка, но после се съвзе и отпи малко.

— Тирус, ти направо ме изумяваш.

Тогава разбрах, че му е повярвала.

Разбира се, че ще му повярва. Тя беше вярвала в престорената му лудост толкова години. Защо да не повярва, че това е нова насока на тази лудост?

Светлинната над нас се промени и оцвети в златисто фината дърворезба на стената. Влезе Риск. После се появи императорът, ескортиран от ботчета по сигурността, а зад него вървеше другото изчадие, Мъка.

Забелязах, че императорът носеше броня, покриваща цялото му тяло.

— Сине мой, целуни ме.

Сигна повдигна острата си брадичка.

Усмивката на императора беше твърда като гранит. Явно се дразнеше, че има върховната власт, а продължава да получава нареждания от майка си. Но от приличие се наведе да целуне гладката ѝ буза.

— Колко се радвам, че сме се събрали всички тук — рече той, като се изправи. Плъзна изпитателен поглед по мен и се усмихна дяволито. — Трябва да похваля вкуса ти, племеннико. Сенатор Фон Империан е прекрасна.

Докато се приготвях за вечерята, се бях подвоумила дали да не се върна към естествения си цвят, особено откакто бях видяла трупа на Вражда в клетката на мантикората. Докато работех за неговото унищожение, отмъстителната, гневната част у мен продължаваше да иска да натрапя в лицето на императора приликата си с изчадието, с което се беше разделил с такава лекота.

Не го направих от страх, че такава прилика би накарала неговите изчадия да се замислят дали не се дължи на една и съща ДНК основа. Вместо това бях избрала тъмночервена коса и млечнобяла кожа, за да подхожда повече на естествения червеникав цвят на косата на Тирус. Сега приличахме на двойка, която си подхожда.

Сервиращите ботчета започнаха да носят вечерята и дроновете по сигурността забръмчаха в кръг около масата. Междувременно, както беше прието, другите членове на императорската фамилия се редуваха да опитват храната на Рандевалд, преди той да е вкусил от нея.

Забелязах, че почти не обърна внимание на проверката, направена от Тирус, но се вгледа много внимателно във Високопочитаемата Сигна, когато тя си отряза тънко парченце от сочната шунка. Поклати глава, когато слугите дадоха на Саливар и Девини техния дял.

— Ще бъде почти като проява на милосърдие, ако в състоянието, в което се намират, поемат отрова, не мислите ли?

Доволен, че нямаше опасност нещо в храната му да го убие, той се зае енергично с нея.

— Вулгарна забележка. Всички трябва да се молим за възстановяването им. Не ви ли се струва, че все някъде трябва да има по-добри медицински ботчета?

Високопочитаемата Сигна ядеше извънредно малки късчета от храната и гледаше с отвращение ботчетата по сигурността.

— Този шум е непоносим. Трябва ли да кръжат над нас по време на цялата вечеря?

Императорът студено се усмихна.

— Майко, не можеш да ме обвиняваш, че съм прекалено предпазлив. Преди седмица имах три изчадия, а сега имам само две.

Споменът за плътта на Вражда, поглъщана от мантикората, отново нахлу в главата ми. Стиснах по-силно приборите и се помъчих да не се поддавам на изкушението да прескоча масата и да забия вилицата си в окото на императора.

Някаква суматоха до вратата ме спаси от това импулсивно желание. Ботчетата по сигурността забръмчаха към входа, а Мъка се изправи и напрегна огромните си мускули.

Влезе сенатор Фон Пасус. Бузите му бяха зачервени, прошарената му коса бе в пълен безпорядък, сякаш някой я беше дърпал яростно.

Сенаторът падна развълнуван на колене и каза:

— Моите извинения, Ваше Величество, че прекъсвам вечерята ви, но имам спешни новини.

Императорът въздъхна и се изправи, за да поздрави сенатора. Протегна ръце и му позволи да ги притисне до лицето си. После си размениха няколко думи, които дори аз не можах да доловя заради дроновете по сигурността.

Каквото и да си казаха, то накара императора да пребледнее.

— Намери това момиче. Доведи го тук. Това е прекалено! — рече рязко той и се върна на мястото си при масата.

До мен Тирус разглеждаше внимателно ноктите на пръстите си. Но когато раменете ни се докоснаха, почувствах колко е напрегнат. Девини и Саливар продължаваха да се лигавят, забили празни погледи в чиниите си.

Императорът злобно се засмя.

— Това е възхитително. Истински забавен развой на събитията.

Той се обърна към Сигна.

— Луминарите са обявили независимост. Изгонили са всички имперски служители от своята система.

Сигна пребледня.

— Не е възможно!

— Въпреки това са го сторили. Те настояват, представяш ли си, настояват да им върнем дъщерята на вицекраля. Невени Сагнау.

Невени. Погледнах тревожно Тирус. Той продължаваше да демонстрира пълна незаинтересованост и не видя, че го гледам.

— Ще им я изпратя обратно — закани се императорът. — Да… ще им изпратя главата ѝ в кутия.