Създадена да убива

50.

Огромната тълпа в Голямата хелиосфера се раздели. Всички бяха със светъл ореол около косите, а дрехите им бяха изработени от материал с имплантирана в него светлина. На лицата си бяха изрисували шестзвездния знак на Домитриан. Минах с ескорта между тях и се отправих към свещеника.

На подиум над тълпата седеше Тирус, с дълга коса във формата на корона от светлина около главата, както подобава на един нов император. Приличаше досущ на лидер на галактическа империя.

Вгледах се в него с немигащия поглед на изчадие, готова да умра тук, пред него.

Високопочитаемата Сигна пристъпи напред, облякла най-хубавите си одежди.

— Убийцата на сина ми, император Рандевалд, ще послужи за огнена жертва, слагаща началото на тази славна, нова ера в нашата история!

Тя вдигна ръка и даде знак на наемниците да ме избутат по-близо.

Не се противих, когато извиха ръцете ми зад гърба, изтикаха ме напред и ме накараха да падна на колене.

Забелязах изчадията на Сигна — Риск и Мъка — да стоят встрани до прозореца. Бяха застанали непосредствено до една ниша в стената, в която имаше малък контейнер с размерите на ковчег. Това щеше да бъде последният ми дом. Бяха готови да ме набутат насила вътре, ако се съпротивлявам. От мястото си виждах, че е от прозрачно кристално стъкло. Щяха да ме напъхат в него и да ме изстрелят в най-ярката звезда.

— Осъдената иска ли да каже нещо? — попита Сигна.

Срещнах погледа на Тирус и запазих мълчание. Там горе, далеч от мен, той приличаше на огромна, блестяща статуя, така недостъпен, че се запитах как съм могла изобщо да докосна тялото му и да видя усмивката му. Беше далечен като празнотата на хиперпространството.

— Да живее императорът! — провикна се Сигна и даде знак на изчадията.

Те пристъпиха към мен, готови да ме сграбчат за последното ми пътуване до моята гробница.

В този момент Тирус вдигна двете си ръце. В залата се възцари тишина. Сигна бързо го погледна и аз разбрах, че това е някакво нарушение на процедурата.

— Бабо — каза той, без да я погледне, — най-скъпа майко на майка ми и величайши корен, от който са произлезли толкова много издънки от семейството ми… — Той се наведе към нея и я изтегли горе до себе си. — Спомняш ли си как веднъж ти се закле пред Живия Космос, че ако аз се възкача на трона, ти ще се изстреляш в някоя звезда?

Тя се вгледа в него за миг, а после устните ѝ се изкривиха в усмивка.

— Тогава нещата бяха много различни, Ваше Величество!

— Да, да.

Тирус допря ръцете ѝ до бузите си, като продължи да я гледа с пресметливите си очи с бледи мигли.

— Но ние не трябва да обиждаме божествения Космос, като нарушаваме клетвите си.

Усетих как кръвта нахлува в ушите ми. Видях, че Сигна силно пребледня.

— Сигурно се шегуваш — каза тя с леден глас.

В този момент Риск и Мъка осъзнаха, че Тирус не се шегува. Веднага пуснаха ръцете ми и се втурнаха напред…

— Сега! — заповяда Тирус, без да откъсва поглед от лицето на баба си.

Наемниците, които бяха дошли въоръжени с електрически пушки заради мен, насочиха оръжията си към Риск и Мъка и стреляха. Двете изчадия изкрещяха, но се втурнаха напред въпреки лъчите. Телата им се блъснаха в наемниците, които се опитаха да ги спрат, обгръщайки и тях в светлина, но наемниците продължаваха да се хвърлят на пътя им с такава преданост, каквато никой Излишен не бе проявявал към Високопочитаемите.

Мъка и Риск се строполиха на земята, а телата им се затресоха от пронизващите ги огнени снопове. Навсякъде около тях бяха разпръснати десетки тела на наемници, загинали от същите снопове, които само бяха зашеметили изчадията. Около мен се чуваха викове и крясъци. Обърнах се и видях, че в тълпата бе настанала пълна суматоха. Още наемници бяха започнали да стрелят срещу Високопочитаемите с енергийни оръжия, удряха ги с електрически палки и ги поваляха на земята. Някои от нападателите също бяха Високопочитаеми, от великолепно облечения елит на империята. Бяха извадили скритите си оръжия и поваляха целите, които очевидно предварително си бяха набелязали. Стреляха по тях с електрически лъчи, удряха ги отзад по главите с палки. Повечето от нападателите обаче бяха Излишни. В този миг забелязах познато лице с прясно изрисуван на главата знак на Домитриан и сърцето ми подскочи.

Бащата на Невени беше този, който се нахвърли срещу сенатор Фон Фарт и го прикова на пода. Погледнах встрани и видях една жена, също луминар, да поваля сенатор Фон Кантернела.

Луминари. Какво правеха тук луминари, които се преструваха на наемници на Домитриан?

Тирус наблюдаваше всичко това, застанал на издигащия се над залата подиум, докато Сигна крещеше битката да спре. Наемниците се стекоха около повалените от Риск и Мъка, за да им помогнат, а други бързо завързаха ръцете и краката на изпадналите в безсъзнание изчадия.

Никой не ме докосна.

А после така добре планираната суматоха стихна. Почти половината от най-влиятелните хора в империята лежаха на земята в краката на другата половина. Над тях стояха прави Високопочитаеми, които ми бяха познати — от фамилиите Ротси, Амадор, Уолстром. Оцелелите наследници на сенаторите от фракцията на сенатор Фон Империан. Другите, които все още едва си поемаха дъх след битката и на лицата им пламтеше триумф, бяха онези луминари, представящи се за наемници.

Тирус, изглежда, ги беше вкарал тайно тук за удара си.

Сломена от шока и без да се съпротивлява, Сигна позволи на Тирус да я хване отново за ръцете. Видът му не беше на тържествуващ, а по-скоро на уморен човек, който току-що е надхитрил свой дългогодишен враг.

— Бабо — каза много тихо той, — ти уби майка ми. Баща ми. Сестра ми. Братовчедите ми. Чичовците ми. Лелите ми. И да, покойния император, собствения ти любим син. — Протегна ръка и докосна бузата ѝ така, сякаш се възхищаваше на произведение на изкуството. — Наистина ли си мислеше, че ще ти позволя да управляваш чрез мен като отровна змия, която изчаква да ме ухапе, ако не се подчиня?

— Трябваше да те оставя да умреш в космоса — каза задъхана Сигна.

— Но не го направи, защото беше замислила да предадеш чичо ми. После вместо него се опита да убиеш мен, така че ето докъде стигнахме. До момента, в който самата ти ще станеш огнена жертва.

Погледнах я и излязох от вцепенението, когато видях ужаса, изписан на лицето на тази жена, която никога от нищо не се страхуваше.

Тя слезе със залитане от подиума, дръпна се от Тирус, огледа се тревожно наоколо и видя изчадията и съюзниците си да лежат в безсъзнание в краката на съюзниците на Тирус. Той беше организирал този преврат през седмиците, откакто тя се бе съюзила с него срещу собствения си син.

— Съжалявам, че оскверних едно от най-свещените ни места с това насилие, но трябваше да нанеса удара на единственото място, в което ти никога не би го очаквала.

— Ти се съюзи с Излишните, а не с Високопочитаемите! — извика Сигна и огледа с ужас залата така, като че ли беше видяла нещо отвратително.

— Съюзих се с онези, които се стремят към прогрес, вместо с тези, които защитават застоя — каза Тирус простичко. — Съюзих се с тези, които искат да се борят за бъдещето, а не да се предадат на забвение. И сега ти давам избор. Ще загинеш, но ще имаш възможност да се покаеш.

— Да се покая?

Гласът на Сигна прозвуча като удар с камшик.

— Аз съм наследникът на царствения род Домитриан. Знам, че ти държиш на нашата династия и на тази империя, затова направи признание заради нашата фамилия преди смъртта си.

— Искаш да направя живота ти по-лесен, преди да ме убиеш? — каза разгневена тя.

— Да.

— И какво ще получа в замяна? Ще остана ли жива?

— И двамата знаем, че сега това не може да се случи.

Сигна отвори уста, сякаш с намерение да се изсмее на неговата наглост, но после осъзна в какво отчаяно положение беше изпаднала. На лицето ѝ се изписа замислено изражение.

— Предпочитам да съм заспала по време на предстоящото ми пътуване. Ще ми дадеш приспивателно, което да си инжектирам, когато пожелая. Нещо, което действа бързо.

— Тази молба е лесна. Благодаря ти, бабо, че ми поиска нещо, което спокойно мога да изпълня. А сега да обсъдим твоята част от уговорката… — Той ѝ даде знак да се качи отново на подиума при него.

Сигна присви очи. Изкачи сковано стълбите и се обърна към тълпата, явно разкъсвана между желанието да се държи с непоколебимо достойнство и това да се разкрещи за помощ, обхваната от паника.

— Аз убих Рандевалд. — Тя се запъна за момент, като че ли да покаже, че дори коравосърдечната Сигна с мъка сдържа сълзите си. — Единственото дете, излязло от собствената ми утроба, най-любимия си син. Това ще ме измъчва и няма да спре, докато смъртта не ме прибере. Убих много други от семейството си, но го направих само за доброто на империята и не съжалявам за нищо.

Тирус сложи ръка на рамото ѝ. Лицето му беше сурово, напрегнато.

— И какво друго?

Сигна отвори уста и бързо я затвори. Не беше очаквала това.

— Какво… друго?

Тирус се вгледа в очите ѝ така, сякаш ѝ изпращаше мълчаливо послание. После посочи с глава към мен.

Крайчетата на устните на Сигна се извиха. Изражението ѝ беше студено, като че ли пресмяташе дали да не се лиши от онова приспивателно. После ме погледна в очите, все още с тази странна усмивка на устните.

— Ако това е бремето, което искаш сам да поемеш, изобщо няма да те спра, Тирус. Ти вървиш към собствената си гибел, като ласкаеш тези Излишни, така че можеш да направиш още една стъпка, да сключиш противоестествен брак с едно отвратително създание. Немезида дан Империан, аз бях тази, която замисли смъртта на господарката ти Сидония.

Тя е била. Тя. Светът под краката ми сякаш пропадна. Имах чувството, че не мога да си поема въздух.

— Моите изчадия ми казаха за твоя заговор срещу мен и аз накарах онова момиче Пасус да действа. Казах ѝ, че помазването ѝ може да е чудесна възможност да се отърве от теб. Научих я какво точно да каже, за да предизвика подозренията ти към племенника ми. Глупавото момиче дори не разбра защо исках да каже тези неща, след като така и така имаше намерение да те убие, но ги каза. Така и не разбра, че предизвиква собствената си гибел. Тъй като исках Тирус да умре, тя не ми беше нужна. — Сигна отново изгледа внука си със студения си поглед. — Вярвам, че това признание те задоволява?

Усетих бучене в ушите. Почувствах се замаяна, неспособна да се концентрирам върху това, което казваше Тирус.

— Благодаря ти за честността — рече той. — Искаш ли да те приспят сега?

— Сама ще отида към смъртта си.

— Разбирам.

Лицето на Тирус изразяваше уважение. Хвана я за раменете и я целуна по челото.

— Благодаря ти, бабо, за всичко, на което ме научи.

След това Сигна вирна брадичка и хвърли последен поглед на Хелиосферата — към изпадналите в безсъзнание изчадия, към тълпата от неумолими нейни врагове, към мен, която възнамеряваше да обрече на смърт, пред която сега самата тя щеше да се изправи.

— Виждам, че ти наистина си най-лукавият Домитриан, Тирус — рече тя, произнасяйки последните си думи, което беше нейно право. — През тези последни седмици аз сериозно вярвах, че работим заедно, че може би ти ще си наследникът, застанал до мен, който ще създаде една по-велика империя. Вместо това ти си замислял смъртта ми. Горко на всички ви, защото сега сте управлявани от най-хитрия злодей. В зората на неговото царуване това най-свещено място е осеяно с жертви на неговото предателство. Така и подобава на най-вероломния от потомците ми. Сами сте виновни за съдбата си. — Гласът ѝ премина в шепот. — Както и аз за своята.

Тялото ѝ трепереше толкова силно, че виждах това през великолепната ѝ церемониална рокля и инжекцията с приспивателното за малко да падне от ръката ѝ, когато един доктор Нан Домитриан пристъпи напред и ѝ я предложи върху възглавница. Тя я прибра в джоба си, изпъчи рамене и се отправи към кристалния саркофаг, легна в него и се изпъна, когато кристалният му капак се затвори над нея.

Видяхме как саркофагът със Сигна се отдели от Хелиосферата и се изстреля в мрака на път за най-ярката звезда в слънчевата система. Ако стигнеше тази звезда и изгореше, това щеше да е добър знак за царуването на император Тирус фон Домитриан. Ако преди това бъдеше разрушен от гравитационните сили на системата, тогава щяха да бъдат разпространени лъжи, че е достигнала звездата.

Виеше ми се свят, цялата ми увереност за предстоящата ми смърт ме напусна. Думите на Сигна продължаваха да звучат в ушите ми, изпълвайки ме със съмнения, защото отчаяно исках да им повярвам. Исках да повярвам, че единият от двамата души, които обичах в тази Вселена, не е убил другия.

Но ако тя ги беше казала, само за да получи приспивателното, ако беше излъгала…

Веднъж Тирус ми беше казал че една приемлива лъжа лесно се приема за истина. Ако това бе лъжа, то тя беше толкова желана. Отчаяно исках да ѝ повярвам.

Тирус слезе от подиума, ослепителен като самото слънце с ореола около косата си според хелионистката церемониална мода и с блестящите си златни церемониални одежди. Но това лице, което можеше да изглежда така безмилостно, сега имаше някаква мекота и нужда, когато попита:

— Немезида, чу ли я какво каза?

Погледнах го много предпазливо, изпълнена със задушаваща ме несигурност.

— Как бих могла да пропусна?

— Направих това заради теб. Всичко беше заради теб. Може да имам цялата Вселена и пак ще се чувствам така, като че ли съм изгубил всичко, ако ти не си до мен. Аз съм лудо влюбен в теб и се моля на всички звезди ти да продължаваш да изпитваш нещо към мен.

— Закълни се… закълни се пред мен, че не си причинил смъртта на Сидония — казах, заеквайки.

Той притисна ръце до сърцето си.

— Немезида, кълна ти се. Не съм го направил.

И все пак продължавах да се колебая. Лицето на Сидония се яви пред очите ми, умолявайки ме да бъда предпазлива. Ала след него бързо се появи изкушението да се изправя, да взема ръката на Тирус. Той беше всичко, което продължавах да искам, но не можех да я опозоря…

Сидония обаче искаше да съм щастлива.

Преглътнах мъчително, осъзнала това. Спомних си възторга ѝ, когато ѝ разкрих чувствата си, когато ѝ признах, че съм намерила любовта.

— Ако някога разбера, че това не е вярно — предупредих го тихо, — ще бъда безмилостна.

Той се усмихна.

— Не бих и очаквал нещо друго от теб, любов моя. А сега хвани ръката ми.

Ако той беше нейният убиец, щях да имам цял един живот, за да го разбера. Можех да отмъстя за нея и утре, ако научех, че го е направил. Можех да отмъстя за нея и след десет години, ако след десет години разберях, но преди това щях да съм имала десет хубави години. Винаги щях да скърбя за Сидония, но веднъж бях превъзмогнала тази загуба и можех отново да я преживея.

Вдигнах очи към новия император, към тази фигура, която блестеше като слънце, застанала високо над мен, предлагаща ми един от златните си лъчи да се окъпя във великолепието му. Но това не беше просто императорът, а Тирус, младият мъж, който заговорничат заедно с мен, който ми се довери, обясни ми какво е мълнията и ме целуна…

Поех ръката му.

Лицето му грейна в щастлива усмивка, когато ми помогна да се изкача заедно с него на подиума. Застанахме там над Хелиосферата, пълна с Високопочитаеми и Излишни. Дори и в този момент съюзниците на Тирус освобождаваха залата от присъствието на противниците му, сега негови пленници. Ръката му, която държеше моята, беше силна и уверена. Погледът му бе така напрегнат, че направо ме изгаряше. Огледах залата, бойното поле, където най-накрая беше надхитрил Сигна Домитриан.

Тази касапница е била замислена от него през месеца, в който се беше постарал да укрепи властта си като нов император. Вероятно за него е било по-лесно да спечели съюзници като предстоящ император, отколкото като Първи престолонаследник със съмнителна репутация. Беше работил с луминарите и ги беше вмъкнал тук като свои нови наемници. Беше разбрал кои са поддръжниците на Сигна и ги бе обезвредил всички наведнъж. Беше се престорил, че ще ме принесе в жертва, за да покаже преклонението си пред Сигна, като през цялото време беше планирал тя да заеме мястото ми.

Вече не би трябвало да се учудвам, че Тирус мисли с десет стъпки пред всички останали. Човек, способен на това, със сигурност не би имал нужда да убие Сидония Империан, само за да спаси живота ми.

Имах нужда да повярвам в това и го сторих. Взех решението си. Избрах истината, която Тирус ми предложи, и отчаяно се надявах тя никога да не ми загорчи.

Въведоха свещеника, който трябваше да помаже Тирус с масла, както подобава на новия император. Но когато посегна за ръката му, видя, че тя държи моята. И не я пусна, когато двамата застанахме заедно пред хелионисткия свещеник.

Той се отдръпна инстинктивно назад.

— Това е изчадие — каза изумен. — Не мога да благословя едно изчадие.

Понечих да отдръпна ръката си, но Тирус я стисна силно, а очите му се впиха в свещеника.

— Бих предпочел да останете на служба в Хризантемиума. Не виждам причина моите и вашите цели да са противоположни едни на други. Но ако не помажете нея, няма да помажете и мен. Немезида ще бъде моята императрица.

— Това би било извращение, оскърбление за Живия Космос. Никой император не може да пренебрегне помазването, а аз няма да благословя едно изчадие!

Тирус само се усмихна.

— Огледайте се, отче. Това е нова ера. И ако се наложи, тя ще ви остави в миналото.

При тези думи той допря ръката ми до бузата си и му обърна гръб. В залата се чу как тук-таме хората шумно си поеха въздух, но никой не се осмели да каже нещо против новия император Тирус фон Домитриан. Когато той слезе заедно с мен, изоставяйки свещеника на подиума с неизползваната фиала в ръка с благословеното от звездите масло в нея, в залата се вдигна оглушителна глъчка.

Високопочитаемите и Излишните от всички страни се разделиха, за да ни сторят път, а аз почувствах как сърцето ми ще изскочи от гърдите, защото разбрах важността на това, което правеше Тирус. Той не само изоставяше хелионистите, но и всички, които се придържаха към старите порядки.

На входа се почувствах така, като че ли се бях събудила от сън.

— Тирус, как би било възможно? — обърнах се към него. — Може да поемаш рискове като нов император, но тази империя няма да търпи да се ожениш за едно изчадие. Дори Излишните ме смятат за нещо отвратително!

— Ще направя всяка жертва за ерата, която искам да настъпи, Немезида — отвърна ми той, впил очи в моите. — Но не и тази. Не и теб. Никога теб.

Веднъж Сигна беше казала, че властта променя хората. Докато гледах Тирус, у мен започна да се промъква странно, мрачно предчувствие. Не можех да зная какво ни очаква през следващите месеци и години, но можех само да се надявам неговото лукавство да си остане все така благородно и чисто, както вярвах, че е, защото в противен случай Тирус имаше всички качества да се превърне в най-страховития владетел, познат на тази империя.

Той ме придърпа към себе си и ме целуна пред погледите на всички в Голямата хелиосфера.

Тази целувка ме изпълни с усещане, че всичко е точно такова, каквото трябва да бъде. Устните му бяха меки и топли. Обвих ръце около него — Тирус в церемониалните одежди и аз в дрехите, които възнамерявах да нося в смъртта си.

Някои можеха да ни нарекат чудовищна двойка и щяха да бъдат прави. Тирус и аз бяхме скорпиони, всеки по своя начин, опасни същества, преминали заедно и най-коварните реки. Заедно можехме да жилим, но и да плуваме.

Може би скорпионите не бяха единствените, които можеха да се спасяват помежду си.

Каквото и да ни предстоеше, ние двамата винаги щяхме да бъдем над останалата Вселена и тежко̀ на всеки, който се осмелеше да застане на пътя ни.