Създадена да убива

4.

Сидония беше в ателието си, когато се върнах, и скицираше купа с плодове. Забелязах нежната ѝ фигура на слабата звездна светлина, която струеше от прозорците. Вгледах се в това крехко тяло, в което трябваше да се въплътя, и се опитах да си се представя като нея.

Беше пълна, абсолютна лудост. Все едно тигър да се прави на котенце. Не, не тигър — нещо много по-чудовищно и неестествено.

Мислите ми се върнаха към онова нещо, което бях някога, създанието, преди да знам собственото си име, преди да бъда култивирана. Спомних си безмилостния глад и страх. Гневът, че намирах света за толкова затворен, та стените бяха за мен капан. Спомних си как за първи път ме пуснаха на свобода заедно с още едно същество. Бях толкова гладна, че го убих и изядох плътта му. Цялата. Знаех, че постъпвам правилно, защото по-късно увеличиха дажбите ми.

Тогава не разбирах много неща, но имах представа какво е причина и следствие. Когато трябваше да отстранят по-слабите изчадия, ги даваха на по-силните. Понякога просто ни даваха да убиваме нещо будещо съжаление и слабо, просто за да са сигурни, че няма да изпитаме състрадание. Помня момичето, което пуснаха при мен в кошарите. То се сви уплашено в един ъгъл. Побеснях, когато се опита да пие от водата ми и да яде от храната ми. Убих го така, както убивах всичко друго.

Едно момиче, което би могло да бъде Дония. Също толкова малко, също толкова слабо.

Това беше съществуването ми. Смърт и страх. През цялото време се страхувах. Страхувах се от следващата секунда, от следващата минута, от следващия час. Не се страхувах от нищо друго, защото тогава за мен нямаше нищо друго освен тези неща.

Животът ми нямаше нито форма, нито цел, нито достойнство до деня, в който се появи Сидония. Не изпитвах състрадание, не усещах нито намек за смисъл, докато не ме свързаха с нея и не се научих за първи път да обичам нещо. Сега имах бъдеще и то беше нейното бъдеще. Дония беше причината за всичко добро или стойностно за мен.

Сега трябваше да стана Сидония. Не можех да си го представя, беше невъзможно. Чувствах отвращение при самата мисъл, че създание като мен може да се представя за нещо толкова великолепно като нея — самото предположение беше богохулство.

Когато вдигна глава от рисунката, тя леко подскочи.

— Немезида! Не те чух да влизаш… Всичко наред ли е? — Разтревожените ѝ очи се вгледаха в изражението ми.

Дония единствена можеше да различава едва забележимите промени в настроението ми. Преглътнах внезапно заседналата буца в гърлото ми.

— Да. Добре съм. Всичко ще е наред — казах ѝ аз.

Нямах душа и имах много малко сърце, но каквото и да беше сърцето ми, то принадлежеше на нея.

Императорът искаше Сидония да отиде при него и затова аз щях да отида вместо нея. Това не беше нито ужасно, нито страшно. Бях благодарна, че мога да го направя.

Като се представях за Сидония, аз щях да я спася, така че за мен нямаше алтернатива.

Щях да отида.

Възпитателката пристигна след две седмици. Сидония и аз наблюдавахме как звездолетът се плъзна през вратите на хангара на крепостта. Тя все още не знаеше, че я викат да се яви в Хризантемиума, така че имаше свои обяснения за посещението на новата гостенка.

— Майка ми сигурно възнамерява да ме изпрати на гости в някое друго семейство — промърмори Дония. — Няма причина точно сега да ме кара да преминавам курс по етикет. Надявам се да не си е наумила да ме омъжи за някого.

Тя се оттегли в покоите си в знак на протест, когато Сутера ну Империан пристигна, но не и аз. Матриаршата ме повика да застана до нея. В края на краищата най-важното беше аз да слушам и да се уча от тази жена.

Сутера ну Империан беше от Излишните, а не от Високопочитаемите. За разлика от повечето от тях обаче тя беше предана привърженица на имперската система, беше дала клетва за вярност и готовност да служи на семейство Империан. Беше получила почетното звание „ну“, както и името на фамилията.

Чаках заедно с матриаршата във вестибюла, когато жената се появи пред нас. За момент тя се спря до вратата и се хвана с обсипаната си с бижута ръка за сърцето, за да покаже предаността си към матриаршата, а после погледна с обич някогашната си възпитаница.

Първата ми мисъл беше, че това създание „Сутера“ със сигурност не е истинско човешко същество.

Кожата ѝ не беше гладка и мургава, предпочитания цвят от матриаршата и сенатора, а по-скоро шарения от различни цветове, като че ли разкрасяващите ботчета бяха пренебрегнали някои места и бяха прекалили в други с меланина. Освен това кожата ѝ изглеждаше похабена, сякаш беше твърде голяма за фигурата ѝ, дори набръчкана, а на места и на петна.

Дори матриаршата изглеждаше изненадана от вида ѝ и за момент само примигваше срещу нея. После протегна ръце.

— Мила моя Сутера!

Сутера ну Империан чинно прекоси стаята, взе ръцете на матриаршата в своите и падна на колене, за да ги доближи до бузите си.

— О, Високопочитаема Фон Империан. Изглеждате толкова свежа, както в деня, в който ви срещнах. А аз — вижте опустошенията, които нанася планетарният живот.

— Глупости — рече матриаршата и любезно се засмя, — един сеанс с разкрасяващи ботчета и теломерно лечение2 ще…

— О, не. Вятърът, прахът и слънчевата радиация. Планетарният живот е презряно от слънцето съществуване. — Тя се изправи на крака, а устните ѝ потрепваха. — Миризмите са навсякъде. И влагата! О, не можете да си представите какво е, моя Високопочитаема. Ако е твърде ниска, кожата ви се напуква и кърви, а ако е прекалено висока, всяко вдишване е усилие. Направо е ужасно. А и начинът, по който планетяните безконтролно се размножават — има толкова много семейства с по две и дори с по три деца… Нищо чудно, че винаги изпитват недостиг на ресурси! Мога да ви разкажа такива истории…

Усмивката на матриаршата изтъня, стана по-неприветлива.

— По-добре недей. Може би ще трябва да си починеш, преди да говорим отново, да се възстановиш от дългото пътуване.

Предупреждението в думите ѝ беше недвусмислено: Сутера ну Империан не беше тук като равна, като гостенка, а по-скоро, за да бъде използвана. Макар да обичаше своята някогашна възпитателка, матриаршата вече се беше уморила да я слуша да говори за себе си.

Тогава възпитателката се опомни. Вирна гордо брадичка и започна да се държи професионално.

— Аз, разбира се, не бих си и помислила за сън, преди да видя Сидония и да науча над какво трябва да поработим с нея. Бихте ли я повикали… — Тя премести поглед върху мен и занемя.

Вгледах се в нея, без да мигна, а матриаршата, изглежда, се забавляваше да наблюдава как възпитателката се опитва да реши каква бях аз. Очевидно не бях прислужница, но беше изключено да съм Сидония Империан.

— Що за създание е това? — попита Сутера.

— Това е Немезида — отвърна матриаршата.

Сутера присви очи и се опита да свърже името със съществото, което представлявах. Наблюдавах я внимателно, защото матриаршата ми беше казала, че Излишните знаят за изчадията. За тях ние бяхме неясен, но плашещ мит. Не знаеха много за нас, нито дори как изглеждаме, така че Сутера не би могла да реши какво съм.

Матриаршата заговори отново и прекъсна разсъжденията на Сутера.

— Тя е най-любимата галеница на дъщеря ми и нейна най-близка приятелка. Сидония е… — Матриаршата замълча за момент, докато търсеше най-подходящите думи, за да ме охарактеризира. — Тя е своенравно дете, много склонна към чудати хрумвания.

— Ще ѝ ги избия от главата.

— Уви, няма. Тя не е като мен. Плаха е, но същевременно е много упорита. Не, ще използваш Немезида.

— Немезида? — повтори пренебрежително Сутера.

— Ще обучаваш Немезида едновременно със Сидония.

— Тази ли? — рече възпитателката, като се опитваше да прецени какво би могло да означава това. — И сенаторът ли иска същото?

— Желанията на съпруга ми не са от значение в случая. Оставил е въпроса изцяло в мои ръце. А ти знаеш желанието ми. Ще обучаваш и двете.

Матриаршата ме погледна. Очите ѝ се впиха в моите, тайната ни заплашително се спотайваше помежду ни. Сутера ну Империан беше вярна на това семейство. Нещо повече, беше омъжена за някакъв дребен вицекрал на луна в съседната система. Тя не представляваше заплаха и на нея можеше да се има доверие, че ще опази не особено важни тайни като странния тип хуманоид, когото бе срещнала в домакинството на господарката си…

Изпращането ми като заложница при императора на мястото на Сидония обаче беше съвсем друга работа. Това беше директно неподчинение на волята на фамилията Домитриан. Беше си направо държавна измяна.

Възпитателката никога не трябваше да научи.

— Немезида и Сидония ще преминат през вашето обучение. Когато Сидония види как Немезида учи и се усъвършенства, ще овладее бунтарските си импулси и също ще бъде по-склонна да съдейства.

— Да обучавам и двете. — Сутера ме изгледа от главата до петите. — Мога, но…

— Имате възражения, така ли? — рече матриаршата.

— Никакви, свързани с предложението ви, госпожо. — Тя пристъпи напред и докосна плахо ръката ми. После, окуражена, започна да плъзга пръсти нагоре-надолу по ръцете ми и да ги опипва.

— Колко си яка!

Изгледах странното малко създание, което ме опипваше, също толкова озадачена от провисналата ѝ кожа и нездравия цвят на лицето ѝ, колкото тя от мускулите и ръста ми.

— Тя е забележително… голяма. Не мога да си я представя да постигне онази грациозност, която ще изисквам от нея.

Матриаршата се засмя. Хвана Сутера подмишница и я поведе към вратата.

— Виждала ли сте някога тигър? Ама от истинска порода, като онези в Хризантемиума. Не тези подобни на котенца, които държим в двора. Те са само мускули и сухожилия с мощни челюсти, с които могат да прекършат и най-здравия мъж, но ако ги видите как се прокрадват към плячката, ако ги видите, когато ловуват… самата им сила ги прави по-грациозни дори от най-деликатните и префинени създания. Това е Немезида.

На следващата сутрин възпитателката пристигна в покоите на Дония. Предишната нощ разкрасяващите ботчета доста се бяха потрудили над нея. Имаше съвършено нов вид, основан на рецесивни физически черти. Единични клепачи вместо двойни, сини ириси вместо предишните ѝ кафеникави и нов яркочервен цвят на косата. Бръчките ѝ също бяха изгладени, но нищо не можеше да прикрие напълно износването. Тъкмо това трябва да е имала предвид матриаршата, когато казваше, че хората „изглеждат стари“.

Сутера ну Империан, изглежда, беше очаквала най-лошото, защото лицето ѝ светна, когато видя Сидония и нейната нежна хубост, абсолютно различна от мен.

— Я виж ти, Сидония, това е голяма чест за мен. Помня, когато беше времето майка ти да пътува из звездите!

— Ще пътувам ли? — попита рязко Дония. — Знаех си, че мама ще ме прати някъде!

Сутера се запъна изненадана.

— След време трябва да напуснеш това място. Не може да очакваш да стоиш тук цял живот.

— Не искам да ходя никъде.

— Ти имаш роля в империята.

— Родителите ми са тези, които имат роля в империята. Политиката изобщо не ме интересува.

Сутера се намръщи, извади ветрилото си и започна да си вее.

— Майка ти ме предупреди, че си доста… вироглава.

Усетих, че съм се вторачила във ветрилото.

Това е оръжие, прошепнаха мислите ми. Не го изпусках от очи. Не можех да престана да мисля за него. Не може да е за нищо друго. Високопочитаемите мъже и жени не би трябвало да се принизяват до такава степен, че да носят открито оръжие, затова Дония ми беше казала, че го крият в невинни на пръв поглед предмети. Тъй като Сутера беше прекарала живота си в изучаване на навиците на елита на Високопочитаемите, тя сигурно им подражаваше и в това отношение.

Какво може да има в него? Нож? Камшик?

— Мисля да започнем с външния ти вид — рече Сутера, съвзела се от изненадата. — Предполагам, че си запозната с основните изисквания за стил и самоизменения. Трябва да решиш какви трябва да бъдат твоите отличителни черти.

Тъй като всъщност аз бях тази, която трябваше да разбере тези подробности, я прекъснах:

— Какво означава това?

Сутера ме изгледа раздразнено. Въпреки че трябваше да учи и двете ни, тя очевидно считаше, че с мен само ще си губи способностите и времето.

— В средите на Високопочитаемите всеки физически аспект може и трябва да бъде променян според изискванията на модата. Никой не знае истинската възраст на другия, цвета на кожата му, цвета на косата, формата на устните, теглото, състава на миглите или други черти. Детето на едно могъщо семейство има средствата да променя своя външен вид както пожелае, обаче човек бързо започва да разбира, че на непрекъснатата промяна не се гледа с добро око. Например винаги трябва да показва от какъв пол е. Определено се счита за липса на такт да се подлагаш на хромозомна преподредба само заради някакво хрумване или заради някакво парти. Освен това деликатността изисква някои черти винаги да си останат едни и същи, за да продължавате да сте разпознаваеми. Това са отличителните черти. Например моите са устните и брадичката.

Тя посочи с елегантен жест себе си и изкриви в усмивка отпуснатите си устни.

— Никога не ги променям.

Вгледах се внимателно в устните и брадичката ѝ и се запитах с какво в тези черти би могла да се гордее.

— Ще ти помогна да избереш своите, Сидония Империан. — После, след кратка пауза, Сутера добави: — Разбира се, и твоите, Немезида дан Империан.

— Тя не е „дан“ — рече внезапно Дония. — Трябва да сте забелязали, че не е истинска прислужница.

— Но това е смешно, дете — каза припряно Сутера. — Всеки в домакинството ви е дан, момиче, прислужниците и другите хуманоиди.

Дония стисна малките си ръце в юмруци.

— Немезида е различна.

— Така ли? — Възпитателката вдигна вежди. — Родителите ти са я купили. Оформена е според желанията ти. Изпълнява определена функция. В това отношение не е по-различна от един прислужник, следователно тя е Немезида дан Империан.

— Престани да използваш това „дан“ или ще кажа на майка ми, че съм приключила с уроците — рече Дония с разтреперан от яд глас.

— Дония… — предупредих я аз, — в момента не е нужно да ме защитаваш.

Това обаче беше една от битките, които тя винаги водеше. Вирна брадичка.

— Немезида Империан. Така ще я наричаш в мое присъствие.

Сутера прихна да се смее.

— О, значи е твой пряк роднина, така ли?

— Това не е…

— Е, докато се уточним, нека просто да я наричаме Немезида фон Империан и да я считаме също за глава на домакинството ти. Имате ли някакви нареждания за мен, мадам Фон Империан? — Сутера ми се поклони с насмешка.

— Стига толкова! — отсече Дония. — Няма да търпя това.

Тя се обърна и излезе.

Сутера запримигва уплашена след нея. После промърмори:

— Кълна се в звездите, това вече изглежда безнадеждно.

Последвах Дония с мрачната мисъл, че след като възпитателката считаше наследницата на Империан за напълно безнадеждна, щеше да е добре тя да не разбере, че всъщност е тук, за да научи на обноски едно изчадие.