Създадена да убива

21.

Отново бях в солените бани, където водата бълбукаше около мен и аз се носех по повърхността ѝ. Всичко ме болеше, всяка частица у мен пулсираше така, както я болеше Дония онзи път, когато неочаквано я разтърси електрически шок пред конзолата на компютъра и аз не можех да ѝ помогна. И двете бяхме малки.

— Дония, Дония!

— Това ли е господарката ти!

Въпросът, зададен над мен, а може би около мен, ме накара да вдигна очи и да видя едно познато лице близо до моето. За миг почувствах ръце, които ме държаха изправена, гърди, опрени в бузата ми. Видях над мен, като през мъгла, луничките над носа, бледите сини очи.

После отново видях Дония да ме гледа с широко отворени очи от клетките на животните. Стоеше прекалено близо до тигрите. Знаех, че са опитомени и с притъпени инстинкти с помощта на генно инженерство, но тези примитивни човешки инстинкти, които дори изчадията притежаваха, ми подсказваха, че животните имат мускули, силни са и могат само с един удар да я убият.

— Не се приближавай до тях — казах. — Опасни са.

— Ти бълнуваш — обади се гласът. Беше на Тирус Домитриан, който бе коленичил пред мен. Беше ме сложил на леглото и притискаше мокра кърпа към челото ми. Не можех да се изправя. Изпитвах пронизваща болка в ребрата. Непрекъснато ме обливаха ту горещи, ту студени вълни.

— Ти си сериозно ранена. Можеш да умреш. Но нали тъкмо това искаше? — Той се загледа за момент в лицето ми.

После наоколо ми забръмчаха медицински ботчета и усетих слаба топлина по кожата си от техните двигатели. Зъбите ми тракаха, а аз пак мислех за Дония, за сълзите в очите ѝ, когато отказах да ѝ позволя да ме нарича по друг начин освен Немезида дан Империан. Тя винаги искаше нещо друго от мен, което аз не разбирах, а сега и никога нямаше да мога да разбера.

За мен си оставаше загадка начинът, по който хората — истинските хора — мислеха, действаха и чувстваха. Може би това се дължеше на факта, че бях отгледана в кошарите като най-ужасно чудовище. Възможно е това да ме беше направило такава, дори и ако по природа не бях…

Повръщах. На пода до леглото видях петна засъхнала кръв. Медицинските ботчета продължаваха да бръмчат около мен. Тирус Домитриан стоеше със скръстени на гърдите ръце близо до вратата и ме наблюдаваше. Лицето му изразяваше интелигентност и хладен размисъл, така различни от другите случаи, когато се смееше и си говореше сам. Не можех да приема, че двата образа принадлежат на един и същ човек.

— Сидония Империан е била твоята господарка, така ли? — попита ме той. Осъзнах, че са изминали часове. Отново притисна кърпата към челото ми.

Усещах чаршафите, навити около врата ми, да ме задушават. Опитах се да разбера всичко това, да разбера къде съм.

— Свършили са добра работа с дегизировката ти — продължи Тирус. — Подозирах, че нещо у теб не е съвсем наред, но никога не съм си представял… — той горчиво се усмихна. — Сенатор Фон Империан беше човек с въображение и членовете на фамилията му бяха умни. Те са истинска загуба за империята.

Думите му бяха като удар, който ми е изкарал въздуха. Напомниха ми къде се намирах, че Сидония е мъртва и така е лишила съществуването ми от всякакъв смисъл, че не бях успяла да убия нейния убиец. Вместо това седях тук, бях жива и ако можех да плача, щях да го сторя. Но никое изчадие не можеше да пролива сълзи и нямаше как тази ужасна празнота и скръб да ме напуснат, затова закрещях.

Виковете продължаваха да се изливат от гърлото ми — ужасни, сърцераздирателни, животински крясъци. По-късно осъзнах, че огънят, който изгаряше гърлото ми, и сменящите се горещи и студени вълни бяха заменени от нещо като физическо облекчение. Тирус се беше върнал в стаята ми.

— Накрещя ли се? — попиша ме с безразличен тон той. — Това е добре, дори и да не си успяла да се накрещиш достатъчно. Крясъците, идващи от стаята ми, само ще затвърдят лошата ми репутация.

Вгледах се в него през пресъхналите си клепачи. Продължавах да чувствам пулсиращата болка в мен, но когато се опитах да седна в леглото за малко, открих, че тя вече не е така изгарящо непоносима.

Медицинските ботчета се бяха справили с най-тежките рани. Тирус остана напълно неподвижен, когато се изправих още повече и видях ожулванията по ръцете ми там, където съм била вързана… Ала вече не бях.

— Няма да умреш — каза той. — Беше на косъм. Сигурен съм, че Вражда… Какво правиш?

Станах на крака и с всичка сила го отблъснах настрани. Не бях толкова силна, както преди, и Тирус успя да запази равновесие. Чувствах мускулите си напълно изтощени, лишени от всякаква жизненост.

Исках да отида в съседната стая. Вратата ѝ беше затворена и няколко прислужници излязоха напред, за да ми препречат пътя. В сегашното ми състояние можеха дори и да успеят.

— Къде смяташ да отидеш? Да се опиташ отново да убиеш чичо ми ли? — попита Тирус зад мен. — Дори и ако по някакво чудо успееш да преминеш през Мъка, няма да можеш да го сториш и с Риск. А дори и ако в сегашното си окаяно състояние успееш да се справиш с тези две изчадия, макар че не успя да победиш дори едно, императорът има около себе си цяла свита от Високопочитаеми, да не говорим за ботчетата по сигурността и…

— Какво искаш? — изръмжах аз и се обърнах към него.

— Името ти е Немезида, нали така?

Аз присвих очи.

— Прегледах регистъра за умрелите от голямата чистка на изчадията. Има една Немезида, регистрирана към Сидония Империан. Предполагам, че това си ти.

— Какво значение има това сега?

— Защото мразя разхищението. — Той се настани в стола и ме изгледа със студена, спокойна пресметливост, напълно различна от познатите ми негови черти, често оживявани от лудостта му.

— Никога не съм имал свое изчадие. Чичо ми се погрижи никой от членовете на императорската фамилия да не притежава такова. Изчадията стават пречка, когато искаш да убиеш някого, а чичо ми убива роднини, без много да се замисля.

Не отговорих. Това, което имаше да ми каже, не ме интересуваше, освен ако не разкриеше защо ме е спасил и кога мога да си тръгна.

— Съжалявам за господарката ти — рече той, като продължи да ме наблюдава внимателно. — Но можеш да погледнеш на това като на една възможност.

— Възможност ли? — попитах недоумяващо.

— Немезида, с теб искаме едно и също. Ти искаш чичо ми да умре, аз искам да стана император… което ще изисква, разбира се, смъртта на чичо ми, а също така и доста маневриране. Не можеш да постигнеш сама целта си, аз също. Защо да не си помогнем един на друг?

— Пет пари не давам нито за чичо ти, нито за политиката. За мен няма никакво значение дали ще станеш император. Той уби Дония и сега аз ще убия него или ще умра, докато се опитвам. Пусни ме да изляза.

— Опасявам се, че няма да стане.

Пристъпих заплашително към него.

— Аз не те моля!

Тирус щракна с пръсти.

По врата и слепоочията ми запълзяха огнени пипалца и изведнъж се оказах останала без дъх на земята.

— Наистина съжалявам — рече той с равнодушен, лишен от каквото и да било желание за извинение тон. — Но в момента нямам желание да ми строшиш врата. Ще ги активирам само ако се приближиш към мен.

Хванах се за мястото, където имах това странно усещане.

— Под кожата ти са поставени електроди. Това е единственият начин да се контролира едно изчадие. Искам да ме изслушаш.

Погледнах го побесняла от яд.

— Ще изтръгна сърцето от гърдите ти!

— Един ден може би. Но не и сега. — Той се приближи към вратата и посочи рамката. — Няма да можеш да прекрачиш този праг. Искам да ти дам време да помислиш върху предложението ми, преди да вземеш решение.

— Взела съм решение! — креснах му аз, но Тирус вече беше прекрачил прага и ме бе оставил, а прислужниците му го последваха.

Втурнах се натам, ала бях отхвърлена от ослепителен електрически шок, който ме накара да падна на колене, едва поемайки си въздух, а сърцето ми затуптя бясно.

За мен не беше останало нищо в тази Вселена и не исках нищо друго, освен болката и празнотата да престанат. Нямаше да променя решението си, колкото и дълго да ме държеше Тирус тук.