Създадена да убива

Всички бяха убедени, че изчадията са безстрашни, но в най-ранните си години аз познавах единствено страха. Той ме сграбчи още същата сутрин, в която семейство Империан ме видя в кошарите.

Не можех да говоря, но разбирах повечето думи, които чувах. Стопанинът на кошарите припряно предупреждаваше помощниците си, че скоро ще пристигнат сенаторът Фон Империан и жена му, матриаршата Империан. Пазачите крачеха нервно напред-назад из кошарите и ме оглеждаха от главата до петите, за да открият и най-малкия ми дефект.

С разтуптяно сърце и напрегнати като за битка мускули аз очаквах сенатора и матриаршата.

И те дойдоха.

Всички дресьори и пазачи паднаха на колене пред тях, а стопанинът на кошарите почтително придърпа ръцете им до бузите си.

— Посещението ви е голяма чест за нас.

Страхът направо ме прониза. Що за същества бяха тези, щом страховитият стопанин на кошарите се просна на земята пред тях? Активираното силово поле на кошарата сякаш никога не ме бе притискало с такава сила и аз се отдръпнах колкото се може по-назад. Сенаторът Фон Империан и жена му се приближиха и впериха поглед в мен от другата страна на невидимата бариера.

— Както сами виждате — обърна се към тях стопанинът на кошарите, — Немезида е приблизително на възрастта на дъщеря ви и е физически моделирана според вашите указания. През следващите няколко години ще стане още по-едра и по-силна.

— Съвсем, сигурен ли сте, че това момиче е опасно? — попита провлечено сенаторът. — Прилича ми на изплашено дете.

От думите му ме полазиха ледени тръпки.

От мен се очакваше да не се страхувам от нищо. Страхът ми докарваше още електрошокове, по-малки дажби храна и мъчения. Никой не трябваше да ме вижда уплашена. Изгледах свирепо сенатора.

Уловил погледа ми, той като че ли се стресна. Отвори уста да каже още нещо, но се поколеба и примигна, преди да отклони очи от мен.

— Може би сте прав — промърмори той. — Вижда се в очите ѝ. В тях се чете нечовешкото. Скъпа моя, напълно ли си сигурна, че имаме нужда от това чудовищно създание в дома си?

— Сега всяко влиятелно семейство има свое изчадие. Дъщеря ни няма да е единственото дете, което ще расте незащитено — отсече матриаршата и се обърна към стопанина на кошарите. — Искам да видя за какво ще си дадем парите.

— Разбира се — отговори той, извърна се и махна на един пазач. — Някой приятел…

— Не — гласът на матриаршата беше рязък като камшик. — Ние доведохме трима осъдени. Те ще са достатъчни, за да изпитаме това създание.

Стопанинът се усмихна.

— Ама разбира се, Високопочитаема Фон Империан. Предпазливостта никога не е излишна. Има толкова създания, които не отговарят на изискванията… Немезида няма да ви разочарова.

Жената даде знак с глава на някого, когото не можех да видя. Опасността, която очаквах, се превърна в реалност: поведоха трима мъже към кошарите.

Отново се притиснах назад в силовото поле и усетих как завибрира по кожата на гърба ми. В стомаха ми зейна ледена дупка. Вече знаех какво ще последва. Това не бяха първите мъже, които ми докарваха.

Помощниците на стопанина свалиха веригите им, а след това деактивираха силовото поле, за да ги бутнат вътре, преди отново да го активират. Започнах да се задъхвам. Не исках да го правя. Не исках.

— Какво е това? — попита един от осъдените и погледна към импровизираната публика.

— Не е ли очевидно? — отвърна матриаршата и хвана ръката на сенатора. — Тя — хвърли доволен поглед на съпруга си и се обърна с най-любезен тон към осъдените: — Тук ви доведоха вашите престъпления, но сега имате възможност да се поправите. Убийте това дете и съпругът ми ще ви помилва.

Мъжете се вторачиха в сенатора, който махна небрежно с ръка.

— Ще бъде така, както казва съпругата ми.

Един от мъжете ядно изруга.

— Знам какво е това нещо. За глупак ли ме мислите? Няма да се приближа до него!

— Ако не го направиш — отвърна с усмивка матриаршата, — и тримата ще бъдете екзекутирани. Убийте детето!

Осъдените ме погледнаха и след малко най-едрият от тях се ухили.

— Това е едно малко момиче. Сам ще го направя. Ела тук, момиченце. — Той пристъпи внимателно към мен. — Искате ли да има кръв, или просто да ѝ пречупя вратлето?

— Изборът е твой — рече матриаршата.

Увереността му окуражи останалите и лицата им се зачервиха от надеждата за свобода. Сърцето ми започна да блъска лудо в гърдите. Нямаше как да ги предупредя да стоят далеч от мен. Дори и ако го бях направила, пак нямаше да ме послушат. Техният тартор ме беше обявил просто за момиче и сега виждаха само това. Фатална грешка.

Големият много непредпазливо протегна ръка да ме сграбчи. Намираше се толкова близо, че усещах миризмата на потта му.

Тя отключи нещо у мен. Стана същото, както всеки път досега: страхът изчезна. Ужасът премина в гняв.

Зъбите ми се впиха в ръката му. Рукна кръв с метален вкус. Той изкрещя и се опита да издърпа ръката си, но беше твърде късно. Сграбчих го за китката и се хвърлих напред, като същевременно извих ръката му. Сухожилията му изпукаха. Ритнах го отзад по крака и го съборих на земята. Скочих отгоре му и стоварих ботушите си в тила му. Черепът му се разцепи.

Наблизо стоеше още един твърде голям смелчага, който едва сега разбра грешката си. Изкрещя ужасѐн, но не успя да избяга. Бях много бърза. Дланта ми се заби в хрущяла на носа му и го вкара направо в мозъка му.

Прекрачих двете тела и се насочих към третия мъж — онзи, който имаше достатъчно разум в главата, за да се страхува от мен. Той изкрещя и отстъпи назад, като опря гръб в силовото поле; сви се уплашено също като мен, когато все още не бях ядосана. Вдигна разтрепераните си ръце. Тялото му се сгърчи в ридания.

— Моля те, недей. Моля те, не ме наранявай, моля те!

Думите му ме накараха да се поколебая.

Животът ми, целият ми живот бе преминал по този начин — да отблъсквам агресорите, да убивам, за да се предпазя от смъртта, да убивам, за да не бъда убита. Само веднъж досега един глас ме беше помолил за милост. Тогава не знаех какво да сторя. Сега, докато стоях надвесена над уплашения мъж, у мен се промъкна същото недоумение и ме закова на място. Как трябваше да постъпя?

— Немезида!

Изведнъж матриаршата застана пред мен; разделяше ни само силовото поле.

— Ще ме разбере ли какво ѝ говоря? — попита тя стопанина на кошарите.

— У тях има достатъчно човешко и разбира езика — отвърна той, — но няма да се научи да отговаря, докато машините не поработят с мозъка ѝ.

Матриаршата кимна и се обърна към мен:

— Ти ме впечатли, Немезида. Сега те питам: искаш ли да си тръгнеш от тук? Искаш ли да имаш нещо истинско, което да обичаш и да защитаваш, както и дом с удобства, за каквито не си мечтала?

Обич? Удобства? Това бяха странни думи. Не знаех значението им, но тонът ѝ беше подкупващ, изпълнен с обещания. Промъкна се в главата ми като музика и заглуши риданията на ужасения човек.

Не можех да откъсна очи от пронизителния поглед на матриаршата.

— Ако искаш да си нещо повече от едно животно в тази мизерна кошара — рече тя, — тогава докажи, че си достойна да служиш в семейство Империан. Покажи, че можеш да се подчиняваш, когато е нужно. Убий този човек.

Обич. Удобства. Не знаех какво означават тези думи, но ги исках. Щях да ги получа. Скъсих разстоянието и счупих врата на мъжа.

Когато третият труп падна в краката ми, матриаршата се усмихна.

По-късно пазачите ме отведоха в лабораторията, където чакаше едно момиче. Заради сигурността му ръцете и краката ми бяха оковани с дебели вериги, а и около мен имаше активирано енергийно поле. Не можех да престана да се взирам в това странно малко създание, дребничко и разтреперано, с тъмна коса и кожа и с нос, който никога не е бил чупен.

Знаех какво беше това същество. Беше истинско момиче.

Знаех го, защото вече бях убила едно.

То се приближи твърде много до мен и аз му се озъбих. Момичето се отдръпна рязко.

— Тя ме мрази — рече то и долната му устна потрепери.

— Немезида не те мрази — успокои я докторът, докато проверяваше още веднъж оковите ми. — На този етап от развитието си изчадията се държат така. Приличат на нас, но не са истински човешки същества като теб и мен. Те са хищници. Не могат да изпитват съчувствие или милост. Просто не са способни на това. Ето защо, когато пораснат достатъчно, трябва да ги цивилизоваме. Приближи се, Сидония.

Той я повика с пръст. Тя го последва до един компютърен екран наблизо.

— Виждаш ли това? — попита я докторът.

Аз също виждах образа на екрана, но не го намирах за интересен. Бях разбила достатъчно черепи, за да разпозная човешкия мозък.

— Това се нарича фронтален дял на мозъчната кора. — Той замълча за момент и за миг в очите му се мярна страх, когато погледна момичето. — Разбира се, аз самият не съм го изследвал, но в моята професия просто научаваш нещата, като наблюдаваш машините.

Сидония сбърчи едната си вежда, сякаш думите му я озадачиха.

Леко смутен, докторът продължи да обяснява по-бързо:

— Доколкото разбирам, тези машини ще направят тази част на мозъка по-голяма. Много по-голяма. Ще направят Немезида по-умна. Тя ще се научи да разговаря с теб и да разсъждава. Машините ще започнат и свързващия процес.

— Тогава тя ще ме обикне ли?

— От днес нататък ще бъде най-добрата ти приятелка.

— И повече няма да се ядосва така? — попита не напълно убедена Сидония.

— Е, изчадията са създадени с тази агресивност. Но Немезида няма да я насочва към теб. В цялата вселена ти ще бъдеш единственият човек, когото тя винаги ще обича. Но опита ли се някой да ти навреди, много да внимава!

Сидония се усмихна колебливо.

— А сега, скъпа моя, искам да застанеш така, че тя да те вижда. Зрителният контакт е изключително важен за свързващия процес.

Докторът постави Сидония пред мен, като внимаваше двете да не сме много близо. Като се стараеше да е по-далеч от хапещата ми уста, той имплантира стимулиращи възли в черепа ми. След миг те се задействаха и забръмчаха.

Усетих гъделичкане в мозъка, а пред очите ми заподскачаха звезди.

Омразата, желанието ми да смачквам, да разкъсвам и да руша започна да стихва. Започна да избледнява.

Почувствах ново пощипване в мозъка, после още едно.

Гледах втренчено малкото момиче отсреща и у мен започна да се размърдва нещо ново, някакво усещане, каквото не бях изпитвала преди.

Сега в черепа ми се чуваше непрекъснато боботене, то ме променяше.

Исках да помагам на това момиче. Исках да го защитавам.

Боботенето продължи дълго, а после затихна и като че ли във вселената вече не съществуваше нищо друго освен него.

В продължение на няколко часа премоделираха мозъка ми, като през това време докторът извършваше тестове. Позволи на Сидония малко по малко да се приближи към мен. Тя ме наблюдаваше, докато аз наблюдавах нея.

Накрая моментът настъпи.

Докторът се отдръпна и остави момичето само̀ пред мен. Сидония се изправи на крака, цялата разтреперана. Докторът отвори прангите, като за всеки случай насочи към мен електрошоковия пистолет.

Изправих се и се освободих от прангите. Малкото момиче си пое рязко въздух и ключицата му щръкна под слабата шия. Много лесно можех да му извия врата. Знаех го. Но въпреки че можех да го нараня, въпреки че ми бяха дали възможност да се нахвърля отгоре му както върху предишните хора, които бях убила, самата мисъл да посегна на това нежно създание ме ужаси.

Приближих се още повече, за да огледам добре момичето. Това беше от изключително значение, защото сега неговото оцеляване беше много по-важно за мен дори от собственото ми. Колко мъничко беше то. Учудих се на вътрешното си усещане, което пареше като тлеещи въглени в гърдите ми. Тази прекрасна топлина се пораждаше от факта, че го наблюдавам.

Когато докоснах меката ѝ буза, Сидония рязко се отдръпна. Погледнах тъмната ѝ коса, която ясно контрастираше с моята сребристоруса. Наведох се по-близо и се вгледах в ирисите на големите ѝ очи. От дълбините им струеше страх и исках този страх да изчезне. Сидония продължаваше да трепери, затова поставих длани върху тъничките ѝ ръце и останах неподвижна. Надявах се жестът ми да я успокои.

Сидония престана да трепери. Страхът ѝ се стопи. Ъгълчетата на устните ѝ леко се извиха нагоре.

Повторих мимиката ѝ и също изкривих леко устни. Чувствах се неестествено и странно, но го направих заради нея. За първи път в живота си вършех нещо заради някой друг.

— Здравей, Немезида — прошепна момичето и шумно преглътна. — Името ми е Сидония. — Тя сбърчи вежди, притисна длан до гърдите си и повтори: — Си-до-ния.

Повторих жеста — и аз се потупах по гърдите.

— Сидония.

Тя се засмя. Усетих колко бързо биеше сърцето ѝ.

— Аз съм Сидония, но ти можеш да ме наричаш Дония.

— Дония — повторих аз и потупах ключицата ѝ, за да покажа, че съм я разбрала.

Тя се усмихна така, че ме накара да се почувствам… развълнувана, доволна и горда.

Извърна се към доктора.

— Прав сте. Тя не ме мрази.

Докторът кимна.

— Сега Немезида е свързана с теб. Ще живее и ще диша заради теб до края на живота ти.

— Аз също я харесвам — рече Дония и ми се усмихна. — Мисля, че ще станем приятелки.

Докторът леко се засмя.

— Да, приятелки. Обещавам ти, че Немезида ще бъде най-добрата приятелка, която си имала. Ще те обича до последния ти ден.

Най-после имах име за това чувство, за това странно, но великолепно ново усещане у мен — точно това ми беше обещала матриаршата Империан.

Това беше обич.