Създадена да убива

20.

— Трябва да почакам — отвърнах аз, предлагайки ѝ възможност. — Трябва да говоря с твоя господар.

Вражда присви очи.

— Не. Ще напуснете това място. Веднага.

Можех да я убия и всичко пак щеше да продължи според плана. Императорът щеше да се покаже от залата, ако Вражда не се върнеше, за да вдигне тревога. Щях да бъда уплашена, истерична и той щеше да поиска да узнае къде е Вражда. Щях да се опитам, заеквайки, да измисля някакво обяснение и да убия и него.

— Чухте ли ме? Казах да се оттеглите, сенатор Фон Империан — рече Вражда и пристъпи към мен, цялата в мускули, с леденостудени, бездънни сини очи. — Веднага си вървете или сама ще ви отстраня.

Щях да убия господаря ѝ. Преди края на деня, дори след като тя размажеше черепа ми, одереше кожата от костите ми и превърнеше в пихтия това, което щеше да остане от мен, нейният господар пак щеше да е мъртъв, повече нямаше да го има. Също както я нямаше Сидония. Тази огромна, ужасна празнота вътре в мен щеше да погълне и Вражда.

Смъртта невинаги е жестока. Бих предпочела да умра хиляда пъти, отколкото да надживея Сидония. Затова сега щях да направя услуга на Вражда и да я убия.

Наведох глава и накарах раменете си да затреперят, разтърсвани от мнимите ми ридания, като прикривах лицето си с една ръка. Другата стисна дръжката на камата, скрита в гънките на дрехата ми.

— Казах да си вървите! — Вражда протегна ръка да ме хване.

Точно в този момент забих камата между ребрата ѝ.

Забавих се с част от секундата да срежа аортата ѝ. Тя мръдна в последния момент. Това беше изчадие в разцвета на силите си, с цялата мускулна маса, каквато аз вече нямах. Спокойствието, което изразяваше лицето ѝ, моментално изчезна, Вражда ме блъсна със сила, на която не можах да се противопоставя, и аз прелетях във въздуха и забих лице в стената на коридора.

От удара в главата ми като че ли избухнаха звезди, но болката не ме разколеба. Бързо се изправих на крака и се обърнах, за да застана срещу нея. Видях Вражда вторачена в кръвта, която се стичаше от тялото ѝ.

Сви в юмрук лявата си ръка и заби кокалчето на пръста си в раната, за да спре кръвта. Погледна ме.

— Значи бях права. Не си това, за което се представяш.

— Да. Беше права.

Тя се хвърли срещу мен. Отскочих встрани и отново замахнах с ножа.

Отворих голяма порезна рана в бузата ѝ, но Вражда ме сграбчи за ръката и я изви зад гърба ми в опит да скъса сухожилията ми. Извиках от болка и изпуснах ножа, а после забих пета в горната извивка на ходилото ѝ. Кракът ѝ изпращя и Вражда изрева от болка. Завъртях се и стоварих юмрука си в лицето ѝ. Ударих я още няколко пъти, а после я изритах от мен. Тя отстъпи, клатушкайки се назад, като продължаваше да притиска раната си с ръка.

— Много си бърза — рече, останала без дъх, Вражда. — Ти не си човек!

— Знаеш точно каква съм.

Нахвърли се върху мен и аз се опитах да я ударя в ребрата, но тя го очакваше, извъртя се в последния момент и ме удари с лакът в лицето. Носът ми болезнено изпращя и аз загубих равновесие. Полетях замаяна назад. Ритнах силно с крака, за да се изправя отново, но Вражда беше вече върху мен — голяма маса от мускули и юмруци. Един се стовари в лицето ми и острата болка прониза черепа ми. Кръвта ме заслепяваше и пареше очите ми, но аз помнех къде са краката ѝ и стоварих ботушите си в коленете ѝ. Усетих как капачката на коляното ѝ се измести, като изскърца неприятно.

Вражда се извъртя така, че да падне върху мен с лакътя напред.

Подсилен от тежестта на тялото ѝ, лакътят ѝ се стовари в ребрата ми. Точно тогава започнах да усещам последствията от редуцирането на мускулите си.

Тя беше тежка, много по-тежка, отколкото очаквах. Притисна ме на земята и започна бясно да ме налага. Усетих непоносима болка в ребрата, а после всичко пред очите ми се завъртя и вече виждах само някакво мътно петно. Когато осъзнах, че лежа по корем, направих опит да се изправя, ала не можах. Ръцете ми поддадоха.

В този момент видях нечии ботуши. Видях Вражда да се надига на едно коляно пред мен. Хвана ме за яката и ме изправи, но краката не ме държаха.

— Колко интересно — рече тя, вторачила бездънните си очи в мен. — Ти си изчадие, претърпяло много ефикасна телесна промяна. — Чия си?

Захапах ръката ѝ и се опитах да забия пръсти в очите ѝ, но ръцете не ме слушаха. Тя пак ме разтърси и изкрещя:

— Кой е господарят ти?

— Господарката ми е Сидония Империан! — извиках в отговор. — Господарката ми… беше…

Думите отекнаха във въздуха между нас. Почувствах, че грохвам, че се разпадам, а окървавеното лице на Вражда като че ли изрази някаква емоция. Не можеше да е съжаление. Не бяхме създадени за това. И все пак беше нещо.

— Разбирам.

Тя ме пусна и посегна към камата ми, а аз се свлякох на пода и останах да лежа там. Осъзнаването, че не бях успяла да убия императора, се загнезди в мозъка ми, но въпреки непоносимата болка и отчаянието не чувствах гняв.

Тогава си дадох сметка, че това, което искам, не е отмъщение. Беше краят на огромната празнина, каквато беше съществуването без Дония.

Вражда също го разбираше.

Наведе се, олюлявайки се, над мен и вдигна камата, острието проблесна на светлината. Само след секунди щях да съм мъртва, бях готова, бях благодарна.

— Вражда!

Гласът проехтя в тесния коридор. Чуха се бързо приближаващи се стъпки.

— Вражда, какво правиш със сенатор Фон Империан?

— Това не е Сидония Империан, Ваше Височество — отвърна Вражда, без да се помръдне. — Това е изчадие, което възнамеряваше да убие императора.

— Сигурна ли си?

— Да, Ваше Височество. Тя трябва да умре.

Настъпи кратко мълчание, а после Вражда рязко попита:

— Какво е това…

Не можа да довърши, защото енергийното оръжие стреля в нея.

За момент блясъкът ме заслепи. Не бях сигурна, че виждам това, което си помислих, че виждам.

Вражда не беше като Кожа, която умря само след един изстрел в гърдите. Лъчът я накара да отстъпи, олюлявайки се, назад и въпреки зейналата рана между ребрата ѝ и тази, която аз ѝ нанесох, успя моментално да се задържи на крака. Изрева, побесняла от яд, и се нахвърли върху нападателя си. Той стреля отново. Този път лъчът не спря, а продължи дълго, като остави горяща ивица в тялото ѝ, докато Вражда се мъчеше да преодолее болката, заставяше краката си да продължат да се движат. А после от тялото ѝ избухна нагорещен кратер от кръв и плът и угасна, разкривайки скелета и органите ѝ, и Вражда се строполи на земята.

Настъпи мъртва тишина, а после нечии ръце ме подхванаха да се изправя.

— Хайде.

В полезрението ми изплува лицето на Тирус Домитриан.

Мислите ми се насочиха само в една посока. С вкочанените си пръсти успях да измъкна оръжието му, а после започнах да се влача по ръце и колене.

Тирус ме погледна изумен.

— Какво правиш?

Вражда беше мъртва, а аз бях още жива. Още можех да се движа и да свърша започнатото. Не можех да стоя на крака, затова запълзях към вратата. Нямах време да чакам императора да дойде при мен. Вероятно преди това щях да умра от загуба на кръв. Щях сама да отида при него. Някаква голяма тъмна мъгла започна да закрива зрението ми и да се спуска над мен.

— Стой… назад… ще те нараня…

Всички думи сякаш ме напуснаха. Мракът бързо се сгъстяваше, а после видях как подът се втурна към мен.