Създадена да убива

10.

Дори с екзокостюма плавното плъзгане като лебед беше твърде рисковано под многото килограми метал, най-вече защото Сутера беше подчертала също колко е важно да имаш свеж, спокоен вид, докато го правиш. Все неща, неестествени за мен, като чувството за хумор.

Наложих си да гледам право напред, докато ескортът вървеше пред мен, въпреки че очите ми инстинктивно искаха да огледат всичко и всеки във Валор Новус. Този кораб представляваше центърът на Хризантемиума. Беше най-големият и бе свързан директно с огромната хелиосфера. По едно време не можах да устоя да погледна нагоре и това, което видях, ме накара да се закова на мястото си.

Открито небе.

Помещението беше толкова огромно, а синият цвят скриваше от погледа ми прозорците и тавана горе. Чифт двойни слънца светеха през нещо, което би трябвало да са прозорци, но не можех да ги видя. За един кратък миг се почувствах така, като че ли бях попаднала на планета, а не на космически кораб. Никога досега не бях стояла в помещение, в което таванът не се виждаше. Никой от инстинктите ми за оцеляване не беше пригоден за такова открито и безкрайно пространство. Церемониалната рокля започна да ме стяга и задушава още повече.

Наемниците ме гледаха въпросително, затова си наложих да продължа стъпка по стъпка и да не обръщам внимание на зейналото над мен фалшиво небе. После огромните врати пред мен се разтвориха и аз бях пропусната да вляза в императорската зала.

Напрежението ми стихна, когато очите ми свикнаха с представителната зала и пред себе си видях множество хора. Те се разделиха, оформяйки коридор до най-предната ѝ част, която завършваше с огромни, зейнали прозорци, гледащи към четири от звездите на системата.

Веднага разбрах кой от важните особи беше император Рандевалд фон Домитриан, защото очите, които не гледаха мен, бяха насочени към него. Наблюдаваше го дори майка му Сигна Домитриан, застанала от дясната му страна.

Първо походката на Високопочитаемите.

Наемниците ми също се отдръпнаха встрани, разчиствайки ми пътя до императора. Три стъпки, коленичене. Точно както Сутера ну Империан ме беше научила, вдигах очи всеки път, когато ръцете ми докосваха сърцето и аз поглеждах огромния мъж с дълга руса коса, която се спускаше по раменете му като мантия.

Пътуването до нозете на императора ми се стори безкрайно, а шепотът и мърморенето заформяха море от шумове около мен, докато другите Високопочитаеми ме наблюдаваха. Щях да имам време да ги преценя по-късно. За момента вниманието ми беше съсредоточено върху един човек, който можеше да реши дали ще живея, или ще умра.

Най-после стигнах, коленичих пред императора и черните му очи се вторачиха в мен от едно лице, типичен пример за фалшива младост, което изглеждаше не по-старо от двадесет години, като се изключи студеният, циничен поглед. Тялото му се извисяваше над мен право като дъска, кожата на ръцете му беше мека и нежна, когато те се вдигнаха пред мен. Поех ги, за да ги допра до бузите си.

В последния момент обаче императорът отдръпна ръцете си от моите и ме сграбчи за косата.

Инстинктивно изпитах силно желание да му отвърна с удар, но се сдържах. Проявих желязно самообладание, припомняйки си, че го правя заради Сидония, а не заради себе си. Останах неподвижна като парцалена кукла, когато той вдигна глава и се вторачи в лицето ми.

— Значи — рече императорът, гласът му беше подсилен, за да се чуе от всяко ухо в залата, — това е Сидония Империан. Как е баща ти?

Въпросът беше зададен небрежно, добронамерено. Само безмилостната му ръка държеше здраво косата ми и опъваше врата ми там, където беше извил главата ми, предупреждавайки ме, че въпросът му съвсем не е безобиден и добронамерен.

— Той е добре, Ваше Върховно Величество. — Вгледах се в очите му с надеждата, че погледът ми няма да издаде студенината, която таях в сърцето си. — Беше много поласкан от честта да ме поканите в двора.

Императорът изкриви устни, а изражението му стана язвително.

— Не беше чест, момиче. Баща ти се е провинил в голяма ерес.

Залата зад мен избухна в смях. Това ме свари неподготвена. Бях очаквала истинската причина за моето посещение да остане една известна на всички тайна, както беше очаквала и самата матриарша.

— Аз… — Бързо се помъчих да се сетя за нещо, което Сидония би казала, но не ми дойде нищо наум. Затова успях да изрека: — Надявам се да не съм обидила Ваше Върховно Величество така, както баща ми очевидно го е сторил.

— Това тепърва ще се разбере. Животът ти със сигурност ще бъде гаранция, че по-нататъшни злодеяния няма да има. — Императорът рязко ме пусна.

Значи не бях тук, за да умра. Почувствах как ме залива вълна от облекчение. Императорът огледа свитата ми.

— Кажи ми, Високопочитаема Империан, коя от тези тук е твоята любима прислужница?

Аз примигнах. Любима прислужница ли? Никога не бях мислила за тях като за отделни хора. Единственото, което правеха, беше да изпълняват команди. Не бяха способни на самостоятелни действия.

— Хайде де — подкани ме с насмешлива усмивка императорът. — Всеки си има любим галеник. Зад мен са моите три: Риск, Мъка и Вражда.

За първи път погледнах зад императора и видях двама мъже и една жена да стоят като стражи зад трона. Всички гледаха право в мен с немигащ поглед, като готови за скок хищници, с изопнати под кожата мускули и всеки сантиметър от телата им изпълнен със сила.

Почувствах се неприятно изненадана.

Това бяха дяволски изчадия. Всичките.

Императорът искаше да ме уплаши с тях и успя, без да може да отгатне причината. Мина ми ужасяващата мисъл, че те ме гледат така напрегнато, защото може би усещат каква съм, също както аз само с един поглед разбрах какви са. В тях имаше нещо животинско, като че ли бяха лъвове, които изчакват готови да нападнат, и предположих, че те видяха същото в мен. Единият мъж беше с тъмна кожа и големи кафяви очи, другият беше чернокос с ясни сини очи. Жената ми напомни на собственото ми естествено състояние, без определен цвят на кожата и с бледи очи. Нямаше да се учудя, ако имаше генетичен код, подобен на моя. Вероятно бяхме създадени от един и същ производител.

Бързо погледнах императора, а пулсът ми се ускори. Бяха ли успели от пръв поглед да отгатнат каква съм?

— Имам слабост към всичките — каза императорът, взирайки се в мен. — Не можах да си наложа да се освободя от собствените си изчадия, но като император си позволих да съм едно изключение. В края на краищата животът ми е по-ценен от този на обикновения човек.

— Несъмнено, Ваше Върховно Величество.

— А сега да се върнем на любимата ти прислужница. Коя е тя?

Не би могъл да знае каква съм. Не би могъл. Неговите изчадия вече да се ме убили. Аз бих направила точно това, ако нечие чуждо изчадие се приближеше до Дония. Показах напосоки една от прислужниците.

— Чудесно — рече императорът. Повика я с пръст и тя покорно пристъпи напред. Не можеха да не се подчиняват.

— Кажи ми, Високопочитаема Империан, как е името ѝ?

За момент изпаднах в паника и не отговорих. После за мой късмет, си го спомних.

— Кожа — отговорих. — Казва се Кожа дан Империан.

— Кожа. Това ме навежда на една идея. Дай на Кожа този нож — каза той и ми предложи един кинжал.

Объркана, взех от него кинжала и го подадох на прислужницата. Забелязах, че сред присъстващите настъпи мълчание. Беше някакво странно напрегнато очакване, като електричество във въздуха.

Императорът сложи ръка на рамото ми и прошепна:

— Нареди ѝ да започне да одира кожата си. Нека започне от ръцете.

Погледнах го, като се опитах да преценя що за искане беше това. Можеше и сам да заповяда на Кожа да го направи.

Императорът отвърна на погледа ми. На изкуствено подмладеното му лице се появи безмилостна усмивка.

— Хайде.

Значи искаше аз да поема отговорността за това, което щеше да стане. Много добре.

— Кожа, одери парче кожа от ръцете си — наредих ѝ аз.

Тя се подчини. Започна да плаче от болка. Тогава императорът поиска да премине към краката и аз ѝ казах. По бузите ѝ се стичаха сълзи.

През цялото време императорът наблюдаваше лицето ми.

Изведнъж ми дойде наум, че трябва да реагирам по някакъв начин. Такава, каквато бях, жестокостта не ме смущаваше, но тя със сигурност би разтревожила Сидония, както и всеки друг нормален човек. Аз обаче имах чувството, че всеки израз на страх щеше да ожесточи още повече императора и може би щеше да го накара това да продължи за собственото му удоволствие.

Какво би направила Сидония?

Гледах как Кожа пищеше, докато смъкваше собствената си кожа, но продължаваше да се подчинява. Виковете ѝ заглушиха всичко друго в залата. Опитах се да си представя как би трябвало да реагирам. На много от присъстващите Високопочитаеми им прилошаваше. Други дискретно извръщаха очи. Имаше обаче и такива, които гледаха право през Кожа, като че ли изобщо не я забелязваха. А на няколко гледката явно им харесваше.

Сидония не би изтърпяла това, без да реагира.

Щеше да се разкрещи срещу императора и да защити Кожа. Не би могла да търпи да се отнасят по този начин към беззащитни същества. Разбира се, тъкмо затова аз бях тук, а не тя.

Какво друго би направила Сидония? Какво друго?

Би се разплакала.

Не бих могла да заплача. Дори не бях способна на това.

Можех да направя само едно-единствено нещо.

Обърнах очи и се олюлях така, като че ли припадам от ужас. Церемониалната ми рокля беше толкова тежка, че издрънча силно, когато се сгромолясах на земята. Останах така да лежа, без да помръдвам и почти без да дишам — образец на сломено нежно създание. Бях успяла доста умело да реагирам на жестокостта на императора и да неутрализирам ефекта ѝ. Може би това щеше да подейства.

За момент настъпи пълна тишина, а после го чух да избухва в смях.

— Успяхме ли да съкрушим момичето на Империан? — изграчи императорът. — Подозирам, че успяхме. Къде са наемниците ѝ? Пристъпете напред, не се страхувайте. Нямам намерение да одера кожата на никого от вас. Забавлението свърши.

Вече в добро настроение, императорът им нареди да ме отведат в определените за мен стаи.

Продължавах да държа очите си затворени и да се преструвам на изпаднало в несвяст, сломено създание. Екзокостюмът и церемониалната рокля бяха прекалено тежки за носене, затова наемниците ми свалиха най-тежките части. Плачът на Кожа продължаваше да се чува и докато подготвяха излизането ми, не можах да се стърпя да не отворя за миг очи и да погледна към нея. Ядосах се, когато разбрах, че императорът възнамеряваше просто да я остави в това състояние.

Беше се свлякла на земята, неспособна да се държи на крака от загубата на много кръв, а роклята ѝ беше прогизнала от нея. Другите прислужници минаха покрай Кожа, като че ли тя изобщо не беше там. Помислих си колко напълно беззащитно е едно създание, лишено от собствена воля. То дори не може да взема решения за самозащита. Най-обикновеното насекомо има тази способност, но не и то.

— Тя няма ли да престане да издава този ужасен шум? — попита един млад мъж и пристъпи напред да погледне Кожа.

Веднага го познах.

Беше висок и широкоплещест, с къса червеникава коса. За ранга на Тирус Домитриан можеше да се съди само по многобройните погледи, насочени към него. Също както своя аватар и той имаше недостатъци — по лицето си имаше лунички и вдлъбнатина на брадичката. За разлика от аватара му поради лудостта очите му почти светеха. Всяка пора на тялото му излъчваше силна енергия — почти възторг от обстановката, която го заобикаляше.

— Това е недостойно! Веднага спри с това хленчене — нареди той на Кожа, като че ли прислужницата беше в състояние да го чуе. — Не е подходящо за това събитие.

Болката на Кожа беше прекалено нетърпима, за да го чуе и да се подчини, затова младият мъж вдигна бледите си сини очи, измъкна едно елегантно цилиндрично оръжие от джоба си и изстреля сноп светлина в гърдите ѝ. Тя повече не помръдна. Веднага разбрах, че е мъртва.

— Тирус! — скара му се императорът. — Какво съм ти казвал за убиването?

— Да, да, първо да те попитам, чичо — смотолеви Тирус и се поклони. — Но в моя защита ще кажа, че тя ме дразнеше.

— Ама че си и ти — рече добродушно императорът. — Тя така и така щеше да умре. Защо избърза?

Тирус само вирна глава, бледите му сини очи светнаха, а устните му се изкривиха в безумна усмивка.

Припомних си всичко, което знаех за Тирус Домитриан. Бях проявила специален интерес към него в разговорите със Сутера ну Империан, след като се бях запознала с аватара на лудия. Той беше повод за присмех в цялата империя. Определянето му за наследник беше най-доброто, което можеше да направи Рандевалд фон Домитриан от гледна точка на сигурността си. Дори и най-големите му врагове не биха се осмелили да го убият поради страх от наследника му.

Без да съзнавам, бях отворила широко очи. Усетих се едва когато улових погледа на едно момиче в отсрещната страна на залата, което ме гледаше с цинично изражение на лицето — изглежда, че беше единственото, което ми обръщаше внимание. Черната му къдрава коса беше внимателно подредена около раменете, а очите му ме гледаха втренчено.

Наложих си отново да притворя клепачи, недоволна, че ме беше забелязала. Докато ме извеждаха от залата, императорът отново застана начело на двора си. Всички бяха забравили за нещастната прислужница.

Тези хора бяха наистина жестоки.

Но ако по някакъв начин представляваха заплаха за Сидония, щяха да разберат колко по-жестока мога да бъда аз.