Създадена да убива

33.

Последвах ги замаяна, когато Тирус и шепата първенци се оттеглиха в една по-уединена стая. Стоях колкото може по-близо до него, а другите гледаха да са по-далеч от мен. По разкъсаната ми нощница имаше кръв и разбрах, че съм разкрила пред елита на Лумина, че не съм човек.

Изправен пред заплахата от скорошна гибел, Тирус спокойно си взе питие и се настани пред тези високопоставени луминари, като че ли той беше човекът, който командва тук. Все едно, че беше свикал съвещание, а не кратък трибунал, преди да загине.

— Подходих неправилно — започна той.

Слабата златиста светлина се изливаше като мед по кожата му и хвърляше тъмни сенки върху изпъкналите мускули на ръцете му и по спокойното му, изпълнено с достойнство лице. В чертите му нямаше и следа от безпокойство и макар да беше млад, имаше осанката на истински император. Не бе за вярване, че някой го е смятал за луд.

— Дойдох тук, за да ви уверя, че съвсем не съм като чичо си, когато нямахте никаква причина да ми вярвате. И сега я нямате.

Около нас се разнесоха шумни викове на съгласие, но видях враждебност в много очи.

— Очаквах да приемете на сляпо уверенията ми, че ще ви дам независимост. Но защо да удържа думата си, когато стана император? След като съм вече в безопасност? Затова нека изложа аргументите си.

Той бръкна под туниката си и извади тънка метална фиала. Сложи я спокойно на масата пред себе си.

— Питате какво ме отличава от чичо ми. Ето това е неговият подход. Подходът на Домитриан. Това беше у мен през цялото време, дори когато хората ви ме заловиха, дори по време на процеса сутринта, когато даже не ми беше позволено да говоря и да изложа доводите си. Знаете ли какво е това?

В стаята се възцари пълна тишина. От израженията на лицата наоколо разбрах, че никой нямаше ни най-малка представа.

— Сигурен съм, че някои от вас са запознати с историята на империята. Чичо ми със сигурност също е запознат и се надява тя да се повтори. Веднъж моята прабаба е използвала биооръжие по този начин, за да се справи с един бунт на Фортикан.

Хората в стаята се размърдаха, а няколко луминари скочиха на крака, като че ли готови да побегнат от стаята. Много уста произнесоха една фраза:

— Резорбираща мъгла! Резорбираща!

— Да, това е резорбираща мъгла. И ако исках да я използвам — продължи Тирус, повишавайки глас, но без да крещи, — нямаше ли вече да съм го направил? Бях в ръцете ви и ме очакваше смърт, но въпреки това нямах намерение да използвам това и да рискувам да избия хиляди невинни хора. Така действа чичо ми. Съгласен съм, това е императорският подход на Домитриан. Но не и моят!

В стаята настъпи мълчание. Приближих се до фиалата и я разгледах, без да я докосвам. Изведнъж си спомних лукавото изражение на императора, когато той се съгласи да позволи на Тирус да разговаря с луминарите. Тогава рече, че ще му каже точно какво да им заяви.

— Императорът те е изпратил тук да използваш това… това биооръжие, така ли? — прошепнах аз. — Изобщо не е искал да водиш преговори.

По устните на Тирус заигра тънка, нерадостна усмивка. Взе фиалата и бледите му очи се вгледаха в гладкия ѝ метал.

— Не, той нямаше желание да разреши този проблем по мирен начин. Искаше луминарите да му послужат за пример. Специално ме помоли да получа достъп до тази планета, а после още с кацането да пусна мъглата, точно както прабаба ми е постъпила някога с противниците си. В тази фиала има достатъчно спори да унищожат една цяла провинция. Ние с теб щяхме да сме в безопасност. Получихме имунитет срещу нея заедно със стандартните планетарни ваксини, преди да напуснем Хризантемиума. Луминарите обаче ги очакваше най-ужасна участ.

— Заплашваш ли ни? — обади се с разтреперан глас бащата на Невени.

Тирус го изгледа спокойно.

— Още ли не ви е ясно, че не ви заплашвам? Изпратиха ме тук да използвам това, но никога няма да го направя. Дори с цената на собствения си живот. Вече ви го показах. Вие възнамерявахте да ме убиете и аз очаквах смъртта си, но въпреки това не използвах мъглата. Няма да продължавам по стария начин. Дойдох тук да разреша конфликта по мирен път и да спася тази планета от плановете, които чичо ми има за нея. Дали ще ме убиете днес, или ще си тръгна като свободен човек, тази фиала ще остане неотворена и неизползвана. — Той се наведе напред. — Но ако се съгласите да ме оставите жив, мога да ви обещая едно: вие никога няма да бъдете изправени отново пред заплаха от този характер. Смятам да се върна в Хризантемиума и да отнема властта на чичо ми. После ще премахна върховенството на Високопочитаемите в тази империя и завинаги ще ви освободя от тяхното влияние.

Затаих дъх, чула как Тирус открито говори за държавна измяна. Луминарите започнаха да разговарят помежду си, изумени от думите му, но го оставиха да продължи.

— Видях вашето лошо пространство. Много добре разбирам пред каква заплаха сте изправени в близкото бъдеще. Знам защо искате да се отделите. Империята потиска развитието на технологиите, знанията, които са ви нужни, за да се предпазите, и тя прави това само за да запази властта на Високопочитаемите. Онези, които се обявяват срещу това потисничество, биват заклеймявани като богохулници и еретици, защото това е хелионистката вяра на аристокрацията — една религия, размахвана като тояга от тесногръди, жалки хора, които сами не вярват в нея. Да, мога да твърдя това със сигурност. Роден съм сред тези хора, възпитан съм сред тях. Тяхната религия е само средство и нищо повече.

Невени изскочи напред от групата на първенците. Очите ѝ бяха изпълнени с недоверие.

— И защо трябва да мислим, че ти си по-различен? Ако направиш това, което твърдиш, ще подкопаеш собствената си власт.

— А каква е алтернативата? — рече Тирус. — Да чакаме лошото пространство да се разпростре навсякъде? Да чакаме, докато няма да можем да се обърнем в нито една посока, без да видим собственото си забвение? Стагнацията означава смърт, госпожице Сагнау. Вместо да остана в историята просто като поредния страхливец, оставил се на удоволствията, закрил очите си с ръце, скрил се от реалността пред мен, аз искам да бъда този, който ще направи първата стъпка на промяната.

— И как ще го постигнеш? — обади се един глас.

— Чичо вече ми даде средствата да подкопая властта на Високопочитаемите. Той лиши много от големите фамилии от влиянието им, запазвайки го само за себе си. Сега може да действа еднолично в Сената, без да има кой да оспорва властта му. Мога да използвам заграбената от него власт и да предприема действия дори ако Високопочитаемите възразят. Заклевам се пред вас, че ще го направя.

— Откъде да знаем, че говориш истината? — обади се бащата на Невени. — Може да се възкачиш на трона и да промениш мнението си.

— Много просто — отговори Тирус. — Тук пред вас изрекох думи, които представляват държавна измяна. Признавам пред вас, че планирам смъртта на чичо си, императора. Всъщност дори признавам пред вас, че помагам на едно изчадие, представящо се за сенатор Фон Империан, и го крия сред Високопочитаемите, макар да се счита за държавна измяна дори само да притежаваш изчадие.

Той посочи към мен.

Няколко души ме погледнаха с изумление. Невени преглътна с мъка, но не ме погледна.

— Дадох ви всичко — продължи Тирус. — Направих го пред всички вас, дузини свидетели. Дадох ви средството да ме унищожите било то преди или след като стана император, защото кой от Високопочитаемите би търпял властта ми, след като разберат какви намерения имам за тях?

Сред тълпата се разнесе шепот.

— Избрах да ви доверя най-опасните си тайни — продължи Тирус. Лицето му грееше от силата на вътрешната му убеденост. — Направих го, защото с вас ни обединява обща кауза. Искаме едно и също. Сега ще ви позволя да излезете от тук, като приемете плановете ми, или пък ще предпочетете да ме убиете веднага? Оставям се на вашата милост.

Той разпери ръце, а аз потиснах изкушението да скоча пред него и да го предпазя с тялото си.

Видях как хората около мен един по един отпуснаха оръжията си, как ръцете им паднаха от кобурите, които стискаха допреди миг. После Тирус спокойно си наля още едно питие, а на мен ми стана напълно ясно, че той ще живее. Най-после бе спечелил луминарите за каузата си.

Седнахме един до друг край прозореца, когато Александрия се издигна над повърхността на планетата. Взирах се надолу и с изумление си мислех, че Тирус Домитриан наистина разреши ситуацията. Поне що се отнася до императора. Планетата Лумина се беше разбунтувала, а той бе дошъл тук и ги беше убедил да останат част от империята. Императорът не знаеше как го е направил, не знаеше какво точно беше казал, до какви машинации бе прибягнал и никога нямаше да узнае. Щеше да изглежда като доказателство за политическата гениалност на Тирус.

Преди да си тръгнем, Невени дойде да ме види. Внимаваше да стои на разстояние от мен. После рече:

— Трябва да знаеш, че повечето хора — бих казала повечето Излишни като мен — всъщност не ги е грижа за генетично създадените хора. Смятат ги за… смятат ги за такива, за каквито Високопочитаемите считат нас — ние не сме нужни. Можем да бъдем заменени.

Ето защо Излишните намират прислужниците за отблъскващи. А за тях изчадията навярно бяха нещо още по-отвратително.

Гласът ѝ потрепери.

— Немезида, знам, че същества като теб са склонни… да убиват хора, а това, че ти никога не ми посегна, трябва да означава нещо. Този факт, а също и това, че сега знам какво си сторила на Саливар и Девини, ме карат да мисля, че един ден може и да ти простя за лъжите.

Не пропуснах да отбележа, че тя ме беше нарекла „същество“.

— Съжалявам, че се наложи да те ударя… Но продължавам да не съжалявам за това, което причиних и на двамата.

Тя се усмихна.

— Добре. — После усмивката ѝ изчезна. — Искам само да те предупредя за едно. Тирус може и да е враг на твоя враг, но той продължава да е Домитриан. Никога не им се доверявай. На никого от тях. Те са фамилия от убийци и лъжци. Той може и да не използва резорбиращата мъгла, но въпреки това я беше донесъл със себе си. Какво говори това за него?

След тези думи Невени и аз се разделихме, може би завинаги.

Сега, когато червеният океан и обширните континенти, планинските вериги и облаците ставаха все по-малки под нас, погледнах Тирус, замислена за дните, които бяхме прекарали там, долу. Той гледаше фиалата с резорбиращата мъгла. Беше отказал да изпълни заповедта на чичо си за нея. Беше пренебрегнал стария подход на Домитриан.

— Ти ме изумяваш — казах аз. — Мислиш с десет стъпки пред другите.

Тирус въздъхна и прибра фиалата с разтреперана ръка.

— Може би само така изглеждаше на пръв поглед. Не очаквах, че ще нахлуят в стаята ми и ще ме отведат за екзекуция сутринта. Когато това се случи, реших, че със сигурност ще умра. Казах си, че ще умра за едното нищо. И тогава дойде ти.

Едва сега забелязах, че тялото му трепереше заради покачилия се адреналин. Тирус също ме гледаше втренчено. Лицето му изразяваше едновременно изумление и възторг.

— Немезида, ти си изключителна. Бях се приготвил за неизбежната смърт, когато ти се втурна върху нас като ангел отмъстител… — Гласът му потрепери. — От малък съм свикнал с представата, че хората или умират, или те предават, че мога да разчитам само на себе си. Но това вече не е вярно. Чувствам, че мога да ти имам доверие. Това може и да не изглежда кой знае какво голямо признание — рече с дрезгав глас той и очите му се помрачиха, — но е най-големият комплимент, който мога да направя.

Аз се изчервих, защото знаех, че като дете Тирус бе загубил всичките си любими хора. Бях усетила мъката му, когато говореше за смъртта на майка си. Знаех, че беше достигнал до зряла възраст, постоянно заплашен със смърт от собственото си семейство, доверявайки се само на способността си да оцелява. Думите му означаваха нещо значимо, нещо много важно и не беше нужно да го карам да ми обясни защо е така.

Начинът, по който ме гледаше сега… никой преди не ме беше гледал така. Почувствах се неспособна да отвърна на погледа му, но когато сведох очи, установих, че гледам устните му, лицето ми пламна, усетих сухота в устата.

Палецът му погали леко бузата ми.

— Погледни ме — рече Тирус.

Поех си рязко въздух и отхвърлих настрана тези неясни чувства. Когато го погледнах, неговите проницателни, умни очи като че ли ме пронизваха, вглеждайки се в дъното на душата ми.

— Ти си изключителна — повтори тихо той. — Егоистично е, че единственото, за което мисля сега, е, че те искам за себе си.

Опитах се да повторя думите му, заеквайки:

— Искаш ме… Как…?

Странна усмивка изкриви устните му.

Той се наведе и ме целуна.