Създадена да убива

37.

Веднъж посети в съзнанието на тиранина, семената на недоверието поникват бързо. След завръщането ни от Лумина императорът вече не гледаше така снизходително на Тирус. От своя страна той тихомълком засилваше кампанията си за подкопаване на авторитета на чичо си. Но беше предпазлив и винаги действаше по начини, които само най-параноичният мозък можеше да приеме за умишлени.

Подмяташе нехайно тук и там за убити противници на императора, като небрежно споменаваше имената им в присъствието на роднини, които вероятно продължаваха да скърбят за тях. Подхвърляше още подробности за окаяното финансово състояние на Короната, особено пред най-големите клюкари на империята. Беше и домакин на парти за Високопочитаеми, които се отвращаваха от битките между животни, по същото време, когато императорската мантикора се биеше с прочулата се кръстоска между тигър и мечка на сенатор Фон Фордайс.

— Сидония ме научи да гледам на тези неща по друг начин — заяви пред гостите си Тирус и потупа ръката ми, която лежеше върху неговата. — Изключително нецивилизовано е да се възхищаваш на кръвопролитни спортове. — Наведе се над мен и погали усмихнат врата ми с пръст. — Нали така, любов моя?

Онези Високопочитаеми, които се обявяваха против битките, бяха наследници на фамилии, споделящи определени политически пристрастия, което правеше жеста му още по-опасен.

Партито на Тирус беше посетено от много хора. Императорът със сигурност се дразнеше, че толкова много народ не присъства на триумфа на неговата мантикора. Това обаче не беше някакво нарушение, което можеше да се счита за предателство. Не беше нещо, заради което императорът можеше публично да порицае Тирус. Нищо, което правеше престолонаследникът, не даваше повод за официално наказание.

На следващата семейна вечеря, на която Тирус ме покани да присъствам, императорът беше необичайно мълчалив. Седеше на стола, стиснал устни, и чакаше другите да опитат храната му. Но когато дойде ред на Тирус, той се наведе напред, за да го наблюдава така внимателно, както преди това наблюдаваше само майка си.

— Опитай една хапка и от другата страна — каза му той, когато Тирус си отряза къс печено глиганско месо.

Той се подчини и тъкмо се канеше да подаде чинията по-нататък, когато императорът рече:

— А сега я обърни и опитай от другата страна.

Сигна наблюдаваше и двамата с острия си поглед.

— Но за теб няма да остане нищо, сине.

Императорът не сваляше поглед от Тирус.

— Хайде!

— Разбира се, Ваше величество. — Тирус отряза едно доста голямо парче от месото и най-демонстративно го изяде с удоволствие.

— Великолепно. Вие наистина получавате най-добрата част.

Това ядоса още повече императора.

— А сега я подай.

Той се вгледа в остатъците от глиганското.

— Ама ти направо си го изплюскал! Изгълтал си половината от месото.

Тирус беше самата невинност.

— Много се извинявам, но нали вие ми наредихте да опитам от всички страни, Ваше Величество?

— Както и да е, тази вечер нямам апетит — изръмжа императорът, но въпреки това се нахвърли на месото в чинията си.

През следващия половин час от него лъхаше смразяваща враждебност. През това време Тирус демонстрираше добро настроение и разговаряше с баба си, сякаш не забелязваше нищо. Това като че ли беше повод лицето на императора да стане още по-мрачно.

По-късно, докато вървяхме обратно към вилата ми, Тирус посочи нагоре:

— Виж, няма слънца.

Вдигнах поглед и с изненада видях голото пространство. В небесния купол не се виждаше нито едно от шестте слънца. Това беше рядка гледка.

— Порадвай ѝ се, докато можеш — каза Тирус. — Скоро шестте слънца ще се намират в максимална близост. Точно тогава чичо ми ще сложи началото на Голямата надпревара. Последния път той буквално се разори.

— Как?

Тирус се засмя.

— Заложи само на един пилот и загуби пари, с които може да се построи цяла армада. Тогава още по време на първия етап от състезанието с този пилот се случи инцидент — корабът му беше засечен от друг и двамата пилоти отпаднаха от надпреварата. Рандевалд загуби всичко.

Усмивката му изчезна.

— Беше бесен. Накара да екзекутират двамата пилоти, семействата и екипажите им.

Между нас настъпи тягостно мълчание. Спомних си как императорът нареди на Кожа да дере кожата си и ме полазиха студени тръпки.

— Той започва да не ти се доверява — предупредих го аз.

Тирус ме погледна спокойно.

— Да, знам. Виждам го все по-често в компанията на Девини и Саливар, колкото и да са увредени. Иска да ме изнерви, като демонстрира благоволението си към тях. Подозирам, че скоро ще се нуждая от теб повече от всякога.

— Аз съм винаги нащрек, Тирус.

Имах повече мотиви за това, отколкото предполагаше. Той беше гаранцията за мен сега, когато правата на Сидония ще бъдат възстановени след възкачването му на трона и тя щеше да има влиятелен приятел. А също…

Исках той да победи.

Чувствах се неспокойна, съзнавайки колко много съдбата му все още ме вълнува. Дония се беше върнала. Трябваше да мисля само за нея. Късно нощем обаче, когато тя спеше, мислех най-вече за Тирус.

Харесвах го, и то твърде много.

Той се вгледа в лицето ми.

— Напоследък настроението ти доста се подобри.

— Не знаех, че съм била в лошо настроение.

Той въздъхна, а после рязко спря и ме погледна.

— Немезида — гласът му беше тих, спокоен, — на кораба ние имахме известни търкания. Но искам да знаеш… — докосна съвсем леко лицето ми, като че ли бях нещо крехко, чупливо. — Никога не съм имал намерение да те накарам да се чувстваш неудобно. Съжалявам.

Стомахът ме присви. Не исках да говоря за случилото се помежду ни на Александрия. Ако можех да залича самия спомен за това, бих го направила. Но чувствах колко близо е той до мен, колко близо бяха устните му до моите. Наистина много близо…

Защо не можех да приспя това странно желание, което Тирус събуждаше у мен?

— Това, което се случи на кораба — рекох колебливо. — Това, разбира се, не означаваше нищо.

Тирус току-що беше оцелял, след като се оказа на косъм от екзекуция. Беше ми благодарен, че съм го спасила. Без съмнение бе преосмислил чувствата си, след като го бях отблъснала. Вероятно сам беше разбрал колко безумно бе всичко това.

— Нищо — повтори с равен тон той.

— Добре. И какво ще става оттук нататък?

— Оттук нататък? — Тирус повдигна вежди. — Аз продължавам започнатото. Малки жестове тук и там, никога не правя нещо, което би оправдало ответна реакция, обаче и това е достатъчна провокация, за да изкара от чичо ми най-лошото, на което е способен, а да представи мен във възможно най-добра светлина. И разбира се, това показва също колко голяма е заслугата на Високопочитаемата Фон Империан за изкарването на преден план на най-добрите страни от характера ми.

Той ме погледна с малко тъжна усмивка, която обаче бързо изчезна.

— Сега най-голямото препятствие е баба ми.

— Защо?

— Защото тя налива отровата в ухото на чичо. Тя може да го посъветва да бъде благоразумен, да бъде предпазлив. Може да разпространи слухове за мен пред другите. Никога не съм знаел как да неутрализирам влиянието ѝ.

— Ще измислиш нещо.

Той изкриви устни.

— Надявам се, че не си изгубила вярата си в мен.

Поколеба се, вглеждайки се в лицето ми, явно се бореше с желанието да каже още нещо. Ала след малко сви рамене, отстъпи назад и с неутрален тон рече:

— Лека нощ, Немезида.

Всеки път, когато бях далеч от Сидония, се връщах със страх, че тя може да е изчезнала… просто да се е скрила в мъглата като привидение, отново да я няма, да е мъртва. Засега моят кошмар още не се беше реализирал. Когато се прибирах във вилата, я заварвах да ме чака и въздъхвах облекчено. Още беше жива. Още не беше фантом или някаква заблуда.

Харесваше ѝ да е във виртуална изолация, отчасти заради страха, но отчасти и заради характерната ѝ вглъбеност в себе си. Бях помолила Тирус за книги от старата Земя, които той държеше на Александрия. Прислужниците му ми донесоха няколко пълни шкафа.

— Започнала си да се интересуваш от история, така ли? — попита ме Тирус.

— Сидония смята книгите за красиви, нали благодарение на тях уж успя да ме спечелиш… Затова трябва да се преструвам, че искам да украся с тях вилата си.

Сидония беше във възторг от книгите. Когато се прибирах, винаги я заварвах да ги изучава. Широко разтворила очи, тя прокарваше изключително внимателно пръст по безценните страници, като използваше един бот да ѝ превежда от отдавна изчезнали езици, които тя наричаше „латински“, „руски“ и „английски“.

Разказваше ми с въодушевление за теориите, за които четеше.

— Да вземем например изключително интересното обяснение защо се стига до изкривяване на самото време с приближаването до черна дупка. Никога преди не съм проучвала въпроса защо може да става това, но…

Кимах, без да разбирам нито дума от това, което казваше, а мислите ми се насочиха към Тирус. Спомних си как го целувах. Точно в този момент вътрешната уредба се включи.

— Сигна Домитриан иска да види Сидония фон Империан.

Замръзнах. Сидония започна уплашено да гледа ту мен, ту вратата. Разбира се, тя знаеше всичко за майката на императора, но никоя от нас не беше предполагала, че ще ме посети тук.

Сигна не изчака да бъде допусната. Като член на императорската фамилия тя имаше право да влезе без разрешение и се възползва от него.

Скочих на крака, а Сидония наведе глава, за да не я забележи.

Аз почтително паднах на колене. Наскоро Сигна бе подновила фалшивата си младост и днес косата ѝ беше огромна плетеница от кестеняви къдрици, очите над изпъкналите скули бяха без мигли, а устните ѝ бяха придобили нова сочност. Подаде ми ръка, а ястребовият ѝ поглед се премести от мен на Сидония.

— Коя е тази? — попита тя, когато притиснах ръката ѝ до бузата си.

— Не е прислужница, но не е и наемница.

— Аз съм… — Дония веднага млъкна. Като най-високопоставената личност в стаята тя беше обучена да отговаря сама от свое име. Бузите ѝ поруменяха, когато си припомни, че аз се представях за нея, а тя е една от Излишните. Наведе глава. — Простете ми.

— Това е Сутера ну Империан — отвърнах аз. — Тя е възпитателка, която от дълго време работи за фамилията.

— Така ли? Колко хубаво, че е дошла да ти прави компания след трагедията със семейството ти.

— Тя ме учеше как да се държа тук. Винаги ще ѝ бъда задължена. Много любезно от нейна страна, че дойде.

— Трябва да ни остави сами — рече Сигна.

Дония стана и ми хвърли тревожен поглед, преди да се отправи към вратата. Страхуваше се да ме остави в компанията на тази харпия, но за мен беше голямо облекчение да я видя, че се отдалечава от отровното внимание на Сигна.

Тя продължи да гледа след Сидония, докато прислужниците подготвяха един диван за нея. Наредиха възглавници и включиха антигравитационните плочи, като ги поставиха на най-централното място в стаята. Щом Сигна седна, аз се отпуснах във фотьойла срещу нея, измъчвана от догадки защо е дошла.

— Ти оказваш изключително благотворно влияние върху внука ми — рече тя. — Това ме кара да изпитвам голямо любопитство към теб, сенатор Фон Империан.

Като характер тази жена беше по-близо до Тирус, отколкото до императора. Дадох си сметка, че Тирус може да е наследил предпазливостта и пресметливостта си само от нея. Наложих си да си припомня всичко, което матриаршата бе казала за поведението ми — за немигащия, празен поглед, за безизразното си лице.

— Аз съм много привързана към Първия престолонаследник — отвърнах просто.

— Това много ме изненадва. Винаги съм мислила, че Тирус не е съвсем с всичкия си.

Продължаваше да не сваля очи от мен. С такъв немигащ поглед тя би могла да бъде едно изчадие.

— Забелязах нестабилността му, Ваше Височество, но установих, че с убеждаване човек може да го освободи от нея.

— Още една изненада. Направо съм изумена, Високопочитаема, как успя да научиш толкова неща за собствения ми внук, за които аз дори не съм и подозирала. Кажи ми какво цели с противопоставянето си на сина ми?

Въпросът беше толкова директен, че ме завари неподготвена.

— Аз… аз не разбирам какво искате да кажете.

Усмивката ѝ стана по-саркастична.

— Аз… аз — имитира ме с насмешка тя. — Не съм те чувала нито веднъж да заекваш, когато говориш, момиче. Колко забавно е да видя, че си способна на това.

Докато се чудех какво да ѝ отговоря, тя се изправи.

— Никога не съм била благосклонна към Тирус и не съм го крила. Майка му никога нямаше да се роди, ако зависеше от мен. Преди да се побърка, исках синът ми да посочи Девини за своя наследница. Нямам заслуга за появата ѝ на този свят, но поне прилича на мен. Сега се озовах в неловкото положение да имам една малоумна за внучка, така че трябва да гледам по-благосклонно на лудия… Въпреки че благодарение на твоето влияние ти направи това по-лесно. Трябва да разбера мотивите зад неговите действия напоследък. — Сигна ме изгледа продължително. — С теб бихме могли да бъдем приятелки, сенатор Фон Империан. Аз съм жена с голямо влияние в империята.

— Искате да ви докладвам за Тирус, така ли? — попитах.

— Щом като го казахте така направо и така грубо, тогава — да. Точно това искам. В интерес на всички заинтересовани страни ще е да знам какво точно става в семейството.

— Аха. Значи вземате присърце интересите на Тирус.

Скептицизмът се прокрадна в гласа ми. Не можах да го скрия.

Тя присви очи.

— Винаги съм вземала присърце интересите на фамилията си. Каквито и слухове да си чувала за мен, винаги съм гледала да направя така, че най-силният от моята кръв да държи в ръцете си юздите на империята. Искала съм само да подкрепям най-способния наследник.

— В такъв случай може би сте подкрепили не този, когото трябва.

Думите излязоха от устата ми, преди да се усетя. Високопочитаемата Сигна ме изгледа пронизително и аз разбрах, че няма да изляза победител в този разговор.

— Какво искаш да кажеш?

— Само това, че аз обичам Тирус.

Беше лъжа, разбира се, но докато говорех, усетих, че се изчервявам. Никога не бях изричала тези думи, дори и само като част от играта. Бяха някак несвойствени за мен.

— Аз съм предана единствено на него — добавих през зъби. Което, като се изключи Сидония, беше напълно вярно. — Не можете да направите от мен шпионин.

— Отхвърляш ръката, която ти протягам за приятелство, така ли?

Не исках да я обидя. Но и не виждах алтернатива.

— При обстоятелствата, при които пожелахте да я предложите, да, отхвърлям я.

— Глупаво момиче. — Гласът ѝ стана леденостуден. — Никога не съм те харесвала.

— В такъв случай решението ми е било правилно.

Забележката ми не ѝ попречи да продължи.

— У теб винаги е имало нещо много сбъркано — рече тихо тя. — Още не мога да разбера какво е то, но и това ще стане. И между другото — тя изкриви устни, — не си въобразявай, че си незаменима. Уверявам те, че мога да намеря по-послушно момиче на твое място… А също и внукът ми, ако реша, че трябва да насочи поглед другаде.

Аз се изправих и се извисих над нея в целия си ръст.

— В такъв случай няма какво повече да си кажем.

Тя стана, олицетворение на достойнството, убийцата, която беше убила толкова много от собствените си деца. Изгледахме се напрегнато и опасно продължително, а после тя си тръгна, без да каже дума.

Току-що си бях спечелила един враг.