Създадена да убива

47.

Дония ме гледаше с широко отворени от ужас очи, а аз вече виждах как кожата на врата и гърдите ѝ променя цвета си.

Веднага реагирах. Грабнах я и я замъкнах в тоалетната на вилата. Кожата на раменете ми гореше, но не обърнах внимание; задърпах Дония към един умивалник и подложих ръцете ѝ под чешмата. Пуснах водата и започнах силно да ги търкам.

— Немезида… не мога… да дишам… — каза, задушавайки се тя. Погледнах я и видях, че лицето ѝ започна да посинява.

Чу се съскане, забелязах как вратата на тоалетната се затвори. Хвърлих се към нея, но бравата явно беше секретна и не помръдна. Бяхме в капан.

По вътрешната уредба прозвуча изпълненият със злоба глас на Елантра.

— Безсмислено е — каза весело тя. — Вече е проникнала в организма ви. Изпробвах я, за да се уверя, че наистина е смъртоносна. Трябваше да остане по кожата на Благородното цял час, преди то да умре, но хуманоидните същества винаги са по-издръжливи на такива неща. Предполагам, че при вас ще започне да действа много по-бързо.

Побесняла от яд, отново се хвърлих към вратата. Дланта ми отскочи от нея и нагоре по ръката ми се стрелнаха ужасни болки. Дония се задушаваше и аз се върнах при нея. Ръкавите на роклята ѝ бяха мокри, кожата навсякъде беше променила цвета си. Усещах в ушите си биенето на сърцето си, бях плувнала в пот и кожата на раменете ми гореше.

С пределна яснота осъзнах, че Елантра току-що ни беше заключила. Беше ни изложила на действието на отровата. Трябва да беше същата, която Тирус възнамеряваше да използва срещу императора.

Измих кожата на Дония, но токсинът вече беше проникнал в организма ѝ.

Сидония можеше да умре.

— Елантра, моля те! — развиках се аз. — Моля те, Елантра! Пусни ни да излезем. Или пусни поне нея. Моля те, смили се над възпитателката ми. Моля те, Елантра, пусни я. Елантра!

Крещях с всички сили, докато подигравателният ѝ глас се разнесе по уредбата:

— Скоро Високопочитаемата Сигна трябва да пристигне, за да придружи бъдещата съпруга на внука си до хелиосферата. Предполагам обаче, че вместо това ще се наложи да ми помогне да решим какво да правим с телата ви.

— ЩЕ ИЗТРЪГНА СЪРЦЕТО ТИ ЗА ТОВА, ЕЛАНТРА!

Отговори ми само тишината. Започнах яростно да блъскам вратата с тялото си, давайки си сметка, че това е единствената ни възможност. Някак си трябваше да помогна на Сидония да се добере до лекар. До медицински ботчета. Трябваше да направя нещо.

— Н-Нем…

Бързо се извърнах и всичко у мен замръзна, когато я видях. Лицето ѝ беше восъчнобледо, а очите ѝ бяха като изцъклени. Приличаше на парцалена кукла, смъкнала се до умивалника, по врата ѝ се надигаха мехури.

— Измий.

— Вече те измих.

Почувствах, че зрението ми започва да се замъглява. Не можех да виждам добре.

— Вече измих отровата от ръцете ти, Дония.

— Теб.

Раменете ми горяха. Спомних си, че Благородното бе започнало да чувства пораженията от отровата след един час. Без съмнение изчадията притежаваха подобна издръжливост. Заслужавах смърт за това, че доведох Дония в този капан. Не знаех какво да направя. Молех се на всички възможни богове, особено на божествения Космос, който веднъж ми я беше върнал. Умолявах го да дойде тук и да ни помогне, защото нямаше да мога да преживея това отново.

Дония посочи с разтреперана ръка легена.

— Измий.

— Не заслужавам да я измия — извиках аз. — Дония, надявам се да ме убие.

— Измий — настоя тя. — Моля те.

Мисълта ми сякаш се бе сковала. Започнах да плискам раменете си с вода, докато паренето по кожата ми намаля.

Ето я отново физиологията на Изчадието. Отровата минаваше през мен така, сякаш изобщо не е влизала. Бих дала всичко, за да мога да предам имунитета си на Дония.

— Не знам какво да направя — казах ѝ аз. Погледнах ръката си. Кокалчетата на пръстите ми се бяха разкървавили от ударите по вратата.

Сега кожата на Дония изглеждаше сивосинкава, а бялото на очите ѝ червено от капилярите. Разтрепераната ѝ ръка стисна моята. Клекнах до нея. Чувствах тялото ѝ до моето като на някаква крехка, малка птичка. Не, това не се случваше, не се случваше…

— Обичам — каза с хриплив глас тя.

Притиснах я по-силно. Започна да се задъхва.

— Обичам… те.

После от устата ѝ излезе само силно хриптене и тя се изпъна до мен. Спомних си за Смъртоносното и притиснах още по-силно Дония до себе си, а мозъкът ми се вцепени от ужас, защото, не, не, това не можеше да се случи…

Но тя вече не дишаше, не се помръдваше. Вгледах се в очите ѝ. Бяха като два мътни облака, без онази искрица, която беше самата същност на Сидония. Не, не, това не можеше да се случи.

— Дония. ДОНИЯ!

Сграбчих я и я разтърсих. Крещях в лицето ѝ, щипех кожата ѝ, опитвах се да изтръгна от нея някаква реакция, да я чуя да вика, да я накарам да потръпне, да направи нещо, но тя беше отпусната и безчувствена. Беше мъртва, тя беше мъртва и от мен се изтръгна яростен вик.

След това изведнъж енергията ме напусна, силата ми изчезна, можах само да положа глава върху нея и да прошепна:

— И аз те обичам. Обичам те. Много те обичам. Толкова съжалявам…

Защото Дония беше мъртва и този път нямаше да има чудодейно избавление.

Чаках там, изпаднала във вцепенение, почти не помръдвах, почти не дишах, неспособна да проумея как всичко се беше объркало така ужасно с такава бързина. Чаках, чувайки само постоянното приглушено биене на сърцето си, и почти не усещах парене по кожата.

Не можех да разбера това. Не можех да разбера тази жестока, безмилостна съдба.

После отвън се чуха стъпки.

Останах да лежа абсолютно неподвижна, всичко вътре в мен беше черна, разляла се по цялото ми тяло, злоба. Усетих как Елантра се ослушва за момент. После вратата се отвори и тя нареди на прислужниците:

— Вземете телата. Кажете на Високопочитаемия Тирус…

Един прислужник посегна към мен, но в този миг аз скочих на крака и го запратих в далечната стена. Писъкът на Елантра прониза въздуха, но беше твърде късно, вече бях до нея и я стиснах за шията. Замъкнах я обратно в стаята и я стоварих върху една маса, която се разцепи на две при удара. Други прислужници посегнаха към мен, но аз ги метнах настрана и се съсредоточих изцяло върху нея.

Тя закрещя ужасена, когато я притиснах върху масата. Знаех със сигурност, че току-що ѝ бях счупила няколко ребра, но не ме интересуваше. Издрах лицето ѝ, извих ръцете ѝ и ги извадих от ябълките. После извих брадичката ѝ назад, за да може да ме погледне право в очите.

— Моля те — рече тя и очите ѝ се напълниха със сълзи…

Забих юмрука си в меката плът на торса ѝ и най-после се добрах до целта си: изтръгнах сърцето на Елантра Пасус. Цялата бях потънала в кръв, но въпреки това гневът и злобата ми не стихваха, защото в нищо от случилото се нямаше логика. Органът беше хлъзгав и горещ в ръцете ми. Вгледах се в него, а тялото беше в краката ми. Не можех да разбера как можа да стане всичко това.

Сега какво?

Сега какво?

СЕГА КАКВО?

Пуснах сърцето и се изправих. Тялото на Елантра лежеше под мен. Ръцете и роклята ми бяха потънали в кръв. Лампите светеха прекалено ярко, в ушите си чувах силно бучене, този път Сидония беше мъртва, беше мъртва, бях я видяла да умира.

Паднах на колене и повърнах. От мен излезе всичко жлъчно и гадно, но имаше още, защото как се беше случило всичко това, как…

Ужасното бучене в главата ми и обзелият ме ужас, изглежда, бяха заглушили шума от пристигането на Високопочитаемата Сигна. Видях я да стои там с посивяло лице, за първи път ужасена и останала без дъх при вида на такава касапница. Когато повдигнах глава да я погледна, тя измъкна едно енергийно оръжие.

— Не се приближавай.

— Тя я уби — казах, едва поемайки си дъх, аз. — Елантра уби Дония.

Сигна ме заобиколи и започна да наднича в стаите една след друга. После отиде в тоалетната. Огледа я продължително и се върна.

— Значи все пак момичето на Империан е било обречено — рече Сигна.

После се засмя с нейния рязък, злобен смях.

Засмя се.

Засмя се.

Аз се хвърлих към нея, но енергийният сноп ме повали на земята, отеквайки във всяка клетка на тялото ми. Високопочитаемата Сигна се извиси над мен, като продължаваше да държи оръжието готово за стрелба, и ме погледна с ястребовите си очи.

— Това е твоя работа, нали? — изкрещях аз, побесняла от яд.

Изправих се на крака, олюлявайки се, и застанах срещу нея, но в стаята всичко притъмня и можех да виждам само нейното жестоко, безмилостно лице.

— Ти стоиш зад всичко това!

Сигна присви очи.

— Глупачка! Да не би да мислиш, че ще се опитам да отровя едно изчадие? Знам чия работа е това, не съм го направила аз. Мъртва Сидония Империан, мъртва и Елантра Пасус… С един куршум — два заека. Много удобно за внука ми.

Нейният… внук.

Замръзнах.

— Не — казах аз.

Сигна вирна глава.

— Знаех си, че той няма да пожертва теб, но се питах как ли ще успее да излезе от ситуацията.

Тя повдигна тънките си вежди и огледа касапницата.

— Сега знам. Изглежда, че е предпочел вместо теб да умре момичето Империан.

— Не — прошепнах аз едва чуто.

— Една мъртва Сидония Империан означава, че едно определено изчадие може да заеме мястото ѝ. — Гласът на Сигна трепереше от злоба. — И разбира се, съвсем естествено е това изчадие да отмъсти за смъртта на господарката си, а така Тирус може да си измие ръцете от Елантра, без аз да разбера, че той е замислил смъртта ѝ… Или поне така си е мислел. Наистина е твърде обидно да си мисли, че може да ме измами. Тези маневри аз съм ги измислила.

— Грешиш.

Обливаха ме ту горещи, ту студени вълни, но мислите ми продължаваха да се въртят около думите ѝ. Зарових окървавените си ръце в косата и си спомних нещо.

Той малко ме обезпокои, когато говореше за възможностите, ми беше казала Дония. Мисля, че не е голям оптимист за възможността аз отново да стана сенатор Фон Империан, без това да е свързано с много трудности…

Значи може би… може би е поел по друг път.

Накарал е Елантра да ме покани да я помазвам, след като е знаел точно какви въпроси и разкрития ще последват… Можел е да ѝ даде да разбере, че още ме обича, без непременно да говори направо за това. Ето какво е довело до решението на Елантра да ме убие. Когато тя го е попитала направо, той само ѝ е показал отровата, защото е знаел, че тя ще подейства на Сидония, но не и на мен. Бил е наясно с церемонията по помазването: рисунката е трябвало да бъде направена точно по начин, който ще изисква помощта на Сидония. В края на краищата едно изчадие не би могло да знае как се извършва церемония по помазване. Сидония е трябвало да се притече на помощ, а отровата е можела да бъде скрита много лесно в маслото…

А ако Елантра убиеше Сидония, аз можех да си остана Сидония. Ако убиех Елантра, нямаше да се наложи да се жени за нея. Нямаше да изглежда, че вината е негова, нито на Сигна. Това беше… това беше точно начинът, по който действаше Тирус. Блестящ, коварен план.

Сигна обиколи тялото на Елантра.

— Сигурно не е имал никакво намерение да се ожени за нея. Не е разбрал, че аз само исках да го изпитам. Провали се.

Тя сложи ръце на хълбоците си и устните ѝ се изкривиха в злокобна усмивка.

— Ако го беше направил самият той, щях да го намеря и да го накажа, но никога не бих дръзнала да лиша едно изчадие от отмъщението му. След службата семейството ще се събере на вечеря. Може би ще се видим там?

Тя се отправи към вратата, а аз не се опитах да я спра. Сякаш бях замръзнала на мястото си. Около мен вилата на Елантра беше тиха и спокойна. Слънчевата светлина се разливаше през прозореца върху кървавите петна по роклята ми, по пода и върху натрошеното тяло наблизо. А в съседната стая… Съседната стая! Момичето, което бях създадена да защитавам. Сега беше мъртво.

Почувствах в гърдите голяма, пронизваща болка. Вдигнах ръка и я притиснах до ключицата си. Задушавах се.

Единственото, което можех да си спомня, беше клетвата на Тирус пред Сидония.

Немезида ще живее. Кълна ви се.

Беше се заклел пред нея.

Беше се заклел.

Тирус е говорил с такава убеденост, защото е знаел, че може да направи така това да се случи.

Направил го е възможно, като е пожертвал нейния живот заради моя.