Създадена да убива

44.

Сидония се хвърли на колене веднага щом Тирус влезе във вилата, и протегна ръка да допре пръстите му до бузите си.

— Ваше Височество, сенатор Фон Империан е навън…

Аз се показах зад него.

— Дония, всичко е наред. Той знае.

Тя се изправи, широко отворила очите си на сърна, а Тирус я изгледа изумен, като продължаваше да държи ръката ѝ в своята.

— Знае ли?

— Всичко — увери я той.

Изглеждаше много малка до него, висок и широкоплещест.

— Сенатор Фон Империан, приемете най-дълбоките ми съболезнования за загубата на семейството ви.

— Благодаря — отвърна тя.

Тирус се извърна към мен. Изглеждаше смутен и объркан, нещо необичайно за него. Почувствах някаква смътна болка. Само преди минути той беше предположил, че всичко между нас е разрешено. Сега разбираше, че не е така.

— Тя ми обясни положението ви. Признавам, че все още съм удивен.

Дония кимна срамежливо.

— Надявам се да не създавам трудности на Ваше Височество.

Тирус отстъпи крачка назад и огледа стаята. Въпреки че вилата ми беше много хубава, тя не можеше да се сравни с великолепието в кораба му.

— Виждате ли — каза замислен той, — това наистина ни изправя пред някои трудности. Да се представяш за член на Високопочитаемите се счита за голямо престъпление. Когато правата ви бъдат възстановени, ако изобщо има такава възможност, много от Високопочитаемите ще са виждали и ще са общували с Немезида… Ако стана император, ще мине време, докато укрепя властта си, и ще имам нужда от подкрепата им. Не мога просто да представя Немезида като някаква натрапница и да очаквам да отминат това с лека ръка. Ще тълкуват като лична обида, че без да знаят, са общували като равни с едно изчадие. Ще искат някой да бъде наказан.

Дония притисна ръка до устата си.

— О, Ваше Височество, моля ви, не им позволявайте да наранят Немезида! — Тя отново падна на колене. — Трябва да я защитите. Не мога да живея без нея.

Думите ѝ извикаха у мен един отдавнашен спомен от последните седмици в крепостта на Империан — заплахата ѝ да се самоубие, ако аз умра. Разтревожена, също паднах на колене до нея и я прегърнах. Тя не сваляше очи от Тирус.

Той я погледна смутен.

— Ще направя всичко по силите си да спася Немезида, сенатор Фон Империан. Но този разговор ще бъде напълно безсмислен, ако не успея да победя чичо си.

— Но ако успеете…

Той коленичи и отново взе ръката на Сидония.

— Тогава Немезида ще живее. Кълна ви се — каза Тирус и погледна и мен с пламнали очи.

Поех си дълбоко въздух. Вътрешно бях убедена, че ако вярвам в едно-единствено нещо в тази Вселена, то беше в любовта на Тирус към мен.

Изглежда, че подразбра мислите ми и изражението му стана по-меко.

— За мен животът ѝ означава много повече, отколкото можете да си представите — рече той.

Дония се освободи от прегръдката ми.

— Немезида — рече тя, като продължаваше да не сваля очи от Тирус, — сега ще говоря с Негово Височество насаме.

Беше ми нужна секунда, за да разбера, че това беше заповед.

— Искаш да изляза ли?

— Да — рече Дония, без дори да ме погледне.

Твърде дълго бях Сидония Империан. Бях свикнала аз да командвам. Сега ми беше странно да се окажа отново в положението на подчинена. Не, не просто подчинена. Аз бях Немезида дан Империан и Дония беше моя господарка.

Мисълта, която досега никога не ме бе смущавала, изведнъж ми се стори неприятна и странна. Знаех, че Сидония никога не беше гледала на мен като на своя собственост. Нито пък е трябвало да изпълнявам заповедите ѝ. Но по въпроси като този тя просто считаше, че трябва да се подчиня на волята ѝ.

Тирус, изглежда, отгатна мислите ми.

— Това засяга Немезида. Тя трябва да остане.

— Не — казах аз.

Сидония искаше да говори с него насаме, тогава нека да говори.

— Ще ви оставя двамата.

С тези думи аз се оттеглих и оставих двамата Високопочитаеми да разговарят без мен.

Изминаха минути. Измина половин час. Убивах времето с набирания на ръце. Най-накрая Дония влезе в стаята и мълчаливо започна да ме наблюдава с меко изражение на лицето, което не можах да разгадая.

Отпуснах се на земята.

— Тирус отиде ли си?

— Да. Казах му, че сега искам да разговарям с теб насаме.

Значи тя нямаше намерение да сподели какво са си казали двамата. Изумлението ми сигурно беше проличало, защото Дония сбърчи вежди.

— Той е много притеснен какво ще стане с теб.

— Да, разбира се.

— Много е разтревожен — подчерта отново тя, а после се поколеба. — Той… те обича, Немезида. Много те обича.

Почувствах, че се изчервявам.

Тя ме изгледа изпитателно.

— Ти също го обичаш. — Сидония сведе глава и приглади полата си. — Вярваш ли му? — попита накрая.

— Вече ти казах. Да, вярвам му.

Тя сви малките си ръце в юмруци и ме погледна.

— Помня твоята теория за Голямата надпревара. Ти каза, че Тирус имал пръст в този инцидент.

— Разбира се — отвърнах аз, недоумявайки защо се беше сетила за това сега. — Той ми го каза.

— Немезида, ти си даваш сметка, че Дандрас е загинал, нали? И не те тревожи фактът, че Тирус е способен да отнеме човешки живот?

— Беше злополука…

— И какво от това? Той е знаел за риска. Рискувал е живота на един човек заради един политически жест. Човек, който може да пожертва живота на друг с такава лекота, може да го стори пак.

Премислих внимателно отговора си. Подобни съображения оставаха на втори план за хора като мен и Тирус, но за Дония те сигурно наистина изглеждаха жестоки.

— Тирус не е искал смъртта му, а аз наистина вярвам, че намеренията са важни. Освен това… — усмихнах се с лека ирония, — аз самата не съм невинна. Ти ме видя със собствените си очи да убивам.

— Това беше различно — каза Дония тихо и направи гримаса.

Не изрекох думите, които ми дойдоха наум. „Не, не беше.“ Сутера ну Империан не трябваше да умре. Тя не беше злополука.

— Аз само… Аз само се тревожа, Немезида…

— Не бива да се тревожиш за мен. Животът ми е да те защитавам, а не обратното. За какво говорихте двамата? Това явно е причината за странното ти настроение.

Тя се приближи до един от прозорците, които гледаха към небесния купол. Слънчевата светлина заля изрусената ѝ коса.

— Помниш ли какво ти казах, преди да напуснеш крепостта? Казах ти, че по-скоро ще умра, отколкото да те загубя.

— Как бих могла да го забравя? — отвърнах с дрезгав глас.

Дония бързо ме погледна.

— Аз те обичам, Немезида. Много. Вероятно… ако трябва да съм откровена докрай, вероятно по същия начин, по който те обича Тирус.

— Не мисля… — казах и млъкнах. Първата ми мисъл беше, че Дония бе разбрала погрешно характера на чувствата на Тирус към мен.

Но може и да не беше така. Спомних си как реагира преди време на предложението ми да задълбоча връзката ѝ с Гладик. Бях си въобразила, че на нея не ѝ харесва да го дели с мен.

Тогава не ми беше хрумнало, че не ѝ харесва да дели мен с него.

— Ти си най-постоянното нещо в живота ми! — продължи с глух глас Дония. — Когато майка ми ми крещеше, а баща ми се интересуваше само от работата си, аз винаги имах теб и ти беше всичко, което ми бе нужно. Когато трябваше да съм във форумите за общуване, за да си търся партньор сред изтъкнатите Високопочитаеми, единствената ми мисъл беше, че не искам никой друг. Всичко, което исках, вече го имах. Исках само да останеш завинаги с мен. Трудно ми е да съм свидетел как го гледаш, Немезида. Чудесно е да знам, че можеш да изпитваш подобни чувства, но това ме и натъжава.

— О! — Тази въздишка беше единственият ми отговор. Не знаех какво да направя. — Дония.

Тя вдигна разтрепераната си ръка. По бузите ѝ се бяха появили червени петна.

— Не е нужно да казваш каквото и да било. Ти никога не си имала друг избор, освен да ме обичаш. Трябвало е да изпитваш обич към мен. Не беше честно. Не си можела да избираш сама, но аз винаги съм знаела, че не мога да се възползвам от това. Никога не бих го направила. И никога няма да го направя.

— Аз не се нуждаех от машина, която да ми наложи тази връзка. Аз… — И сега ми беше трудно да произнеса думите, дори и след като вече имах опита с Тирус. — Аз наистина те обичам. Ти спаси живота ми, когато убиха другите изчадия. Не беше нужно да го правиш. Ти искаше да бъда Немезида Империан, а не дан. Винаги съм мислела, че това е толкова глупаво и смешно, но откакто съм тук…

В гласа ѝ се прокрадна нотка на копнеж.

— Какво?

— Започнах да разбирам какво си имала предвид. За какво става дума. Разбрах колко изключителна си била. Сега разбирам колко невероятна си. Ти си моята най-добра приятелка, когато по право би трябвало аз да съм твоя собственост. Никога не си гледала на мен като на нещо. Дори и когато аз бях такова нещо.

Очите на Дония се напълниха със сълзи.

— Мислиш ли, че у Тирус има нещо лошо? — попитах я, защото исках да знам. — Искам мнението ти като приятел. За мен то е по-важно от всичко друго.

Тя поклати глава.

— Не, Немезида. Не започвай да се съмняваш заради мен. Ако чувстваш нещо към Тирус, искам да си щастлива с него. Искам това да е така повече от всичко друго в тази Вселена. Повярвай ми.

— Защо говориш така? — попитах я, внезапно обхваната от съмнения. — Какво си казахте с Тирус? Тревожиш ме.

Тя се приближи до мен, стисна силно ръцете ми и ги опря в бузите си.

— Моля те, не се тревожи за нищо. Просто стигнахме до заключението колко важна си и за двама ни. Той малко ме обезпокои, когато говореше за възможностите.

— Какви възможности?

— О, трудно е да се каже. Мисля, че не е голям оптимист за възможността аз отново да стана сенатор Фон Империан, без това да е свързано с много трудности. Той се тревожи за теб. И се радвам, че е така. Сигурна съм, че ще измисли решение. Сега нека за малко да спрем да говорим за това. — Тя притисна слепоочията си. — Имам главоболие. Можеш ли да ми донесеш някакъв опиат за втриване?

Думите ѝ никак не ме успокоиха. Намерих ѝ нужния балсам, но Сидония вече нямаше настроение да разговаряме. Застана до прозореца и се загледа навън. Изглеждаше, че присъствието ми ѝ беше достатъчно. Слушах дишането ѝ така както някога в крепостта, замислена за недовършения ни разговор.

Не виждах нищо успокоително в обстоятелствата, при които се намирахме сега. Имах чувството, че и тримата сме изправени на ръба на пропаст, а под нас зее бездънно тъмно пространство. Подозирах, че дори Тирус не можеше да види какво лежи на дъното му.