Създадена да убива

41.

В дните след Голямата надпревара последва зловещо затишие. Императорът не каза публично, че Тирус е работил зад гърба му, за да обърне против него гласуването в Сената, нито изрази учудването си, когато престолонаследникът по собствена инициатива продаде няколко свои колонии и направи изненадващи коледни подаръци на всички ветерани от имперските войни.

Коледните подаръци бяха отдавна остаряла традиция в империята, която Домитриан не спазваха от стотици години. Фамилията се чувстваше достатъчно сигурна във властта си и не се нуждаеше от лоялността на онези Високопочитаеми, които контролираха повечето космически кораби и бойни машини, с които империята участваше в кървави конфликти в пограничните си райони.

От всички враждебни стъпки, които Тирус бе предприел срещу чичо си, тази бе най-неприкритата и той ме държеше до себе си буквално през цялото време. Седяхме заедно в солариума на Александрия. Той представляваше небесен купол с градина, която неотдавна Тирус беше засадил с вечнозелени растения, които бе харесал много на Лумина, и с изкуствена река, достатъчно силно течаща, за да удави невнимателен плувец.

— Възнамерявах евентуално да те настаня в някоя стая на Александрия — каза ми Тирус, загледан в бързите води на реката, — но при сегашните обстоятелства не би било подходящо.

— И без това не бих искала да спя на Александрия — отвърнах троснато.

Помислих си за Сидония, която се криеше във вилата ми, и че не искам да я оставям сама за толкова дълго време.

Тирус ме погледна за момент с непроницаемо изражение.

— Толкова ли ти е неприятна компанията ми?

— Не — отвърнах прекалено бързо.

— Както и да е — рече той. — Баба ми може да го възприеме погрешно. Твърдо е решена да ме ожени за Елантра.

— Иска да се ожениш за змия.

— За хелионистка — каза с усмивка Тирус. — Елантра поне ще се чувства в свои води със семейството ми. Всички истински политици са усойници.

Почувствах неприятно присвиване в стомаха при мисълта Елантра Пасус да стане императрица. Или по-скоро Елантра Домитриан. При брачен съюз хората вземат името на по-силната фамилия. Точно по този начин Саливар Фордайс беше станал Саливар Домитриан.

— И колко дълго трябва да продължаваме да стоим един до друг? — попитах го аз. — Ще се наложи публично да се откажеш от мен, ако искаш да се свържеш с нея. Не мога вечно да се правя на Сидония фон Империан.

— Но трябва. Никой не бива да узнае какво си направила.

— Или? Ще трябва да отговаряш за това, че си ме прикривал, така ли?

Той се обърна рязко към мен.

— Или ще бъдеш изправена пред опасност. Да се представяш за сенатор, се счита за държавна измяна.

— Е, и?

— Тогава Високопочитаемите ще настояват да бъдеш екзекутирана. Като нов император ще трябва да си изградя основа, на която да се крепи властта ми. Не мога да гарантирам сигурността ти, ако съюзниците ми се обявят против теб.

Аз само свих рамене и изглежда, че това го ядоса. Присви очи и пристъпи заплашително към мен, но после явно размисли, отстъпи крачка назад и въздъхна тежко.

— Не мога да позволя да се изправиш пред такава опасност — рече с дрезгав глас той. — Това може и да не те тревожи, но мен определено ме притеснява.

Погледите ни се срещнаха. Разделяха ни само две крачки. Въздухът между нас, мълчанието около нас изведнъж натежа, изпълнено с някакво странно напрежение.

Почувствах се по същия начин, както когато напуснахме Лумина, когато се издигнахме над червените облаци и навлязохме в необятното космическо пространство, когато той ме беше целунал.

Преглътнах и извърнах очи.

Тирус не си даваше сметка за истината. По един или друг начин измамата ми щеше да бъде разкрита, след като Сидония възстановеше правата си.

Изправих се на крака, измъчвана от тежестта на тази тайна. Преди да срещна Тирус, дългът ми към Дония ми доставяше единствено радост. По някакъв начин Тирус се беше настанил между нас. Въпреки че копнеех за него, аз го и презирах за вината, която напълно несъзнателно ме бе накарал да чувствам.

— Ще бъда в много по-голяма опасност, ако продължавам да съм Сидония Империан, когато Елантра стане императрица.

Той хвана ръката ми и ме придърпа обратно, щом се наканих да се отдалеча.

— Никога няма да позволя Елантра да те заплашва — рече с тих, заплашителен глас Тирус. — Никога. — Изражението му показваше желязна непоколебимост и аз му повярвах.

Над осветения от слънцето солариум премина някаква сянка и двамата вдигнахме очи. Небесният купол имаше атмосфера, а отвъд нея беше откритото космическо пространство, преградено в по-голямата си част от осветено от слънцето синьо небе. Сега обаче там се появяваше и нещо друго.

Оказа се, че това е голямо парче от отломки, което се носеше към нас. С приближаването ставаше все по-голямо и започна да придобива определена форма — дълга и цилиндрична.

С изненада разбрах, че не бяха останки.

Беше ракета. И тя щеше да пробие този купол.

Двамата с Тирус си дадохме сметка за това в един и същ миг.

— Бягай! — извика той, но аз вече бях на крака и ние се втурнахме през спокойната градина към вратата, водеща към коридора и отвъд…

Гръмотевична експлозия разтърси света около нас. В кристалните прозорци зейна дупка, синята атмосфера наоколо се втурна с рев навън и куполът се декомпресира. Силната въздушна вълна подкоси краката ми и аз усетих как се отделям от земята…

Една ръка сграбчи моята и ме дръпна надолу. Около мен в жестока вихрушка се завъртяха сини газове, които опариха очите ми. Погледнах назад и видях синьото небе да изчезва в космическото пространство през пламтящите ръбове на дупката, пробита от ракетата.

— Издишай! — изкрещя Тирус, надвиквайки фучащия вятър около нас. — Издишай всичко!

Трескаво издишах всичкия въздух от дробовете си. Хватката на Тирус започна да отслабва, докато се мъчеше да се задържи за ствола на дървото, за което се беше уловил. Затова аз се вкопчих в дрехата му, издигнах се над тялото му и сама се хванах за ствола. После със свободната си ръка му помогнах да се задържи, като отчаяно се надявах корените на дървото да са достатъчно надълбоко, за да устоят на външния натиск.

Устояха.

След като последните остатъци от атмосферата излетяха навън, вятърът около нас стихна, оставяйки и двама ни без налягане.

С ужас установих, че сме заобиколени от студено, празно пространство.

Сърцето ми започна да бие бясно под надигащия се в мен натиск под кожата, под очите ми. Усетих зловещо парене по кожата. Газовете в тялото ми напираха да излязат навън и ако не бяхме издишали въздуха от дробовете си, сега те щяха да се пръснат. Имахме само секунди за бягство, преди да умрем. Лицето на Тирус се сгърчи от болка, но въпреки това той се оттласна от дървото, за да се отправи към вратата, като същевременно я посочи, за да го последвам и аз.

Почувствах да ме залива облекчение. Както при всяка гледаща навън стая, и тук имаше камера за декомпресия и загубата на налягане в купола трябва да я беше отключило.

Понесохме се натам с влудяващо бавна скорост. Продължавах да усещам паренето в крайниците си, както и пулсацията в ушите и очите, а кожата ми започна да се изприщва. До мен Тирус престана да се движи и аз разбрах, че е припаднал, затова се вкопчих в него и продължих да се боря с приближаващия се мрак на безсъзнанието. Чувствах как главата ми олеква, слюнката по езика ми започна да цвърчи и да завира заедно с течността в очите ми. Паренето в гърдите ми се надигаше, докато се опитвах да се хвана за каквото ми попадне. Борех се за живота и на двама ни, а туптенето в ушите ми беше в унисон с бясното биене на сърцето. В този миг се озовах в камерата за декомпресия.

Отворих я, блъснах Тирус вътре, вмъкнах се и аз и затворих вратата. Налягането в малката камера започна да се покачва със съскане около нас. Но атмосферата продължаваше да не става за дишане. В нас не навлизаше кислород. На слабата светлина видях как Тирус започна да посинява. Намерих пипнешком кислородната маска и я свалих от стената.

Беше само една.

Една.

Нахлузих я трескаво на лицето на Тирус и в този миг мракът ме погълна.