Създадена да убива

23.

Мисля, че на мястото на някоя друга щях да се засмея. Аз обаче само се вгледах с недоверие в напрегнатото му, решително лице.

— Може би все пак наистина си луд.

Ръката на Тирус стисна по-силно моята, когато се опитах да се отдръпна.

— Какво друго възнамеряваш да направиш? Да загинеш напразно в нов опит да извършиш убийство? С мен можеш да промениш хода на човешката история.

— Нямам намерение да променям хода на човешката история — отвърнах рязко. — Съществувах само с една цел. Сега в тази Вселена за мен няма нищо друго.

— Да — каза по-меко Тирус. — За теб е било по-лесно, когато си била обвързана със Сидония Империан, така ли е?

— По-лесно ли? — повторих аз.

— Да. По-лесно. В това съществуване си знаела предназначението си. А сега не го знаеш. Сега трябва да се мъчиш да отговориш на същите въпроси, пред които сме изправени всички. Накъде да вървя оттук нататък? Какво да направя? Ужасно е да разбереш, че собствените ти решения определят съдбата ти!

Говореше глупости. Подобни решения не бяха за едно изчадие.

— Пусни ръката ми, Ваше Височество.

— Трябва да има някакъв начин да те убедя.

Той се вгледа в лицето ми.

— Не мога да върна мъртвите, но когато стана император, мога да ти дам всичко друго, което желаеш.

— Казах да ме пуснеш.

Думите ми бяха чиста любезност. Само след секунда щях да му счупя ръката.

Той ме пусна.

— Не мога да те принудя да го сториш — продължи Тирус. — Няма и да се опитвам. Немезида, единственото, което искам, преди да се самоунищожиш, е да помислиш продължително и сериозно какво искаш да означава съществуването ти. Не вярвам, че едно изчадие идва и си отива от този живот само като аксесоар на някой истински човек. Всички ние сме еднакво обречени на забрава. Но ти можеш да избираш какво да стане от този момент до сетния ти час. Никой друг не може да го направи. Дори и аз.

Не казах нищо. Той се отправи към вратата.

— Ще намериш указания как да напуснеш Александрия и да се върнеш на Валор Новус.

— А електродите?

— Те бяха временни. От сега нататък искам да се отнасяме с доверие един към друг. Електродите ще се самоунищожат веднага, след като се озовеш на безопасно разстояние от мен. Сигурен съм, че разбираш нуждата от мерките за сигурност.

— Те са… временни?

— Напълно.

Тирус се спря на прага и за миг забелязах на лицето му някаква уязвимост.

— Уведоми ме, ако промениш мнението си. Големият бал е след три дни и бих искал да обявя на него, че си мой партньор.

— Бал? Искаш едно изчадие да те придружава на бала по случай смъртта на неговата господарка?

Той мрачно се усмихна.

— Или пък тържество, отбелязващо първата стъпка в отмъщението, което ще въздаде на един убиец. Да се създаде бъдеще, различно от това, което иска императорът, е най-истинското възможно отмъщение. Помисли върху това.

Докоснах врата си и продължих да го наблюдавам, докато Тирус излезе.

Пътят от Александрия беше кратък и когато влязох в пълната с хора пристройка на Валор Новус, в мен се вторачиха много изненадани погледи. Знам, че се чудеха какво е правила Сидония Империан на кораба на Тирус Домитриан.

Не им обърнах внимание и се отправих към вилата си. Всичко ми се струваше скучно и смазващо. Вече не бях обсебена от желанието да убивам, но и вече нямах за цел да защитавам Сидония, която определяше действията ми.

Погледът ми се плъзгаше по аристократите, които минаваха покрай мен със сложните си фризури и с дрехи, разкриващи най-новите черти на лицата им и най-новия цвят на кожата им. Така убиваха времето в една рушаща се империя. Порази ме странна мисъл: всичките хора шушукаха за скандалния Тирус Домитриан, но аз бях единствената, която знаеше истината за неговия пресметлив, целенасочен ум. Той беше много по-умен от тях. Може би това го правеше най-достоен да ги управлява.

Ала коя бях аз да решавам това по един или друг начин?

Беше ме помолил да се омъжа за него. Абсурдността на тази идея ме порази. Едно изчадие да се омъжи.

Това беше лудост.

Не можех да приема неговата кауза за своя. Философиите и идеалите бяха за хора като сенатор Фон Империан, като Тирус, а не за същества като изчадията. Не можех да си представя да избирам съдбата си. Пътят ми беше предначертан дълго преди да ме създадат в лабораторията.

Щях да продължа това, което вече бях планирала. Да убия императора и да оставя последствията да се развиват от само себе си. Съдбата на Тирус Домитриан не ме интересуваше.

Минах през огрения от слънцето небесен купол и влязох във вилата си, където прислужниците пристъпиха почтително напред, готови да чуят заповедите ми.

— Къде е Смъртоносното? — попитах аз, защото изведнъж си спомних за него. Веднага почувствах да ме обхваща нещо смущаващо — вина, защото не се бях погрижила за кучето, преди да се отправя на убийствената си мисия. Дори не бях помислила за него. Не бях наредила на прислужниците да го хранят и да се грижат за него, а те не можеха да се сетят да го направят по свой собствен почин.

Една от тях обаче ми предаде дискретно съобщение и аз го прочетох.

Прочетох бележката няколко пъти, отпуснала се в едно от плюшените канапета. Опитах се да проумея как това момиче, което бях заплашила със смърт, беше решило да направи нещо за мен.

Твоя приятелка, Невени.

Представете си само!

Смачках съобщението така, че да стане на прах, и продължавах да си мисля колко странна може да бъде Вселената.

Бях доволна, че не я убих.

Трябваше пак да започна да действам против императора, но първо имах нужда от сън, повече от когато и да било. В сънищата ми витаеше Сидония.

Шест часа по-късно тялото още ме болеше на някои места, но решителността ми бе непоколебима. Онази ужасна празнота, зейнала у мен, продължаваше да ме трови отвътре и аз разбрах, че така ще бъде до края на живота ми.

Този път не позволих скръбта да ме обземе напълно. Смъртта на Вражда със сигурност беше накарала императора да застане нащрек, защото някой пак можеше да посегне на живота му. Това означаваше, че този път трябваше да бъда по-предпазлива.

При всички случаи обаче щях да го убия и после щях да убия и себе си.

Тръгнах към кошарите, замислена за Смъртоносното. За негово добро трябваше да го ликвидирам. Дали утре, или следващата седмица, скоро аз щях да умра и нямаше да има кой да се грижи за него. Най-вероятно отново щяха да го изпратят на арената и там щеше да загине бързо. По-добре да го направя аз.

Посрещна ме пазач, върху чието голо теме беше изрисуван знакът на фамилията Домитриан.

— Сенатор Фон Империан, предполагам, че сте тук заради животното си?

— Моето куче. То е куче.

— Разбирам. Насам.

Пазачът се обърна и ме поведе по един коридор между поредица от клетки.

Докато го следвах, огледах затворените животни. Някои бяха с разкъсани уши, други с отворени рани от последните битки, но собствениците им бяха толкова стиснати, че не искаха да платят за медицински ботчета, които да се погрижат за тях. Трети бяха същества в добро състояние, които явно имаха късмет със собствениците си. После минах покрай най-внушителното от всички създания, личния звяр на императора, заради който той бе похарчил цяло състояние. Явно беше поръчвал многократно същества от същата порода, всеки път с някои подобрения, докато накрая не бе успял да се сдобие с желания шампион. Беше го нарекъл мантикора3, въпреки че всъщност беше смес от бик, тигър, мечка и няколко вида влечуги. Хрумна ми да го убия, за да засегна императора, но в този момент забелязах, че животното гризе един кокал.

Спрях и продължих да го наблюдавам.

Пазачът разбра, че не го следвам, и се върна при мен.

— Оттук, сенатор Фон Империан.

Но аз не можех да отклоня поглед от мантикората, която продължаваше да разкъсва този… този бут. Беше човешки. Човешко бедро. Плътно и мощно, а аз бях виждала много открити рани, за да знам, че това не е обикновено, крехко човешко бедро.

— Сенатор Фон Империан…

— Кой е това? — попитах едва чуто аз.

Ръмженето и дъвченето на мантикората изпълни въздуха и тя размаха голямата си опашка.

— Какво яде? — настоях аз и се обърнах рязко към пазача, готова да го разкъсам на парчета, защото знаех, знаех какво е.

Пазачът запримигва с големите си объркани очи.

— О, това не е човек, не се безпокойте.

Започнах да треперя от гняв и ужас. Стомахът ме присви. Знаех. Знаех.

— Императорът обича неговата мантикора да похапва прясно месо, когато е възможно…

— Кой-е-това?

— Мисля, че е неговото изчадие.

Когато видя как го изгледах, побърза да обясни:

— Вече беше мъртво.

— Махай се от очите ми!

— Но…

— Махай се, преди да съм те разкъсала на парчета! — изкрещях аз и пазачът побягна назад.

Притиснах се към силовото поле, разтърсена от ужаса, който виждах пред себе си, а мантикората забеляза, че я наблюдавам, и ме погледна заплашително. Исках да премина през силовото поле и да я направя на пихтия, но знаех, че това страховито създание може лесно да ме убие. Зрението ми беше замъглено от спомена за последните мигове от живота на Вражда, съпротивата, която беше оказала, великолепното ѝ последно нападение, преди оръжието на Тирус да я разкъса. Вражда, която ценеше състраданието. Която беше дошла от кошарите също като мен.

Беше умряла заради Рандевалд фон Домитриан. До последния си дъх, до последното потрепване на мускулите беше защитавала господаря си срещу враговете му, а за награда той беше нахранил с трупа ѝ мантикората си.

Прясно месо.

Прииска ми се да изкрещя. Викът се надигна в гърлото ми. Беше вик, породен от заслепяващия гняв от съдбата, отредила ми толкова малко. Гневът, че всичко, което чувствах, и всичко, което представлявах, беше само един придатък към едно истинско човешко същество, защото аз бях повече от това. Тя също беше повече от това. Ние бяхме повече от това.

Много дълго бях приемала за даденост, че не съм истински човек, и никога не бих поставила това под съмнение, ако не беше болката, която чувствах сега. Как би могло едно същество, което не беше човешко, да изпитва такава силна болка, каквато изпитвах аз, откакто Сидония… откакто Сидония… откакто тя…

Свлякох се на земята, а от устните ми се отрониха някакви сухи, давещи ме звуци, толкова близки до сълзи, колкото никога преди това не бях изпитвала… Защото онзи, който беше наредил на първата машина да създаде едно изчадие, той ѝ беше казал също да не ни дава слъзни канали. Бяха решили да ме направят по-малко човек от тях, но въпреки това не ми бяха отнели способността да чувствам мъка, а само способността да я изразявам.

Усетих гъделичкане по пръстите, опрени в силовото поле. Докато наблюдавах мантикората да разкъсва останките на Вражда, ми се прииска да можех да премина през него и да убия този звяр, защото това нямаше да се случи с мен. Аз нямаше просто да изчезна в пространството, като че ли изобщо не съм съществувала. Нямаше да приема, че съм нещо по-малко от тези хора, само защото са ме проектирали такава.

Почувствах, че мога да се ядосвам и да изпитвам болка и те не могат да ми отнемат това. Сидония беше мъртва и аз никога нямаше да го превъзмогна, но това нямаше да е краят ми, не, не. Не, щях да се изправя и да съществувам като изчадието Немезида и напук на тях щях сама да определя съдбата си.

Щях да бъда изчадие, което да създаде ново бъдеще. Не само за мен, но и за всички истински хора. По този начин щях да постигна най-истинското си отмъщение: щях да направя така, че животът ми да означава нещо.

Когато се върнах на Александрия, Тирус отново ме посрещна горе, над библиотеката си. Синьото небе беше под краката му и слънцата го огряваха, като хвърляха огромни сенки върху тавана отгоре, а после сянката ми се сля с неговата и под ъгъла, под който бяхме застанали, се проточихме по-високи, по-дълги, докато станахме едно цяло петно, една сила над тази Вселена.

— Промени ли си решението? — попита той и хвана ръцете ми.

Не паднах на колене, нито опрях ръцете му до бузите си. Наруших всякакъв протокол и го погледнах право в очите.

— Аз няма да бъда твоето изчадие. Но ще бъда твоята императрица.