Създадена да убива

3.

„Може би някои ваши близки би трябвало да възприемат тази тактика…“

През следващите дни думите на Тирус Домитриан продължаваха да звучат като предупреждение в ушите ми и все пак… и все пак не бях сигурна дали да вярвам на приказките на един луд.

Наричаха фамилията Домитриан „презрени от слънцето“, защото много от членовете ѝ бяха умрели млади. Истината обаче беше една от онези тайни, които се знаеха от всички, но всички се преструваха, че не знаят за какво става въпрос: императорът и майка му бяха избили повечето от съперниците му за трона. Тирус беше единственият оцелял от най-близките си роднини. Може би тъкмо това го беше довело до лудост: че е станал свидетел как членове на собствената му фамилия са избили семейството му.

Казах на Сидония за предупреждението на Тирус вечерта, след като се върна от кабинета на баща си, но тя не се впечатли много и ми рече:

— Тирус е лунатик. Не трябва да приемаш много на сериозно нищо, което казва. И те моля да престанеш да се тревожиш дали ще си спомни нещо за държането ти, което му се е видяло странно… Той, изглежда, никога не си спомня каквото и да било от форумите. — Дония кисело се усмихна. — Жалко, че не можеш винаги да ходиш на мое място. Тогава бих могла да зарежа общуването и да прекарвам цялото си време в изучаване на звездите.

Беше изпаднала в едно от странните настроения, които я обхващаха, след като се беше ровила с баща си в старите научни бази данни. В такива вечери ставаше замечтана и изпълнена с оптимизъм, че отговорите за онези загадки на вселената ще се разкрият пред нея.

Въпреки желанието ми да се съсредоточи върху заплахите на Тирус, които я грозяха, не можах да устоя, когато тя потупа с ръка постелката до себе си. Излегнах се до нея и от тази близост ме обзе странно, вълнуващо чувство. Още от първите ми дни в крепостта Дония се сгушваше до мен както… както си представях, че правят сестрите, за да ми разказва разни неща. Също като двама човеци, две приятелки си говорят като равни. Понякога си разправяхме разни истории. Веднъж започна да ми показва букви, решена да ме научи да чета. За няколко седмици се научих.

Днес споделяше с мен някои от нещата, които бяха чели заедно с баща ѝ в кабинета му.

— Казах ли ти, че нашите тела са направени от мънички атоми и че тези неща се наричат „елементи“? Това е направо невероятно, Немезида. Знаеш ли откъде идват тези елементи?

Тя облегна глава на рамото ми и аз почувствах онази странна отдаденост, която изпитвах само към нея.

— Не мога да се сетя. Кажи ми.

— От вътрешността на звездите! Помисли само. — Възхитена, тя вдигна ръка над нас. — Всяка частица от нас идва от процеса, наричан ядрен синтез, който се случва само вътре в звездите. — Тя потисна една прозявка. — Странно е дори да си го помисли човек. Всички ние се състоим от звезден прах, превърнат в съзнателно същество. Всъщност хелионистите и старите учени са единодушни в това, макар че никой от тях не го съзнава.

Замислих се върху думите ѝ, преценявах ги. Ако казаното е вярно, това легло, стените на крепостта около нас, всичко беше дошло от онези блещукащи светлини отвъд прозореца.

Дония ми се усмихна сънливо.

— Казах ти, че имаш същата божествена искрица, каквато имам и аз. През цялото време съм била права, Немезида.

Тя се унесе в сън до мен, а аз известно време наблюдавах как гърдите ѝ се повдигат и спускат, преди да се измъкна от леглото ѝ и да се преместя на моето място върху матрака. Докато прехвърлях в ума си думите ѝ, в стомаха ми се настани странна празнина. Дония имаше темперамента на майка си и любопитството на баща си, но беше по-добродушна от тях.

Един ден можеше да стане велика. Би могла да направи това, което нейният баща никога не би могъл, и да съюзи тези две фракции в Сената — да обедини хелионистите с онези, които искаха връщането на научните занимания… Ако успееше да оцелее достатъчно дълго, за да го стори.

А тя щеше да оцелее.

У мен пламна силна решителност. Докато имах дъх в тялото си да я защитавам, тя щеше да оцелее.

Много пъти бях слушала този разказ от Сидония и духовника. Това беше един от основните хелионистки митове. Преди векове имало пет планети, посветили се на запазването на цялото събрано научно и технологично знание на човечеството в грамадни суперкомпютри. Изведнъж обаче една голяма супернова ги унищожила всичките. За хелионистите това беше важно събитие. За тях звездите бяха средствата, чрез които Живият Космос изразява волята си. Забранителят — духовният водач на хелионистката вяра — обявил унищожението, причинено от онази супернова, за божествено дело.

Империята понесла съкрушителен удар. Тогавашният император обединил своите владения в обща кауза и обявил Хелионистки кръстоносен поход. Вярващите методично унищожили другите хранилища на научно и технологично знание. Изучаването на науките и математиката било забранено като богохулство. И оттогава не е била създадена никаква нова технология. Единствените съществуващи звездолети и машини бяха онези, построени от предците на хората преди суперновата. Звездолетите продължаваха да летят, защото машините ги поправяха, а пък тези машини ги поправяха други машини, макар че състоянието на всичките се влошаваше. Тази технология беше изцяло в ръцете на елита на Високопочитаемите.

Излишните, онези хора, които живееха на планети и се подчиняваха на имперската власт, трябваше да се задоволят само с машините, които им даваха на заем благородните Високопочитаеми. Тъй като изучаването на науки се считаше за богохулство, те не можеха да си построят свои звездолети.

Стабилността на империята се крепеше на това основно разделение между Излишните и Високопочитаемите.

Като търсеше в Сената съюзници за идеята си за отмяна на забраната върху научното образование, сенатор Фон Империан застрашаваше самото равновесие на силите. Посещението на инквизитора беше сигнал за нарастващото недоволство на императора от действията му.

Това беше предупреждение, на което сенаторът не обърна внимание.

Една вечер от императора дойде съобщение. Крясъците, които последваха, ме събудиха. Дония продължаваше да спи, защото не чуваше толкова добре като мен. Смъкнах се от одъра и се втурнах в коридора. Заварих ги в атриума на сенатора: матриаршата, по нощница, удряше мъжа си по ръцете, а той се свиваше, за да се предпази от ударите.

— Глупак! ГЛУПАК такъв! — крещеше тя. — Защо си мислеше, че никой няма да разбере? Ти съсипа това семейство с действията си!

Приближих се и издърпах матриаршата от мъжа ѝ. Беше яка жена, но не можеше да се мери с мен. Сенаторът отстъпи назад и заоправя туниката си.

— Идиот! Изверг! С нас е свършено! — продължи да крещи матриаршата, като се мъчеше да се освободи от хватката ми.

— Скъпа — рече сенаторът и разпери ръце, — има по-важни неща от това дали даден човек ще живее, или ще умре.

— А семейството ни? А дъщеря ни? Ще загубим всичко! — Тя се обърна и ме сграбчи. — Ти! — Очите ѝ се впериха в моите. — Отведи ме оттук. Не издържам да го гледам нито миг повече!

Хвърлих на разтреперания сенатор продължителен, изпитателен поглед, а после отведох жена му. Матриаршата трепереше. Поведох я като инвалид към покоите ѝ. Там тя се строполи на един стол и заби нокти в тапицерията му.

— Загубени сме… Свършено е с нас…

— Какво е станало? — попитах. — Веднага ми кажете.

Никой не се осмеляваше да дава заповеди на матриаршата, но ако животът на Сидония беше в опасност, трябваше веднага да разбера.

— Какво мислиш, че става? — рече тя. — Съпругът ми е предприел стъпка против императора! Глупакът се е мислел за много хитър. Императорът няма да отслаби ограниченията за научното образование и затова моят съпруг идиот тръгнал по обиколен път — изпратил информация от онези смешни стари бази данни на някои от Излишните.

— На Излишните? — повторих шокирана. — Сенаторът да не би да се е побъркал? Да го екзекутират ли иска?

Тя изкриви устни.

— Той е достатъчно малоумен да вярва, че може да накара императора да действа. Мисли, че ако най-големите страхове на императора станат реалност и Излишните започнат да строят собствени звездолети, тогава императорът ще настоява елитът на Високопочитаемите да го последва и да създаде свои собствени. Според него това ще накара императора да погледне на нещата по този начин. — Матриаршата горчиво се разсмя. — Сбъркал е, разбира се. Императорът е наредил тези Излишни да бъдат убити. Просто ни уведоми, че е наясно с ролята на съпруга ми в тази работа.

Поех си рязко въздух.

— Госпожо, сенаторът започва да се превръща в заплаха за всички ви. Позволете ми да…

— Няма да го убиваш! — Тя скочи на крака. — Не виждаш ли, че е късно? Сега вратовете ни са под ножа на императора. Свършено е. Както обикновено на мен се пада да оправя кашата, забъркана от съпруга ми. — Тя притвори очи и си пое няколко пъти дълбоко въздух. — Единственото, което можем да направим, е да чакаме. Каквото и да стане оттук насетне, ти и аз ще защитим интересите на дъщеря ми — на всяка цена.

— На всяка цена — съгласих се аз. Ако това означаваше да измъкна Дония от това място, щях да го направя.

Матриаршата стисна ръката ми.

— Няма да казваш нищо на Сидония. Предстои ѝ форум за общуване. Съзнанието ѝ не трябва да е обременено от чувство за вина. Ако изглежда напълно в неведение, това ще стигне до ушите на родителите на другите деца. Ако разбере какво е станало, няма да може да ги заблуди. Дъщеря ми може да е каква ли не, но определено не е изкусна лъжкиня.

Бавно кимнах в знак на съгласие. Невинността на Дония беше единствената ѝ защита. Неведението ѝ щеше да я предпазва по-добре от всичко друго, дори от мен.

— Нищо няма да ѝ кажа — уверих аз матриаршата.

Дония не беше лъжкиня.

За нейно щастие, аз пък бях.

Когато същата вечер се върнах в стаята ѝ, тя се размърда и потърка сънливо очи.

— Немезида, станало ли е нещо?

— Не — отвърнах кротко. — Бях неспокойна. Ходих да се упражнявам.

— Гледай — прозя се Дония — да не разтегнеш някой мускул.

Разтегнах устните си в усмивка.

— С мен това никога не се е случвало. Продължавай да спиш.

И тя отново потъна в абсолютно невинен сън.

Онази нощ така и не успях да заспя повторно.

Следващата стъпка на императора дойде бързо. Повикаха ме в покоите на матриаршата.

Тя рядко ме викаше при себе си. Това ме накара да бъда нащрек. Когато влязох, я заварих да лежи на слабо гравитационното си легло, а разкрасяващото ботче да боядисва побеляващите корени на косата ѝ и да приглажда бръчките на лицето ѝ. На пръв поглед матриаршата изглеждаше двадесет и няколко годишна. Това явление се наричаше „фалшива младост“. Само очите издаваха възрастта ѝ. Млад човек не би ме погледнал така, както тя ме гледаше сега.

— Немезида, натрих се малко с един наркотик. Вземи си и ти.

Предложението ѝ ме изненада. Забелязах бурканчето до лакътя ѝ.

Беше лосион за натриване върху кожата. Сенаторът много го харесваше, но матриаршата рядко го употребяваше. Презираше това като проява на слабост. Развлекателните химикали, с които злоупотребяваше тя самата, бяха от онези, които изостряха вниманието на човека.

— Само ще го изхабя.

Тя отблъсна с нетърпелив жест разкрасяващото ботче.

— Ами да, вие, изчадията, преработвате наркотиците твърде бързо. Никога не можете да усетите наслада от добър интоксикант.

— Нито пък действието на смъртоносна отрова — напомних ѝ аз.

Тя продължи да ме наблюдава, подпряла изпъкналата си скула върху юмрука си. Опиатът беше стеснил зениците ѝ. Изглеждаше някак отпусната — нещо нетипично за нея. Продължавах да чакам с нетърпение да ми каже защо ме беше повикала.

— Жалко — рече накрая тя, потопи пръст в наркотика и го разтри върху китката си точно на точката за пулса, — че не можеш да почувстваш това. Подозирам, че скоро ще усетиш нужда от него също толкова, колкото и аз.

— Защо?

— Императорът ни заповяда да изпратим дъщеря си в Хризантемиума.

Думите ѝ ми подействаха като удар в корема и ми изкараха въздуха. За момент единственото, което чувах, бяха ударите на собственото ми сърце, което туптеше бясно в ушите ми.

— Какво? — прошепнах аз. — Иска Дония да отиде в императорския двор?

— О, той действа по този начин — рече с горчивина матриаршата. — Дядо ми го ядоса и той екзекутира майка ми. Императорът рядко нанася директно ударите си. Това се дължи на влиянието на проклетата му майка върху него. Високопочитаемата Сигна вярва, че ударът право в сърцето нанася повече щети…

Преди да се усетя, прекосих стаята. Ръцете ми стиснаха матриаршата за раменете. Те бяха по-яки от раменете на Сидония, но аз можех да ги счупя със същата лекота.

— Сидония няма да отиде — рекох тихо, усещайки животинския, студен гняв като лед в сърцето си. — Ще те убия, преди да я оставя да отиде на смърт.

Тя ме погледна, примигвайки. Изглеждаше странно спокойна въпреки заплахата ми.

— Нямаме избор, Немезида. Той настоява да я види там след не повече от три месеца. — Устните ѝ бавно се изкривиха в усмивка. Матриаршата вдигна ръка, хвана бузата ми и дългите ѝ нокти се впиха в плътта. — Затова възнамерявам да изпратя теб в Хризантемиума вместо нея. Ти ще бъдеш Сидония Империан.

Беше ми нужно малко време, за да осъзная значението на думите ѝ, но дори и когато го разбрах, в тях нямаше никаква логика.

— К-какво?

— Колко шокирана изглеждаш! — Матриаршата леко се засмя, но очите ѝ се впиваха в моите, без да мигнат. — Трябва ли да повторя?

— Аз? — Тръснах глава. Не обичах много матриаршата, но винаги я бях считала за умна. За разумна. — Наистина ли предлагате да се престоря на Сидония?

— Е, разбира се, ще са нужни някои промени. — Тя огледа бързо тялото ми. — Всичко, което може да се види от Сидония в нейния аватар, който прилича толкова малко на нея, колкото и ти. Цвета ти, мускулатурата… Можем да поправим това. Що се отнася до характера ѝ, повиках моята възпитателка да те научи на основните неща, както учеше мен като момиче…

Отстъпих крачка назад. Тази жена си беше изгубила ума.

— Една възпитателка не може да ме направи човек. Достатъчно е да ме погледнете, за да разберете, че не съм истински човек. Много пъти сама сте го казвали.

Матриаршата вдигна глава, а очите ѝ заплашително светнаха.

— О, да. Този студен, безмилостен поглед… така напълно лишен от състрадание. Това, по което човек винаги може да отличи едно изчадие! Аз обаче подозирам, че в онази яма с усойници ще се чувстваш много по-добре, отколкото очакваш. — Тя леко се засмя. — Със сигурност много по-добре, отколкото Сидония.

Тя се надигна, а халатът ѝ прошумоля.

— Императорът иска да му изпратя моето невинно агънце на заколение. Не. Вместо това ще му изпратя моята анаконда.