Създадена да убива

13.

Дония вече се тревожеше за мен, затова, когато говорих с нея през подпространството, за да я запозная със събитията в Хризантемиума до този момент, пропуснах случката със Саливар и Девини, както и последвалия разпит, на който бях подложена.

Двамата бяха намерени на следващия ден в безсъзнание и голи сред солените бани. Императорът бързо научи, че е трябвало да прекарам вечерта с тях. Това, което Девини и Саливар причиняваха на млади хора, оставени сами и без приятели в двореца, явно беше общоизвестна тайна. Подигравателната усмивка на Елантра не ми излизаше от ума, докато седях пред Вражда във вилата си. Тя е знаела какво ще ми се случи в онази нощ и тази мисъл я е радвала.

Надявах се един ден да мога да се отблагодаря както подобава на момичето от фамилията Пасус. Но не още.

Вражда като че ли изпълни цялата вила, докато стоеше надвесена над мен. Невени трепереше наблизо, макар от собствен опит да знаех, че така реагираха повечето хора, когато някое Изчадие ги разпитва, дори и когато бяха невинни.

Играеше добре ролята си.

— Заварих Сидония пред Тигрис. Изглеждаше много объркана и смутена.

Аз закимах, без да смея да отклоня поглед от Вражда.

— Наистина нямам никакъв спомен какво се е случило. Техни Височества бяха толкова любезни да ме поканят в баните си и след това… — Махнах неопределено с ръка. — Главата ми продължава ужасно да тупти. Всичко ми е като в мъгла.

— Заведох я обратно в стаята ѝ да поспи и останах при нея, в случай че се почувства много зле. Как са техни Височества? — Невени се наведе напред с престорена загриженост. — Толкова сме обезпокоени.

Изчадието подлагаше на преценка всяка наша дума в гробно мълчание и продължаваше да ни гледа, без да мигне. Всъщност аз никога не съм била заедно с друга като мен. Помислих си колко е странно, че до този момент продължаваха да ме мислят за човек. Всяко движение, всяко вдишване на това същество ме караше вътрешно да крещя, че то не е като хората, които виждах около мен, че е убийца и хищник и трябва да бъда нащрек. Сигурно е извършила всичко, което бях правила и аз, за да решат, че си струва да бъде цивилизована. Нарочно си наложих да примигвам от време на време, за да не забележи втренчения ми поглед.

После Вражда каза:

— Медиците не могат да ги накарат да дойдат в съзнание. Изглежда, че са поели големи количества много силно невротоксично вещество, наречено „Дъхът на скорпиона“. Странно е, че сте били в тяхната компания, но въпреки това сте избегнали съдбата им, Високопочитаема Империан.

— Извадила съм изключителен късмет — рекох тържествено аз.

Изчадието непрекъснато местеше поглед между двете ни, но после се спря само на мен. За миг се уплаших да не би да е забелязала приликата помежду ни… Дали можеше да види нещо от изчадията у мен, както аз можех да го видя у нея, или пък изнеженият ми вид все пак успяваше да я заблуди въпреки проницателността ѝ?

Изведнъж Вражда рязко протегна ръка и ме хвана за брадичката. Замръзнах на мястото си, когато тя повдигна лицето ми на светлината.

Мигай, припомних си аз, докато се гледахме. Не се взирай. Дръж се като човек. Наложих си да преглътна и да мърдам неспокойно, както би сторила Сидония. Вражда само продължаваше да се взира в мен, което накара Невени нервно да се засмее.

— Какво не е наред? — попита тя. — Да не би да има нещо на лицето на Сидония?

— Не ме лъжете, нали? — каза със заплашителен тон Вражда.

Сърцето ми започна да бие по-бързо. Знаех, че тя може да го усети. Но всеки човек би се уплашил, ако някое Изчадие го стиснеше така.

— Не — рекох твърдо. — А сега веднага ме пусни. — Успях да го кажа, без да повишавам тон, както би направила Дония, но този тон не търпеше възражения. За изчадието аз бях дъщеря на сенатор и трябваше да ми се подчини.

Вражда нямаше избор, освен да отдръпне ръката си. Погледна и двете ни още веднъж, а после излезе от стаята, без да каже дума. Но и след като си тръгна, не се успокоих.

— За какво беше това? — промълви Невени и посочи към собствената си брадичка.

Поклатих глава и не отговорих. Вражда ме подозираше. Знаех го. Можех обаче само да гадая какво точно подозираше.

— Изчадията са толкова ужасни — рече Невени.

Усмихнах ѝ се. Да, предполагам, че сме такива.

Церемонията за отдаване на почит на Непрежалимите мъртви беше един от най-светите празници в империята, така че, естествено, сенатор Фон Империан не го празнуваше, освен ако имаше гости. Когато той разрешаваше честването, Империан следваха същата процедура, която спазваше всяка голяма фамилия в империята. Поръчваха специално отгледано за церемонията Благородно създание и в продължение на седмица се отнасяха с него като нещо много обичано, а след това го качваха на един звездолет и го изстрелваха право в короната на някоя звезда, където да изгори. Като предаваха на техния Космос едно истински невинно и чисто създание, те се надяваха да бъдат опростени грехове и други лоши неща, които са извършили техните Непрежалими мъртви, когато след смъртта си преминат в задгробния живот.

Императорът винаги празнуваше Деня на мъртвите. В седмицата преди празника той развежда из двора си Благородното — малко същество от мъжки или женски пол, без коса и мигли, без цвят, неспособно на измами, поквара и насилие или на някоя от онези недостойни човешки наклонности, които мърсят хората. Благородното заемаше почетно място на всеки пир и всяко важно събитие и живееше като повечето други галеници.

Докато, разбира се, с настъпването на Деня не умреше.

— Хайде — подкани ме настоятелно Невени сутринта в Деня на мъртвите. — Празникът е за по-издигнатите Високопочитаеми, но и аз мога да присъствам, ако ме вземеш със себе си.

Прикриването на престъплението срещу двамата Домитриан и това, че издържахме разпита на Вражда, беше укрепило връзката помежду ни. Повечето дни прекарвахме заедно.

Невени не беше като Дония — срамежлива, мила и жадна за знания. Беше неспокойна и нетърпелива, склонна да обикаля и проучва всичко, а за разлика от нея на мен не можеше да ми бъде отказан достъп до повечето места в Хризантемиума. Аз отварях вратите за нея, а тя определяше къде да отидем.

Същевременно имаше изумителната способност навсякъде, където отивахме, да събира откъслечна информация и да подслушва какво говорят хората. Веднъж матриаршата беше казала, че информацията е валута и Невени ми я доставяше в големи количества. Докато вървяхме към хелиосферата за церемонията в чест на Деня на мъртвите, тя ми разказа последните новини, които беше научила.

— Тирус Домитриан вече успя да развали целия празник. Императорът е бесен.

— Така ли? — отвърнах аз, разсеяна от усещането, че косата ми стърчи във всички посоки.

Както всички, които щяха да присъстват на церемонията, и ние бяхме придали на косите си формата на звезди с помощта на специално втрита в корените пяна. Бяхме облекли одежди от лъскаво злато, които се считаха подходящи за случая. Всички, покрай които минахме, дошли да скърбят за покойните си близки, бяха изрисували на лицата си следи от сълзи, за да покажат неутешимата си скръб.

Невени енергично поклати глава. Прическата ѝ беше започнала да се разваля. Тя нямаше вградени поддържащи механизми като мен.

— Преди година фамилията Пасус подарила на императора едно Благородно, наречено Единство, отгледано в естествени условия, а не с помощта на ускорители на растежа. Всъщност това било Благородно от мъжки пол, пораснало с нормални човешки темпове.

Впечатлена, повдигнах вежди.

— Трябва да е било много скъпо. — Дори за нас, изчадията, в първите ни години използваха ускорители на растежа. От икономическа гледна точка нямаше голям смисъл да се пилеят грижи и храна за едно хуманоидно създание, преди да е станало годно за употреба.

— Сенатор Фон Пасус може да си го позволи — рече Невени. — А императорът съзнаваше, че има нужда от Благородно първо качество, защото много от членовете на императорската фамилия умират млади. Говорят, че са презрени от слънцето.

Тя вдигна леко поглед, защото всички знаеха, че всъщност императорът не може да е суеверен за смъртта на всички тези хора. Той много добре знаеше причината, поради която те умираха.

— Той много се зарадвал, когато получил Единство — продължи Невени. — Бил сигурен, че Живият Космос ще е благосклонен към него. Тирус обаче провалил всичко. Обезчестил Благородното.

— Правил е секс с него?

Не бях вярваща, но въпреки това богохулството, извършено от престолонаследника, ме изуми.

Невени закима енергично.

— Признал това едва вчера, докато мажели Единство с церемониални масла. Сега не може да бъде пожертвано, защото е нечисто, и императорът е бесен.

— Нищо чудно.

Тирус Домитриан беше наистина луд. Забавното бе, че неговата похотливост беше спасила Благородното от ужасна участ.

Невени и аз влязохме в Голямата хелиосфера, за да наблюдаваме последиците. Щъкащи насам-натам прислужници минаваха покрай нас с подноси, препълнени с питиета, храни и наркотици. Имаше цели торби с наркотици на прах, фиали с вещества за вдишване и най-различни интоксиканти като прибавка към питиетата. Сутера ну Империан ни беше показала как да ги използваме и ни бе накарала да опитаме тяхното въздействие. Аз си взех демонстративно от едно мазило и го втрих в кожата си, просто защото знаех, че няма да ми подейства. От друга страна, пренебрегнех ли химическите забавления по време на един от най-големите празници в империята, щях да учудя всички.

Императорът беше заповядал да приковат Тирус към един от най-ярките прозорци, като първо махнат временно паравана, предпазващ от ултравиолетовите лъчи. Така престолонаследникът щеше да бъде изложен на ярката слънчева светлина цял ден. Беше му забранено и всякакво участие в празничните забавления.

Когато го видяхме, кожата на Тирус вече беше станала аленочервена, но той изобщо не изглеждаше засрамен от публичното си опозоряване. Всъщност дори се усмихваше и предполагам, че се забавляваше от възмутените изражения на минаващите край него.

— … не се сдържах, бабо — казваше той, когато се приближихме към него.

Разговорът достигна до ушите ми. Погледнах Невени, тя обаче беше заета да изсипва на земята една фиала с интоксикант, като се преструваше, че го втрива в китката си. След преживяването ѝ с двамата Домитриан беше съвсем естествено да презира всичко, което променя способността ѝ за самоконтрол.

Отново съсредоточих вниманието си върху разговора.

— Нямаш представа как ми въздейства съчетанието от липса на коса с невинност — обясняваше Тирус. — Да ме накараш да се въздържа, е все едно да не позволиш на умиращ от глад човек да хапне изключително рядък деликатес. Не е човешко да очакваш такава сдържаност.

— Ти си позор за тази империя! — скара му се матриаршата на фамилията Домитриан, Високопочитаемата Сигна. — Дори не си си сложил следи от сълзи на лицето! — За разлика от него по нейното лице бяха изрисувани деликатни елегантни следи от сълзи.

— Тези мазила ужасно дразнят кожата ми.

На лицето на Тирус беше изписана ленива усмивка. Сините му очи гледаха кротко, почти срамежливо под късата червеникава коса. Носът му беше дълъг, а на брадичката имаше вдлъбнатина, която никога не премахваше. Невени ми каза, че той никога не променя чертите си дори и за специални случаи. Подобно на много луди, не обръщаше особено внимание на външния си вид. Ако се съдеше по луничките, сигурно и друг път беше предизвиквал гнева на чичо си и е бил приковаван към този прозорец. По-необясним беше фактът, че никога не беше правил опит да ги премахне.

— Не изпитваш ли уважение към покойната си майка? — попита Сигна. — Към братята и сестрите си? Денят на мъртвите е в памет на нашите покойници!

Тонът на Тирус едва забележимо се промени и вече не звучеше така безгрижно.

— Ама, бабо, мисля, че смъртта на родителите ми е такава трагедия, че никакво възпоминание не може да се мери с тази болка… Сигурен съм, че ти и скъпият ми чичо ще се съгласите.

Всички знаеха, че майката на императора имаше пръст в убийствата на другите претенденти за трона, включително и на собствените ѝ не толкова любими деца. Император Рандевалд ѝ се отплати, като определи ненормалния си племенник за престолонаследник, само за да е сигурен, че тя няма да се опълчи срещу него.

И сега този луд племенник, без да го съзнава, току-що беше отправил опасно обвинение. Не издържах на изкушението и се обърнах към тях, за да видя реакцията на Сигна.

При тези думи матриаршата на фамилията Домитриан се беше изчервила. Тя погледна Тирус с присвити очи.

— Намекваш ли нещо, скъпо дете? Защото говориш за моя плът и кръв.

— Нищо не намеквам. Казвам само, че не си ми обяснила защо трябва отново да скърбя за тях? Виж колко обилно си изрисувала на лицето си своята скръб — тя е достатъчна и за двама ни. — После тонът му отново се промени и пак стана шеговит и безгрижен както преди. — Освен това какво е смъртта на няколко членове на фамилията? Родителите ми щяха да са горди, ако знаят, че са отгледали такъв жив Бог като мен.

Присвитите ѝ подозрителни очи леко се отпуснаха и Сигна отвърна сърдито:

— Хелиос да ми е на помощ, ти си един побъркан глупак и позор за тази фамилия! Горко на тази империя, ако се възкачиш на трона. Заклевам се в Космоса, че ако такъв презрян от слънцето ден настъпи, сама ще се изстрелям в някоя звезда!

Сигна му обърна гръб и го остави прикован към прозореца.

Очите на Тирус срещнаха моите и аз бързо отместих погледа си. Не би могъл да знае, че съм ги чула. Никой друг освен едно Изчадие не може да подслуша разговор от такова голямо разстояние.

Отървала се от опиата си, Невени ме побутна да продължим напред и аз с готовност се подчиних, но беше твърде късно.

— Ей, ти! — прогърмя гласът на Тирус. — Момичето на Империан! Ела да ме забавляваш! Заповядвам ти!

Двете с Невени се спогледахме, но после се приближихме към Тирус Домитриан и коленичихме.

— Не, не — каза нетърпеливо той, като продължи да гледа ту нея, ту мен. — Никакви такива работи, докато съм в това състояние. Нека да не правим от това по-голям фарс, отколкото е. С теб сме се срещали много пъти, Високопочитаема. Но ти — той се обърна към Невени, — що за особа си ти? Не те познавам.

— Аз не съм Високопочитаема. — Невени се изправи. — Дъщеря съм на вицекраля на Лумина, Ваше Височество.

— Територията на Пасус. — Той притвори за малко очи. — Аха, разбира се. Онази жена, която искаше да строи библиотеки и да преподава науки.

Невени се вцепени.

— Да, Ваше Височество.

Погледнах момичето, любопитна да видя как ще се държи пред един Домитриан.

— И какво мислиш за действията на майка си? Бъди откровена — подкани я Тирус.

Искането му беше смешно. Луд или не, откровеността пред императорския наследник би могла да коства скъпо на всекиго. Невени го погледна така, като че ли щеше да каже тъкмо това, но отвърна много предпазливо:

— Ваше Височество не може да очаква да говоря против собствената си майка.

— Разбира се, че не.

— В такъв случай — продължи окуражена тя, — майка ми се е посветила на благополучието на Лумина. Тя нямаше намерение да прояви неуважение към вашия… към нашия божествен Космос или към фамилията Пасус. Искаше само да подобри живота на Лумина.

— Планетарният живот е изключително окаян — каза съчувствено Тирус.

— О, не, не е — възрази Невени.

— Не е ли? Няма ли там урагани, земетресения и болести?

— Времето е много разнообразно, но такива са и формите на живот. Съществуват всякакви видове животи и градини и Лумина има две луни, които предизвикват приливи и отливи. Всичко е много непредвидимо, Ваше Височество, но това прави живота много по-интересен, отколкото този в Космоса.

— Говориш като партизанка, лудо влюбена в планетата си.

Невени пребледня, аз също изтръпнах. Той говореше с безпристрастно любопитство, но беше отправил сериозно обвинение, което беше очевидно, и Невени се сви уплашена.

Тирус се загледа в ноктите си.

— Очевидно е обаче, че ти не си партизанка. Това би било лудост. Особено тук, в Хризантемиума. Думите ти могат да бъдат изтълкувани по най-ужасен начин.

Ако не знаех, че е невъзможно, бих могла да заподозра, че ѝ дава прикрит съвет да бъде по-внимателна какво говори. Невени бързо каза:

— Наистина това би било ужасно неразбиране, Ваше Височество. Естествено, че не съм партизанка.

Тирус се облегна на прозореца и вдигна ръце толкова, колкото му позволяваха веригите, за да преплете пръсти зад главата си.

— Звездите ми говорят, а гласовете ви ги заглушават. Замълчете за малко, за да мога да ги чувам. И двете. Особено ти, Високопочитаема Империан. Ти много ги заглушаваш.

Това ме учуди. Не бях казала и дума. Двете с Невени млъкнахме.

— Звездите казват… Казват, че днес съм особено красив — обяви Тирус. — Колко мило от тяхна страна. Намираш ли ме за красив, Високопочитаема Империан?

Въпросът беше смешен. Сред мнозинство от хора, които променяха до пълно съвършенство външния си облик, той се открояваше с неугледния си вид на обикновен Излишен. Забавих отговора си, защото не знаех какво да кажа, без да го обидя.

— Звездите не биха ви излъгали, Ваше Височество.

— Мисля, че си права — рече Тирус. — Веднага щом се освободя от тези окови, се заклевам, че ще изложа на показ хубавата си външност пред почитателите си от близо и далеч…

И с това просветлението в главата на престолонаследника на империята изчезна. Той започна да се криви в странни пози, за да показва мускулите и лицето си и да приема комплиментите на някаква въображаема публика. Невени и аз се отдръпнахме назад и го оставихме да говори несвързано на празното пространство пред себе си, пред което изтъкваше своите добродетели. Светлината на шестте слънца нахлуваше през прозорците и кожата му продължаваше да се зачервява.

В този момент тълпата се раздвижи. Императорът се понесе над нея на своя антигравитационен стол и спектакълът наистина започна. Светлините от тавана пламнаха, а стените на Голямата хелиосфера се промениха така, че да показват не празно пространство, а образи на отдавна починали членове на императорската фамилия и видеоклипове с важни битки от имперското минало. Имаше и такива с космически кораби, изчезнали в злотворното пространство, най-почитаните мъртви на империята.

Забелязах трите изчадия на Императора. Риск и Мъка стояха от двете му страни, а Вражда…

Стоеше отстрани и гледаше право в мен.

Бързо отместих поглед.

— Беше много неловко — каза разсеяно Невени, когато се приближихме до масата за пиршеството. — Слуховете не са преувеличени. Той е напълно луд.

Заради Тирус нямаше жертвоприношение, но тъй като храната бе приготвена предварително, всичко беше сервирано на масата. Видях как Невени посегна към едно плато с истинска печена патица, а гордите ѝ думи за планетата Лумина продължаваха да звучат в главата ми.

Трябваше да я попитам.

— Ти партизанка ли си?

Не ме интересуваше дали Невени иска планетата ѝ да се освободи от империята. По-скоро исках да разбера дали бе достатъчно умна да пази чувствата си в тайна. Ако признаеше, че е партизанка, трябваше бързо да умре. Не можех да доверя на една глупачка опасното знание за това, което бях направила.

Невени обаче само ме изгледа с многозначителен поглед и на свой ред ме попита:

— Какво наистина се случи с двамата Домитриан?

Сърцето ми подскочи и аз се огледах наоколо. Имаше ли някой достатъчно близо да чуе въпроса ѝ? Не, Невени не беше такава идиотка, че да говори открито.

— Хайде да не си задаваме въпроси, на които не искаме да отговаряме — рече небрежно тя.

Аз обаче вече не я слушах. Не, наблизо нямаше кой да ни чуе, но през една пролука в тълпата зърнах Вражда. Тя продължаваше да ме наблюдава, но беше достатъчно близо, за да чуе Невени, ако е слушала.

Тя стоеше… толкова близо, колкото аз бях до Тирус, когато подслушвах разговора му със Сигна. Закрачи към мен и веднага разбрах, че е чула всяка сричка от устата на Невени.

Нямах готови подходящи лъжи, с които да се оправдая. Не и този път.