Създадена да убива

35.

Тирус се изправи, смутен, когато ме видя на прага. Беше пребледнял и потен.

— Сидония, най-добре да не се приближаваш. Не искам и ти да се разболееш.

Обхвана ме ужас. Помислих си, че Тирус може да умре също като Смъртоносното. Погледнах ужасена доктора.

— Какво му има? Сложихме си ваксини, преди да заминем за планетата. Много ли е болен?

— Само някаква планетарна треска — отвърна вместо него Тирус.

— Какво е това? — извиках аз.

— Обща категория.

Лекарят поклати глава.

— Казах ви колко много от микроорганизмите се развиват в естествена среда, а обитателите на космоса не са изложени на тях. Тези ваксини, които ви сложих, преди да заминем, не могат да ви предпазят от всичко. Негово Височество никога не взема предпазни мерки, когато посещава планети, и затова винаги прихваща някои местни вируси.

Тирус се намръщи.

— Повярвайте ми, заклевам се следващия път да ви послушам, докторе.

Единственото, което можех да направя, беше да се вгледам в Тирус. Вече изглеждаше толкова блед, броени часове след като го бях оставила. Като се замислих сега, и тогава кожата му беше гореща и като че ли имаше треска. Защо не ми беше минало през ума, че може да се е разболял?

Тирус забеляза изражението ми.

— Ама това наистина не е причина за безпокойство — каза той, за да ме успокои. — Ще мине.

— Изпийте това. Скоро ще се върна, за да проверя как сте — рече лекарят и му подаде чаша с някаква димяща смес.

Останах да седя на края на леглото му. Чувствах се глупаво. Защо никога досега не бях забелязвала колко крехки създания са хората?

— Ти самата не се чувстваш зле, нали? — попита Тирус, отпивайки от чашата. Лицето му беше восъчнобледо и потно. — Болестта се разви, докато спях, но аз наистина усещах някакви болки преди това.

— Рядко се разболявам — казах с равнодушен тон. Чувствах се странно, като че ли се бях отделила от тялото си.

Не бях ли си казала, докато бяхме заедно, че сякаш го виждам ясно за първи път? Сега единственото, което виждах, бе неговата уязвимост — костите, които много лесно могат да бъдат строшени, и кожата, която много лесно може да бъде разкъсана. Смъртоносното беше създадено да е силно, да може да се бие и да оцелява, но това не беше спасило и него.

Що за арогантност от моя страна да забравя дори за момент разликата между мен и Тирус! Аз бях най-смъртоносното същество, проектирано някога, а той беше крехко човешко създание. Аз щях да живея и да оцелявам, докато другите страдат и умират.

— Лекарят ми каза, че кучето ти е болно. Оправи ли се? — попита с дрезгав глас Тирус.

Загледах се някъде над главата му.

— То не беше куче. — Сега гласът ми беше рязък, безчувствен като на изчадие. — Беше звяр за битки, създаден да убива. Това е всичко.

Зрението ми се замъгли и примигнах, за да се оправя.

— То… То умря.

— О! — възкликна тихо Тирус. — Немезида, много съжалявам.

— То беше само едно създание.

Тирус се намръщи.

— Но ти беше привързана към него. — Той протегна ръка. — Ела тук.

Аз се отдръпнах.

— Не. Продължавай да си почиваш.

Тирус стисна устни. Опита се да седне в леглото, да се приближи към мен, но не успя и се отпусна върху възглавниците.

Скрих юмрук в скута си. Борех се с всички сили срещу желанието да отида при него и да му помогна.

— Почивай си — повторих аз и се отдръпнах по-надалеч.

Този път той не протестира.

— Ще дойда да те видя, когато се оправя — рече с хриплив глас Тирус.

На път към стаята си се почувствах странно безчувствена. Нямаше и следа от онзи полет на фантазията, връхлетял ме само преди малко по същия коридор. Отново бях на себе си, бях се върнала в бруталната, гола реалност, в която аз бях едно изчадие, а Тирус беше уязвимо, крехко същество, също както Сидония.

Сидония. Притиснах устата си с ръка и потиснах грубия звук, който искаше да излезе от нея. Да, бях силна колкото четирима мъже. Но нямах сила да издържа друга загуба като тази. Да имаш сърце, податливо на емоции, означаваше, че те могат в един миг да бъдат разпалени от сили, срещу които не можеш да се бориш, опасности, които не можеш да предвидиш. Да обичаш някого, означаваше да си безпомощен по най-лошия възможен начин.

Влязох в стаята си и се заклех никога повече да не изпитвам тази слабост.

Планетарната треска на Тирус продължи една седмица. Знаех, че няма да умре, защото доктор Нан Домитриан отново отделяше много време за обяда си, вместо да стои плътно в стаята на Първия престолонаследник.

Не посетих отново Тирус, но той така и не ме напускаше. Натрапваше се в мислите ми, а образът му проникваше в съзнанието ми.

Когато спях, когато тренирах, когато се изнизваше всяка минута от деня, се улавях, че си представям лицето на Тирус, че жадувам за него. Като че ли бях поела някакъв наркотик и веднага бях станала зависима от него. Не можех да прогоня този копнеж от тялото си.

Най-сетне Тирус стана от леглото и аз почувствах остро промените, случили се с него, колкото и да се опитвах да насочвам вниманието си другаде. Беше видимо отслабнал, но в добро настроение. Щом ме погледнеше, виждах в очите му открито нетърпение. Търсех си причини да извръщам поглед от него, да го избягвам дори когато той продължаваше да витае в мислите ми.

Един ден, докато правех лицеви опори, го видях да ме наблюдава до вратата.

— Не можеш непрекъснато да ме отбягваш — каза той.

Нарочно се загледах някъде встрани, за да избегна погледа му.

— Не знам какво имаш предвид.

— Какво става? Знам, че нещо не е наред.

Отново легнах на земята, за да продължа лицевите опори, преструвайки се, че не му обръщам внимание. Почувствах се така, като че ли бях обърнала гръб на супернова. Погледът му изгаряше гърба ми, усещах присъствието му с костите си.

— Това е, защото те целунах, нали?

Той пристъпи напред и застана пред мен.

— Нервна си.

— Не съм нервна. — Придружих думите си с ехидна усмивка, докато се изправях. — Ядосана съм.

— О, така ли? — рече Тирус и повдигна рязко вежди.

— Аз не съм като вас. Не мога да чувствам това, което вие чувствате, Ваше Височество.

Лека усмивка изкриви устните му.

— Не виждам разликата. Ти беше изпълнена с чувства, когато напуснахме Лумина.

— Така ли мислите? — Бях доволна от безразличието, което вложих в тона си. — В такъв случай се извинявам, че съм ви заблудила, Ваше Височество.

Той сграбчи ръката ми, докосването му направо ме изгаряше.

— Тирус, дяволите да го вземат! Казах ти да ме наричаш по име.

— Не е прилично.

— По дяволите приличието, Немезида! За нас то няма никакво значение.

— За нас нищо няма значение. — Издърпах ръката си и му обърнах гръб. — Аз не съм човек, Тирус.

Изрекох името му, обърната към стената.

— Не мога да изпитвам любов. Не мога да бъда метреса, любовница или компаньонка. Не ставам за това, не за това съм създадена.

Отново се извърнах към него.

— Очаквате да бъда нещо повече от това, което съм. Искате от мен невъзможното.

Той не каза нищо, но пребледня, а тъкмо беше оздравял, затова се разтревожих. Не исках да изпитвам тревога. Всъщност не исках да чувствам каквото и да било, както беше нормално за едно изчадие.

Той прекоси разстоянието, което ни разделяше, и ме притегли грубо към себе си. Устата му намери моята. Целувката беше яростна, напрегната. Ръцете му ме стиснаха здраво, напрегнати и силни, придърпаха ме към гъвкавото му тяло.

За един глупав, непростим момент отново сломи съпротивата ми. Да го усетя до себе си след толкова много дни, прекарани в копнеж по него… Сякаш се намирах в някакъв сън. Пак имах чувството, че съм извън себе си, че се гледам отстрани. Точно това исках. Това беше всичко, което исках.

И то можеше всеки миг да бъде загубено.

Черният, задушаващ ме страх ме извади от унеса. Отблъснах го.

— Достатъчно! Искаш прекалено много от мен. Можеш ли да искаш от едно куче да създаде шедьовър в изкуството? Или да искаш един прислужник да съчини поезия? Не мога да направя това. Не съм способна да изпитвам истински чувства към теб. Никога няма да бъда това, което искаш. Остави ме! Престани!

Изражението на Тирус стана хладно, той отново надяна маската на равнодушието. Вгледа се за момент в мен по онзи спокоен начин, който като че ли проникваше през всичките ми защитни стени.

После кимна.

— Много добре — рече тихо. — Няма да натрапвам обичта си там, където не е желана. От сега нататък ще те оставя на мира.

— Това е всичко, което искам.

Обърнах му гръб и поднових тренировката си. Продължих да усещам болезнено присъствието му, докато накрая той излезе от стаята.

През останалата част от пътуването престанахме да тренираме заедно и не си говорехме, като се изключат някои банални любезности. Тирус стана така сдържан и ледено учтив, че щеше да е по-лесно, ако ми беше ядосан. Всеки път, когато се озовавахме в една стая и тази студенина смразяваше въздуха помежду ни, аз се опитвах да си казвам, че тъкмо това исках. Нямах интерес, нито ми беше работа да чувствам такава смущаваща, болезнена празнота.

Въпреки това не можех да я прогоня напълно.

Може би Тирус и Смъртоносното не бяха единствените пострадали на Лумина. Като че ли тази празнота, превърнала се за кратко в бликащ от енергия живот, когато напуснахме планетата, бе преминала във фатална болест.

Аз обаче щях да се излекувам от нея. В края на краищата бях изчадие, а изчадията нямат души. Всички го знаеха. Никога повече нямаше да бъда толкова глупава, че да проявя глупостта да се усъмня в това.