Създадена да убива

39.

Дония ме завари да удрям с юмруци една каменна колона, предназначена за скулптурна работа. Бях я купила за нея, защото камъкът беше лесен за обработка. Мислех, че ще ѝ хареса да се занимава и с изкуство освен с книгите. Но сега съсипвах с юмруците си колоната, представяйки си как лудуват Тирус и Елантра, и изпитвах удоволствие от собствената си болка.

— Това може да ти се стори забавно — казах на Дония. — Мисля, че Тирус възнамерява да направи Елантра своя императрица.

— Не и Елантра Пасус!

— Точно нея. Високопочитаемата Сигна я е избрала за негова бъдеща съпруга и Тирус не възразява. Мисли, че това сътрудничество ще накара баба му да подкрепи възкачването му на трона.

— Той ли ти го каза?

Обърнах се към нея. Сърцето ми галопираше в гърдите. Кокалчетата на пръстите ми бяха разкървавени и ме боляха. В главата ми се въртяха образи от стаята за вдишване на интоксиканти след вечерята. Не бях усетила въздействието на фиалата с интоксиканта, който бях вдишала, а Високопочитаемата Сигна се въздържа, но Тирус и Елантра се възползваха. Същото стори и императорът, който вдиша от фиалата три пъти, а после се покатери върху една от платинените си статуи, като си представяше, че язди кон.

Давах си сметка, че Високопочитаемата Сигна не изпуска нищо от погледа си и затова се помъчих да се правя на глупачка, като се въртях на място и нарочно се кикотех. Тирус се носеше из стаята с Елантра, представяйки си, че танцува под звуците на някаква музика, която само той чуваше. Това ме накара да се закова на място. Двамата представляваха много хубава гледка — той светъл, висок и широкоплещест, а тя бликаща от енергия, със спускаща се на вълни по раменете черна коса. Да, император и императрица — Високопочитаемите щяха да одобрят тази двойка, Елантра и Тирус изглеждаха като създадени един за друг.

Изведнъж усетих, че не издържам повече. Излязох от стаята, усещайки забития в гърба ми поглед на Сигна.

Сега, като си помислех за това, гневът отново се надигна в гърлото ми. Обърнах се пак към колоната и отново я заудрях с юмруци, изпитвайки удоволствие да гледам как се руши.

— Елантра е наследница на Пасус. Това означава, че е пряка заплаха за теб… за нас — отбеляза Дония, докато ме наблюдаваше как съсипвам камъка. — Ще бъдем ли в опасност, ако стане императрица?

— Не.

Въпросът ме изненада. Обърнах се към нея, почувствала се глупава, че не съм предвидила тази възможност — глупава и засрамена. Аз бях защитничката на Дония. Защо не се бях сетила първо за това?

Вгледах се в нея, напълно самотна в тази Вселена. Тя имаше само мен. Гневът ми моментално изчезна. Нямах право да се чувствам така огорчена, след като с мен се беше случило чудо, най-голямото, на което едно изчадие би могло да се надява.

— Не, Дония, няма да има опасност. Тирус е силен. Той ще контролира хелионистите, а не обратното. Затова ще му помогна да оцелее до този момент и това ще бъде наградата, която ще му поискам — възстановяването на правата ти. Твоята сигурност… и разбира се, отмяна на присъдата ти за измяна.

Тя сбърчи вежди и пристъпи към мен.

— А ти? Ти какво ще получиш?

— Както казах, твоята сигурност.

— Немезида, трябва да поискаш нещо и за себе си.

— Не искам да остана тук, в двореца — отвърнах аз.

Да, единственото, което исках, беше да се махна от това място. Колкото по-скоро, толкова по-добре, но със сигурност, преди Тирус да се възкачи на трона. Перспективата да гледам как император Тирус и императрица Елантра управляват заедно, ме разяждаше като отрова. Не можех да го понеса. Щеше да ме задуши.

Аз ревнувах.

Осъзнаването на тази истина ми подейства като шок. Това беше грозното чувство, което ме измъчваше.

Изражението на Дония стана по-меко.

— Досега никога не е било нужно сенаторите да живеят в Хризантемиума и аз не мога да си представя, че ще трябва да останем тук, след като Рандевалд фон Домитриан умре.

Дония взе ръцете ми и се вгледа в кървящите кокалчета на пръстите ми.

— Ние с теб ще се върнем и ще наглеждаме възстановяването на крепостта на Империан. Ще бъде също както преди.

Кимнах. Бях изпълнена с копнеж по онова време, когато животът беше по-прост, когато дните ми бяха заети с грижи за Дония, когато тренирах и не мечтаех за нищо повече от това, което имах.

— Ти и аз — продължи тихо тя. — Това ще ти хареса ли, Немезида?

Тя вдигна очи към мен. Лицето ѝ изразяваше крайна уязвимост, която не разбирах. Наистина ли си представяше, че мога да ѝ откажа?

— Да, със сигурност ще ми хареса.

Отдръпнах се от нея, за да огледам щетите, които бях нанесла на камъка.

— Възнамерявах да ти го дам, за да го дълбаеш. От него е останало доста.

Дония мина покрай мен, огледа камъка и протегна ръка да докосне вдлъбнатините, които му бях направила.

— Не искам да го правя. — Тя ми се усмихна. — Харесва ми такъв, какъвто е сега, така, както ти си го направила да изглежда.

Погледнах камъка, нащърбен и напукан от моя гняв и ревност. Значи това беше визуалното изражение на любовта на едно изчадие — един грозен, потрошен, зацапан с кръв камък.