Създадена да убива

29.

Беше първият ден от двуседмичното ни пътуване до Лумина. Тирус стоеше в стаята ми, загледан в осеяното със звезди пространство отвъд Александрия. Корабът се бе отделил от Хризантемиума, оставяйки огромна празнина от едната страна на Валор Новус. Смъртоносното беше затворено в съседната стая и от време на време лаеше до вратата.

— За какво мислиш? — попитах го аз.

Беше сбърчил чело, замислен за това, което ни предстоеше. Успя да запази равновесие, когато корабът се разтърси, навлизайки в хиперпространството, и звездите отвън изчезнаха. Обърна се към мен.

— Известен съм като богохулник. Това може да помогне на мисията ми на Лумина. Както може би си чула, Излишните вярват предимно в по-стари религии. Извършват хелионистките ритуали само когато Високопочитаемите настояват те да го поискат. Но ако покажа симпатиите си към техните… богохулства… ще ме очакват други неприятности.

— Ще загубиш подкрепата, на която би могъл да разчиташ сред Високопочитаемите.

— Точно така.

Той ме погледна. Стоях, подпряна на ръце, и с крака, изпънати успоредно на пода. Изглежда, че едва тогава разбра това.

— Почакай, през цялото време ли балансираше така, подпряна на ръце?

Тъй като бяхме в личната ми стая, бях решила, че Тирус просто трябва да свикне с физическите ми упражнения. Вместо да му отговарям, прибрах краката си, изпънах ги нагоре и застанах на една ръка.

— Много си силна — рече тихо Тирус. Обиколи ме бавно, докато краката му не застанаха отново пред очите ми. — И го правиш без много усилие, така ли?

— С минимално. — Чувствах се добре. — Всъщност, откакто се представям за Сидония, избягвам физическите упражнения. Много лесно натрупвам мускулна маса.

— Аз отделям по два часа всеки ден, за да поддържам силата си.

Това обясняваше мускулестите му ръце.

— Толкова ли си суетен?

— Ако беше заради външния ми вид, можех да развия мускули с помощта на разкрасяващ бот, но аз се упражнявам, защото не искам да се чувствам слаб.

Погледнах го изненадана. Прекалено добре познавах това усещане. Но не очаквах, че наследникът на императора изпитва същото.

— По време на това пътуване ще имаме много свободни часове — каза Тирус. — Ще ми бъде много интересно да влезем в симулативен двубой с теб.

— Ще загубиш.

— Можем да се разберем за някакво затруднение от твоя страна. Например ако едната ти ръка е завързана зад гърба.

— Дори да завържа и двете, пак ще загубиш, Ваше Височество. Не искам да те нараня и обещавам, че няма да го направя.

— Ще поема този риск.

— Ако искаш да премериш силата си срещу едно изчадие, трябва да знаеш, че аз не съм най-доброто мерило за това. Голяма част от мускулната ми маса е отстранена.

Той ми се усмихна бавно.

— В такъв случай затруднението е налице.

— Не е достатъчно — рекох. — Аз все още съм изчадие.

Ботчетата бяха скъсили костите ми, за да заприличам на истинско момиче, но аз никога нямаше да бъда напълно такова. Колко странно, че той като че ли забравяше това.

Още по-странно бе това, че тази мисъл ми харесваше.

— Значи отказваш да се биеш с мен? — попита Тирус.

Почувствах се неловко, изтласках се нагоре, преметнах се във въздуха и се приземих на краката си.

Той отвори широко очи.

— Еха, браво! — рече Тирус, като че ли бях извършила голям подвиг.

— Много добре — отвърнах аз. Не можех да разбера защо се бях ядосала изведнъж. — Ако искаш да те победя, аз няма да ти откажа.

За него това щеше да е добър урок за истинската ми същност.

— Искаш ли да те ступам още сега?

Тирус се засмя.

— Нека да е след службата. По-добре ще е да не излиза така, като че ли Сидония Империан ме е набила, за да ме накара да се отнасям с уважение към Живия Космос.

Думите му ми подсказаха една идея.

— Ваше Височество, Дония е… — почувствах болка в гърдите. Потиснах обзелото ме чувство и продължих: — Сидония беше много набожна. Да, тя споделяше интереса на баща си към науката, но редовно присъстваше на службите.

Той повдигна вежди.

— Да, чувал съм, че била такава.

— Тогава защо да не използваме това? Ти предложи да се преструвам пред обществеността, че ти влияя положително, защо да не е по този начин? Можеш да се харесаш на луминарите с това, че не си вярващ, но пък ще се харесаш на Високопочитаемите, ако под мое влияние започнеш да присъстваш на службите. Високопочитаемите ще ти простят, че си бил богохулник, ако покажеш, че си готов да станеш ревностен хелионист под нечие влияние.

— Много хитро — рече Тирус и ми се усмихна. — Ще излезе така, сякаш си ме убедила, въпреки липсата на интерес от моя страна, да присъствам на службите. От служителите на Домитриан на този кораб новината ще стигне до ушите на онези в Хризантемиума… Още едно доказателство за благотворното влияние на Сидония фон Империан върху лудия.

Така и направихме.

На един не особено населен кораб службите в хелиосферата бяха нещо странно. Най-високопоставената личност винаги стоеше в центъра най-близо до свещеника, а онези с по-нисък ранг се нареждаха около тях. Това принуждаваше Тирус да стои сам във вътрешния кръг, а аз да бъда в следващия и Невени в по-следващия. В още по-следващите външни кръгове бяха служителите, наемниците и накрая прислужниците.

Няколко пъти по време на службата Тирус запристъпва от крак на крак, сякаш готов да си тръгне. Тогава аз влизах в ролята си, нарушавах протокола, пристъпвах напред и слагах ръка на рамото му, за да му „напомня“ най-демонстративно за желанието ми да продължи да стои на мястото си.

Той отвръщаше на това мъчение, като ми се усмихваше през рамо, показвайки пред всички колко много уважава новата си любима. Чувствах впитите в нас погледи на хората наоколо, които мълчаливо съчиняваха докладите си до онези в Хризантемиума, които ги бяха подкупили. Сигурно имаше много хора, готови да платят и за най-малката информация, свързана с пътуването на престолонаследника.

От своя страна Невени стоеше мълчалива и неподвижна, загледана в безкрайния мрак на космоса.

След службата се приближих до нея. Когато тя навлезе в коридора и се отправи към стаята си, ѝ рекох:

— Ще дойдеш ли да вечеряш с мен?

Не бяхме разговаряли, откакто ѝ казах за връзката си с Тирус, и това ме безпокоеше повече, отколкото исках да призная.

Невени се обърна, но не срещна погледа ми.

— Не съм гладна.

Опитах се да продължа разговора:

— Поне радваш ли се, че се връщаш у дома?

— Ти ли се намеси заради мен, Сидония?

— Казах на Тирус, че можеш да помогнеш. Можеш да успокоиш броженията.

Невени горчиво се засмя.

— Значи тази работа се пада на мен. И как да го сторя? Моите хора познават империята, а хелионистите пречат на прогреса. Империята взема повече от Лумина под формата на данъци, отколкото Лумина получава от империята. Всъщност какво изобщо прави империята за нас? Дава ни сигурност? Срещу какво? Империята е най-сериозната ни стратегическа заплаха! Империята с нейните упадъчни Високопочитаеми, с нейните остарели кораби, разпространяващи навсякъде лошо пространство!

Огледах се, за да се уверя, че никой не подслушва този опасен разговор.

— На всичкото отгоре императорът прибави още една обида, като уби майка ми, жената, която луминарите избраха за свой водач. — Гласът на Невени потрепери. — Нищо чудно, че има брожения. Хората ми са обезправени, лишени са от всякаква възможност за избор. А от мен се иска да им кажа, че никое от оплакванията им няма значение?

— Не знам какво трябва да им кажеш — изрекох бавно. — Но знам, че ти си единствената, която може да оправи нещата. Императорът е безпощаден, Невени. Той по-скоро ще унищожи планетата, отколкото да позволи тя да напусне империята.

— Той ще се опита. — Забелязах странен блясък в очите ѝ. — Дори и ако помогна на императора, нищо няма да му попречи след това да ме извика обратно в Хризантемиума и пак да ме убие. Нищо няма да го спре да унищожи планетата ми по-късно, когато вече няма да сме нащрек. Сега сме в силна позиция. Ако напуснем, ще напуснат и други планети. Те ще се бият заедно с нас. Нямам особена причина да помагам на любимия ти Тирус. Всъщност ще ти кажа нещо много лично. — Тя се наведе към мен с предизвикателно изражение на лицето. — Не вярвам в хелионистката вяра. Смятам я за глупост.

Погледнах уплашена назад към хелиосферата, за да се уверя, че никой от фамилията Домитриан не ни е чул.

— Не вярвам, че космосът е някаква божествена, жива същност, която преднамерено ни е създала — рече рязко Невени. — Мисля, че пространството е една празнота, космосът е мъртва материя, а Бог ни е създал. Той е създал и космоса. Майка ми ме е научила да вярвам в това. — Лицето ѝ посърна. — Не се вслушвах често в думите ѝ и ако можех да върна времето…

Гласът ѝ секна и тя си пое дълбоко въздух, за да се успокои.

— Сидония, каквото и да сме правили в Хризантемиума, на каквито и събития да сме присъствали, каквито и хубави дрехи да сме носили и колкото пари да си ми дала, аз не съм Високопочитаема. Не съм като теб. Не съм родена и отгледана в космическото пространство, нито се ползвам с благоволението на императора. Аз съм една от тях. Аз съм една от Излишните. — Тя изръмжа думата.

Едва тогава разбрах, че тази дума, която бях чувала безброй пъти и повтаряла, без да се замислям, бе обида. Излишни. Тя намекваше, че огромното мнозинство от човешките същества са безполезни и без значение.

— Знам, че никога няма да повярваш — казах ѝ тихо, — но не ме интересува, че си еретичка. Изобщо не ме е грижа за тези неща.

Очевидно това не беше отговорът, който търсеше.

— Преди две седмици — рече Невени и горчиво се усмихна — бих се радвала много да чуя това. Бих се почувствала така, сякаш съм приета от Високопочитаемите. Като че ли съм една от тях. Беше време, когато исках да бъда. Бях много ядосана на майка си… — Гласът ѝ отново секна и тя изкриви устни. После продължи: — Чудех се защо се е опълчила срещу сенатор Фон Пасус? Сега обаче знам. Сега я виждам такава, каквато е била, Сидония: героиня. Ще бъда дъщерята, каквато трябваше да бъда, докато тя бе жива.

Невени си тръгна, без да каже нищо повече.

Наблюдавах я как се отдалечава и усетих да ме обхваща тревожно чувство. Изобщо не ми беше минавало през ума, че Невени може да откаже да ни помогне. Вече не бях сигурна, че мога да разчитам на нея. Беше прекалено гневна, прекалено наскърбена, за да бъде предвидим играч в тази сложна игра.