Създадена да убива

17.

Започнах по-често да се уединявам във вилата си с надеждата да бъда забравена. Когато идваха посетители, наскоро изразили одобрението си за моите действия на арената, карах прислужниците си да ги отпращат. Преструвах се на болна за всички, с изключение на Невени.

За щастие, имах Смъртоносното, което запълваше голяма част от времето ми.

Отначало то беше враждебно настроено, готово да ме разкъса, щом го приближах. Забраних на прислужниците си да се занимаваш с него и му дадох самостоятелна стая във вилата. После, след като се уверих, че помещението не е под наблюдение, без колебание използвах по-голямата си сила, за да го науча да се подчинява. Когато се хвърляше върху мен, го приковавах по гръб на земята; когато тракаше срещу мен с челюсти, го сграбчвах за козината на врата и го стисках, докато престане да се зъби.

Отначало не бях сигурна дали едно чудовище, отгледано, за да убива на арената, може да бъде опитомено. Смъртоносното беше от онази смесена порода, която приличаше на куче, и те подмамваше да се приближиш, забравяйки за лъва и мечката, които се криеха в него. Постепенно обаче то се научи да ми се подчинява. Дори показа, че обича да си играе. Когато вечер се прибирах в стаята си, то започваше да се върти около мен, докато не го потупам, а после ме дръпваше за дрехата, за да си играя с него. А започнех ли да лазя с пръсти по пода като някое животинче, Смъртоносното започваше леко да ги дебне и хапе.

Единственият проблем при опитомяването му беше голямата енергия, която, също като мен, и то имаше нужда да изразходва, а пространството, в което се движеше, беше ограничено. Най-големият пилон, който стърчеше в пространството, беше едно от малкото места, до които можехме да правим по-изморителни разходки далеч от любопитни погледи.

Невени ни придружи на една от разходките по алеята Бърневал. Тя отскачаше уплашена всеки път, когато животното се приближеше до нас.

— Сигурна ли си, че искаш да го задържиш? — попита ме Невени.

— Вече е по-лесно за опитомяване. Бързо възприема. О, имам нещо за теб. — Бръкнах в джоба си и извадих огърлицата ѝ. — Благодаря ти. Знам, че си навлече неприятности, като открито показа какво е предназначението ѝ. Няма да забравя жеста ти.

Невени прекара предпазливо пръсти по огърлицата.

— Не ме интересува какво мислят другите за мен. Всички носят оръжия. Постъпват като лицемери, когато изразяват неодобрението си, че я имам, особено след… — гласът ѝ потрепери — след онова, което ми сториха Саливар и Девини.

Не казах нищо. Не знаех как да я утеша, затова беше по-добре да не се опитвам.

— Къде са твоите? — попита със заговорническа усмивка Невени. — Трябва да имаш оръжие. Знам, че имаш. Няма да кажа на никого.

Не ми беше нужно оръжие. Оръжието бях самата аз. Почувствах обаче, че трябва да ѝ отговоря нещо, затова ѝ показах едно.

— Обувката. В подметката е скрит нож.

— А защо не го използва срещу Смъртоносното?

— Ами… не съм толкова смела като теб, когато има опасност да ме критикуват публично.

Невени се засмя и ме сръга в ребрата.

— И това го казва момичето, което скочи на арената, за да спаси едно Благородно. — Тя спря. — Не мога повече да вървя с тези токчета. Продължавайте без мен, Сидония.

Сбогувах се с нея. Все още ѝ бях благодарна за жеста, който неотдавна беше направила за мен. У Невени имаше нещо, което ми харесваше, почти ѝ имах доверие, ако изобщо можеше да се говори за доверие към някой друг освен към Сидония. Със Смъртоносното продължихме разходката си и аз почувствах, че ми липсва компанията ѝ.

Но пък без Невени поне можех да се движа по-бързо. Сега, когато Вражда бе престанала да ме следи, можех да си позволя това удоволствие. Ускорих темпото. Смъртоносното с готовност ме последва. Бяхме същества, които не бяха създадени да пълзят едва-едва. Трябваше да използваме тази възможност.

Направо спринтирах. Бягах по-бързо от всеки друг път, откакто намалиха мускулите ми, и за мое огромно удоволствие, Смъртоносното не изоставаше, изпълнено с енергия също като мен. Много бързо стигнахме до края на алеята. Чувствах се приятно задъхана, а мускулите ми се бяха отърсили от ужасната скованост, свързана с липсата на достатъчно движение.

Поддържането на тази физическа слабост не ми се отразяваше добре. Кучето се въртеше нетърпеливо в краката ми и непрекъснато душеше. Оставих го да почива, докато разглеждах знаците и имената на стената. Имаше нови имена, появили се след първото ми посещение тук, имена на фамилии от цялата империя.

В началото ги разглеждах малко разсеяно, но после се вгледах по-внимателно в тях. Белуедър, Уолстром, Амадор, Ротси. Имената на същите хора, които се бяха събрали около мен. Появата им в двореца не беше привлякла толкова внимание, както моята като дъщеря на Великия еретик, затова не бях забелязала, че са дошли. Не си бях дала сметка колко много от тях са пристигнали в Хризантемиума съвсем наскоро.

Бяха ги повикали тук също както Сидония.

Докато четях на стената имената на новодошлите, инстинктът ми за оцеляване се събуди с пълна сила. Във Валор Новус имаше толкова много нови лица, на които не бях обърнала внимание. Гербовете на стената обаче показваха положението пределно ясно.

Фамилията на Сидония не беше някакво голямо изключение, при което детето бива доведено в двора вместо родителя. Тя просто беше първата, но същото се беше случило и на много други големи фамилии. Империята събираше наследниците им в крепостта си.

Но защо? С каква цел?

Бях стояла така прекалено дълго и до мен Смъртоносното започна да губи търпение. Започна да издава странни звуци и аз се обърнах. То се хвърли върху мен, но не за да ме захапе, а за да ме лизне по бузата.

За моя изненада, от устните ми се чу някакъв бълбукащ звук. Нужно ми беше малко време, за да усетя усмивката си и да разбера що за звук е това.

Аз се смеех. Смеех се.

Вътрешно разтърсена, аз се отдръпнах от кучето, хванах го за каишката и го накарах да върви до мен. Продължих да опипвам устните си, от които беше излязъл този неочакван смях.

Какво ставаше с мен?

— Моята май… уф, аз съм разтревожена.

Сидония отново използваше аватара на майка си, като имитираше гласа ѝ, и колебливо зададеният въпрос прозвуча още по-нелепо.

— Тревожиш се за мен ли? — попитах аз.

Дония ме погледна колебливо.

— Нещо такова.

Разбира се, че матриаршата не се безпокоеше за мен. Тя вероятно имаше свои източници в двореца. Сигурно беше чула за намесата ми на арената и последвалия скандал.

— Всичко е наред. Кажи го на останалите в крепостта. Постъпката ми беше безразсъдна и повече няма да се повтори. И трябва да те уверя, че в момента съм много кротка. Тук вниманието не се задържа дълго върху някого. Скоро ще забравяш за мен. Въпреки че аз…

— Какво?

— Не мисля, че с Гладик ще продължим да общуваме след случилото се. Съжалявам. — Той не беше достоен за нея. Един ден щях да ѝ обясня това.

За моя изненада, Дония подмина думите ми като нещо не особено важно.

— Разкажи ми за себе си. Тревожа се.

Този път разбрах, че тя имаше предвид себе си.

Добре съм. Исках да ѝ го кажа, да я успокоя веднага, но начинът, по който ме гледаше, дори и през очите на матриаршата, ме накара да усетя някакво стягане в гърдите.

Ако имаше някой, който можеше да отговори на въпроса ми, то това беше тя.

— Добре съм. Само дето… — Спомних си за Смъртоносното, за начина, по който ме близна по лицето. За това, което бях направила после. — С мен се случи нещо малко необичайно. Не съм свикнала да съм в такова положение. Засмях се на нещо.

— Какво? — попита изненадана Дония.

— Онова хибридно куче се хвърли върху мен. Помислих, че иска да ме ухапе, но то просто искаше да изрази привързаността си. Лизна ме по лицето така настоятелно. И тогава просто се случи. Засмях се, без да искам.

— Нем… ох, Сидония, в това няма нищо страшно.

Думите ѝ ме настроиха отбранително.

— Не съм уплашена.

По устните ѝ заигра лека усмивка.

— Знам, че ти не се боиш от нищо. Опитах се да кажа, че смехът не е нещо, което трябва да те кара да се почувстваш неудобно.

— Ти не разбираш. Това не е типично за мен. Може да е знак, че нещо не ми е наред.

— Не си ли… — Тя въздъхна тежко, явно забелязала също като мен колко двусмислено може да звучи всичко, казано по една линия, която би могло да се подслушва. — Не помниш ли деня, когато получи своето изчадие Немезида и начина, по който уголемиха някои части от мозъка му? Това беше направено, за да може да те обикне. — Гласът ѝ потрепери. — Но не можеш да направиш място в нечий мозък само за един човек. След като веднъж се е появило, това място остава там завинаги. Сигурна съм, че ако на Немезида ѝ беше дадена възможност, и други неща щяха да ѝ доставят удоволствие. Сигурна съм, че щеше да се научи и да се смее на разни неща.

— Това е смешно! Говорим за едно изчадие.

— Или за едно момиче — рече тихо Дония. — Момиче, израснало третирано като чудовище, за да мисли за себе си по този начин, същество, на което не му е било позволено да чувства, защото то мисли, че не трябва…

— Глупости. Говориш абсурдни неща.

Без да искам обаче, започнах да мисля за Вражда, чиито инстинкти на изчадие я караха да ме следи, да ме дебне, да разкрие тайните ми. Вражда, която беше загърбила подозренията си само заради един намек, че може да притежавам необикновената способност да гледам на създанията като на хора. Като че ли тя беше жадувала за такова разбиране и дори е изпитвала нужда от него.

Възможно ли беше да сме нещо повече, отколкото някога съм си представяла?

Изглежда, че Дония беше тъкмо на това мнение.

— Не разбираш ли защо Немезида никога не се смееше? На нея не ѝ е било позволено да го прави, не е имала причина да се смее. Не знам какви са условията в кошарите, но трябва да са били ужасни, травмиращи. А и аз се държах с нея не по-добре от стопанина.

Този път, разбира се, „аз“ се отнасяше за майка ѝ.

— После Немезида така сериозно прие ролята си, че и през ум не ѝ минаваха подобни неща. Ако беше имала възможност да бъде самостоятелна личност и се беше научила да чувства нещата, в това не би имало нищо страшно. Това е красиво. Чудесно е.

Вътре в себе си почувствах как съмненията продължават да ме глождят.

— Ако всичко, което казваш, беше вярно, ако… ако Немезида беше способна на такива чувства, тогава между едно изчадие и един човек не би трябвало да има разлика, освен във физическата сила.

— Може пък и да няма. Или тя не е толкова голяма, колкото си мислиш. — Дония стисна устни. — Винаги съм мислела, че е тъкмо така. И винаги съм го казвала.

Затворих очи. Отново си спомних за малкото момиче в клетката с мен. Спомних си и простодушното изражение на Сутера миг преди да пречупя врата ѝ. Мислите ми се върнаха към всички животи, които бях отнела през годините.

Тъкмо това ме беше направило добро изчадие.

Да си добро изчадие, означава да си ужасно човешко същество.

Ако бях човек, тогава всичко, което представлявах, всичко, в което се превърнах, беше долно, извратено и лошо. Бях или напълно приемливо изчадие, или отвратително човешко същество.

— Този разговор е глупав. Не мога да разговарям повече с теб. Трябва да вървя — казах аз.

— Ама…

— Прекъсвам разговора! — Прекратих връзката със Сидония и се уединих, разтреперана, във вилата. Погледнах Смъртоносното, което дремеше в ъгъла, и реших на следващия ден да го изкарам на арената и да се отърва от него. В този момент то повдигна глава, усетило, че го наблюдавам, прилепи уши и се вгледа в мен. Почувствах силно стягане в гърдите и разбрах, че не мога да го направя.

Какво ми ставаше? Единственото същество, към което изпитвах нещо, беше Дония. Само тя имаше значение за мен, а сега този глупав, създаден по генетичен път мелез ме караше да се държа като побъркана идиотка.

Бях забравила да кажа на Дония за събраните в двореца имперски наследници, а тъкмо това беше причината да се свържа с нея.

Нямаше да е голяма трагедия, ако почака до следващия път.