Създадена да убива

16.

Поех си дълбоко въздух и огледах тълпата, очите, вперени в мен и готови да ме предадат. Можех да направя това. Можех. Бях изцяло приела способностите на Дония, но въпреки това можех да победя това същество. Нямаше да се движа като изчадие, а щях да се бия като такова. Пак можех да го победя.

Някои от хората в тълпата протягаха надолу ръце, за да спечелят благоволението на наследницата на Империан, като ѝ помогнат да се спаси. Видях, че Гладик и дори Тирус Империан също протягат надолу ръце. Елантра обаче се беше облегнала назад и ме гледаше с нескрита злоба.

Невени откъсна огърлицата от врата си.

— Сидония! — Хвърли я на арената, където тя падна и леко издрънча върху камъните.

Въпреки всеобщия ужас от опасното положение, в което бях изпаднала, в тълпата се чуха неодобрителни възгласи. Невени току-що бе нарушила едно табу, като беше показала, че огърлицата ѝ е оръжие.

Пристъпих напред да я взема, сигурна, че може да ми помогне. Смъртоносното обаче ми препречи пътя. Ноздрите му потрепваха, а ревът му стана по-плътен и заплашителен. Въпреки жеста на Невени тя не можеше да ми помогне.

Започнах бавно да отстъпвам назад, а животното се приближаваше с дебнещи стъпки. Продължавах да ангажирам вниманието му, тъй като бях по-голямото и по-опасното нещо на арената. Усещах омразата и враждебността, които се излъчваха от него. Припряно откъснах няколко парчета от роклята си. Ако това животно наистина беше повече куче, то щеше да захапе първия крайник, до който можеше да се докопа. Продължавах да не го изпускам от поглед, докато бинтовах ръката си с плата. После се наведох и взех един от разхвърляните наоколо камъни.

— Ела насам, животно — прошепнах аз.

С всяка секунда ревът му все повече наподобяваше на мечка. Трябваше да приключвам с това. Внезапно отскочих встрани.

Животното се хвърли със страхотен рев напред, маса от мускули и святкащи остри зъби. Скъси разстоянието по-бързо от всяко нормално куче и аз му подадох лявата си ръка, подготвяйки се за момента, когато тези зъби щяха да се впият в кожата ми. Голямата уста захапа плътта ми и в този момент го дръпнах към себе си, без да обръщам внимание на болката, когато челюстите му се сключиха. Със свободната си ръка стоварих камъка върху черепа му.

За мен щеше да бъде лесно да строша главата му, ако използвах всичката си сила, но аз бях Сидония, затова ми бяха нужни три по-леки удара. Животното се строполи на земята. Отскочих крачка назад и разбинтовах лявата си ръка. Зъбите бяха разкъсали плата, но имах само леки кървави следи по кожата.

Поех си дъх и хвърлих камъка. На арената настъпи мъртва тишина. Когато вдигнах поглед, видях да ме гледат с изумление стотици очи. Стоях напълно объркана. Трябваше да обясня защо съм сторила това. А как да го направя? Как бих могла да обясня с думи какво ме беше накарало да се намеся, когато самата аз не можех да разбера себе си? Дония никога не би го сторила.

Почакай.

Мислите ми се проясниха.

Не, Дония щеше да го направи. Не като скочи на арената като мен, а преди това… щеше да реагира в момента, в който Елантра хвърли долу Благородното. И може би дори в момента, в който Невени ме беше помолила да ѝ дам пари, за да поръча свое животно.

— Хора, нямате ли срам? — извиках аз срещу зяпналите ме лица. Отидох при Благородното, което се беше свило уплашено на земята, и го прегърнах закрилнически. Нарочно погалих Единство по разтреперания гръб, точно както би направила Дония. — Вие наред ли сте? Какво удоволствие би ви доставило да гледате как разкъсват на парчета едно беззащитно създание? Какво сме ние — диваци ли?

Над цялата арена се разнесоха шепот и тихо мърморене.

За миг видях Елантра, която ме гледаше с омраза. В очите ѝ се четеше открито презрение и аз разбрах, че вече е изтълкувала действията ми като насочени против нея, против фамилията Пасус.

После за моя голяма изненада, Тирус Домитриан вдигна ръка, за да въдвори тишина. Тълпата притихна, престолонаследникът погледна надолу от мястото си. За разлика от друг път, изражението му беше напълно нормално.

— Високопочитаема Империан, ти поднесе за забавление на всички ни един неочакван спектакъл. Не сме ли съгласни? — Той се огледа наоколо и тълпата избухна в смях. Тирус срещна погледа ми. — Мисля, че като награда за смелостта ти можем да ти дадем Благородното под твоя защита.

Бързо освободих момчето. Не исках това.

— Не.

— Не? — Тирус повдигна вежди.

— Съществото, Ваше Височество. Звярът. Искам звяра. Платила съм за него. Искам си го обратно. От сега нататък то няма да участва във вашите… Във вашите дивашки забавления.

Едва в този момент си дадох сметка какво ме беше накарало да застана между жертвата и ловеца. Това не беше Благородното въпреки лъжите, които изрекох към тълпата в ролята на Сидония. Не, беше животното, което се канеше да убие Благородното, този звяр, създаден като мен да убива безмилостно, който беше принуден да го прави дори и тогава, когато не искаше.

Нямаше да позволя това да се случи отново. Вече не.

Вместо това този звяр щеше да стане мой.

Тялото ми още трепереше от отделеното голямо количество адреналин, когато най-накрая напуснах арената и ме отведоха в загражденията, за да чакам завръщането на Смъртоносното.

Очаквах Невени да дойде бързо при мен, но вместо нея се появи Гладик. Привързаната му със златни ленти тъмна коса беше леко разбъркана. Мислех си, че ще се почувства неудобно и ще е разтревожен.

Вместо това каза:

— Защо го направи?

— Моля?

Гладик пристъпи още една крачка напред и не се приближи повече.

— Сидония, това беше скандално! Не правиш услуга на семейството си, като се държиш толкова безразсъдно. Баща ми никога няма да ми позволи да общувам с теб след всичко това!

В гърдите ми се надигна гняв. Дръпнах ръкава си, за да покажа леките рани по ръката ми на застаналите до мен медици. Внезапно си спомних как Гладик безропотно се беше подчинил на Елантра. Беше се измъкнал, без да ме погледне, и се бе присъединил към свитата ѝ.

Освен това в онзи първи ден от пристигането ми в Хризантемиума, когато тя беше намекнала за солените бани, Гладик се беше опитал да каже нещо, но бе млъкнал. Сега разбрах, че е бил готов да ме предупреди какво ще стане, но Елантра го беше накарала да замълчи. Беше ѝ се подчинил.

— Значи, за да избегна скандала и да запазя репутацията си — отвърнах студено, — трябваше просто да позволя животното да бъде разкъсано на парчета, така ли?

— То не е човек — възрази той.

Изгледах го продължително, като че ли го виждах в нова светлина. Не като изтънчения наглед, деликатен млад мъж, а такъв, какъвто беше в душата си.

Този жалък слабак не беше достоен за Сидония.

— Гладик, просто ме остави.

— Сидония…

Искаше ми се да го ударя. Затова му обърнах гръб.

— Казах да си вървиш. Повече нямам какво да ти кажа.

Гладик си беше страхливец. Не започна да спори, нито да възразява.

Чух как стъпките му се отдалечават. Усетих, че цялата треперя от гняв. Когато почувствах някакво движение зад себе си, помислих, че той се е върнал, за да каже още нещо. Извърнах се рязко, готова да му се озъбя, но се вцепених.

Беше Вражда.

Изчадието ме наблюдаваше внимателно на флуоресцентната светлина, идваща от силовите полета. Медицинските ботчета все още се занимаваха с наранената ми ръка. Дадох им знак да се махнат, подготвяйки се за момента, в който тя ще се приближи и ще ме убие.

Беше ме видяла на арената. Беше видяла всичко.

Бях се постарала на арената да се движа като Сидония, за да прикрия силата и бързината си. Но по начина, по който Вражда ме гледаше сега, като че ли не виждаше нищо друго и аз с все по-засилващ се страх си дадох сметка, че не бях успяла да я заблудя.

Тя обаче не се приближи до мен. Просто ме наблюдаваше със странно любопитство.

— Вярвате ли в това, което му казахте?

— Какво да вярвам? — попитах предпазливо.

— Това, което току-що казахте на онова момче. Вярвате ли, че сте постъпили правилно, като сте спасили онова същество?

Въпросът беше неочакван за мен. Успях да кажа само:

— Не можех да позволя да се случи. Това, което щеше да стане на арената, беше… — Не можах да обясня смислено странния подтик, който ме бе накарал да се намеся. — Не беше редно — успях да добавя.

Вражда се огледа наоколо, видя клетките, това място, което толкова приличаше на загражденията, където и двете бяхме отгледани. Където и двете бяхме съществата от другата страна на силовото поле.

— Може би съм имала погрешна представа за вас, Високопочитаема Империан. За такава като мен състраданието е нещо много странно. — Студеният ѝ поглед срещна очите ми. — Но не съм сляпа за стойността му. Още от първия момент ми направихте впечатление като нещо необикновено и сега подозирам защо е така. Просто не можех да разбера, че може да има някой, който е толкова… добър по душа.

След тези думи сякаш доволна, че е разрешила загадката, която е представлявала за нея Сидония Империан, Вражда се отдалечи. Останах да стоя така, а върналите се медицински ботчета продължиха да се занимават с ръката ми. Помислих си, че я бях спечелила с това, което бях казала на Гладик. Като се намесих в защита на едно същество като Вражда и мен, което не беше човек, бях направила нещо напълно характерно за Дония. Това ѝ даваше логична причина да спре да изпитва подозрения към мен.

От този ден нататък Вражда престана да ме следи.

Действията ми станаха повод хората да шушукат, скандализирани, из целия Хризантемиум. По-благите Високопочитаеми, които вътрешно се отвращаваха от животинските борби, намериха начини да се приближат незабелязано до мен и да ми прошепнат:

— Мисля, че бяхте много смела, Високопочитаема Империан.

Други пък започнаха да странят от мен. Когато ги приближавах, те демонстративно извръщаха глави и понижаваха тон с надеждата да не разбера за какво си говорят. В края на краищата бях подложила на безпрецедентно остра критика начина, по който се забавляваха хората тук.

Не виждах нищо лошо в това до една вечер след службата в Голямата хелиосфера, когато Високопочитаемите се събраха в представителната зала, за да вдишват наркотици. Почувствах, че някой се е втренчил зад гърба ми и се обърнах тъкмо навреме, за да видя, че императорът ме наблюдава, а Високопочитаемата Сигна се е навела към него и му шепне нещо в ухото.

Точно в този момент се огледах около себе си и видях застаналите близо до мен Високопочитаеми, онези, които бяха изразили одобрението си за моите действия на арената. После погледнах към другите, които ме избягваха, и видях от устата им изпаренията да излизат на облаци. От време на време поглеждаха изпитателно хората от моята група. Останах стъписана.

Бяха се подредили от двете страни на същата пропаст, която разделяше съперниците сенатор Фон Пасус и сенатор Фон Империан в Сената. Онези, които приемаха с одобрение действията ми и се бяха събрали около мен, бяха от фамилиите Амадор, Ротси и Уолстром. Всички бяха привърженици на идеята за завръщането към науката.

Тези, които защитаваха противоположното становище, не одобряваха жеста ми и бяха започнали открито и шумно да се хвалят, особено в мое присъствие, с новите същества, които са си поръчали, сякаш искаха да демонстрират нещо, бяха от фамилиите Фордайс, Атън, Локлейт и други съюзници на Пасус. Най-ревностните хелионисти.

Не можеше да е съвпадение. Онези фамилии, които не се осмеляваха да изразяват открито неодобрението си към императора, го правеха по завоалиран начин, противопоставяйки се на противниците си по въпроса за животинските борби, и бяха започнали да се събират около мен. Около наследницата на фамилията Империан, центъра на тяхното недоволство.

Веднага се извиних и напуснах групата, защото това беше напълно противоположно на очакваното от мен тук, в двореца. От мен се очакваше да се старая да не се набивам на очи, а не да привличам внимание!

Когато стигнах до вратата обаче, хвърлих един поглед назад към императора. Той стоеше високо горе, стиснал здраво облегалките на стола, и оглеждаше със смразяващ поглед фракцията на Империан.

Владетелят беше безмилостен човек, а сега имаше пред себе си врагове, които се обединяваха пред очите му.