Създадена да убива

9.

Прекарах пътуването, затворена в моите стаи заедно с прислужниците, като преповтарях всичко, което бях научила за императорския двор. Можех да си представя как Дония крачи нервно напред-назад и чака момента, в който корабът ми ще напусне хиперпространството и аз отново ще мога да ѝ изпращам съобщения.

Наложих си да лежа в леглото по осем часа, както правеше Дония. Наложих си да ям също толкова, колкото беше нужно на нея. Потиснах желанието да се раздвижа и да накарам по някакъв начин мускулите си да работят.

Преди, докато намалителите на мускулите отслабваха силите ми, ми беше лесно да се въздържам от упражнения. Сега имах чувството, че ще се пръсна от енергия, която не използвах. Внимавах да не се увличам в упражнения, защото щях да проваля всичко, което бях постигнала, за да се смаля.

Сидония винаги ми повтаряше, че космическото пространство е невероятно обширно, но до този момент не бях разбрала какво има предвид. Движехме се през хиперпространството с невероятна скорост и въпреки това пътуването ни продължи със седмици. А преминавахме само през един мъничък отрязък на познатата галактика. През прозореца навън се виждаше само тъмно пространство без звезди.

Понякога нещата в хиперпространството се объркваха. За империята беше рядко, но ужасяващо събитие, когато някой звездолет се разпаднеше на части в хиперпространството и през следващите години императорът всеки път обявяваше „траур“ за цялата галактика. Ала тъй като трагедиите започнаха да се случват по-често, те все по-често се запазваха в тайна — ужас, за който не трябваше да се говори, който трябваше да се потули. Според сенатор Фон Империан ставаха катастрофи, защото звездолетите все повече остаряваха.

Такива катастрофи не само убиваха хората, които се намираха на корабите, а нанасяха вреда и на самото космическо пространство. В съответната негова част се формираше мъртва зона, която поглъщаше всеки космически кораб или планетарно тяло близо до себе си. Наричаше се „зловредно пространство“.

За мен такова пространство беше още по-плашещо, докато стоях тук и се взирах в безкрайния мрак, давайки си сметка, че всеки миг може да се случи нещо и да ни споходи същата съдба.

Излизането от хиперпространството беше облекчение за нас. Стана изведнъж: мракът просто изчезна и през прозорците нахлу светлина, когато навлязохме в шестзвездна система, където ни очакваше Хризантемиумът.

На вратата се почука и вътре нахлуха няколко наемници.

— Високопочитаема Империан, стигнахме Хризантемиума. Дадоха ни разрешение да се приближим.

— Добре. — После добавих: — Благодаря — спомняйки си, че Излишните ценяха безсмислените любезности.

Те се спогледаха, а след това мъжът най-отпред попита:

— Ще имате ли нещо против да наблюдаваме от вашия прозорец?

На мен се полагаше един от илюминаторите на кораба, през който можеше да се вижда.

Отдръпнах се встрани, за да могат Излишните да наблюдават заедно с мен приближаването към Хризантемиума.

— Разбира се.

Звездолетът се разтресе силно, хванат от гравитационните сили. Прозорецът се изпълни с ослепителна светлина, идваща от трите чифта двойни звезди, обикалящи около един и същи гравитационен център.

Скоро иззад ослепителната бяла светлина започна да се показва тъмна маса и корабът се запровира през коридора от заредени оръжия, които се носеха в пространството и бяха разпръснати из системата като зъби, очакващи да ни разкъсат.

— Боже господи! — промълви една от наемничките, — ние наистина сме тук. Ще го видим.

Другите закимаха безмълвно, със страхопочитание. Докато се приближавахме, корабът леко се тресеше. Шестзвездната система беше с такива хаотични гравитационни сили, че в пространството имаше само един тесен, сравнително безопасен канал за пристигащите космически кораби. Един от наемниците обясни на друг, че ако някоя голяма армада се опиташе да атакува, корабите ѝ трябваше да летят буквално един зад друг или да бъдат разкъсани на парчета от звездите в тази система, преди да успеят да се приближат.

— Кой изобщо би се опитал да атакува? — попитах ги аз.

Те ме погледнаха изненадани, тъй като до този момент още не бях ги заговорвала по собствено желание. После сама се сетих за отговора: други велики фамилии.

Такива като семейство Империан.

Тази защита убиваше още в зародиш самата мисъл някоя от тях да нахълта и да отреже главата на империята, като убие членовете на династията Домитриан.

Наемниците бяха съвсем наясно с това и не се осмелиха да го кажат на глас. Мъжът само се засмя и посочи през прозореца.

— Ами, очевидно никой.

Преминахме, разтрисайки се, покрай хиляди енергийни панели и неподвижни оръжия, а после се появи първият пилон на Хризантемиума. При вида на най-голямата сграда на империята наемниците зашепнаха удивено помежду си.

Хризантемиумът имаше формата на цветето, заради което носеше името си. Състоеше се от хиляди звездолети, съединени помежду си в самия център, където се извисяваше най-голямата хелиосфера в империята. Най-вътрешният сектор се състоеше от по-малки, леко извити пилони около голямо обитаемо пространство. Това беше един-единствен кораб, наречен Валор Новус, който служеше за дом на императорската фамилия и на идващи на посещение високопоставени лица. В него се намираха също помещенията на Сената и военните щабове. Всички по-дълги пилони бяха част от свързани помежду си кораби, разклоняващи се от централния космически кораб. Те се простираха на километри от вътрешността към космическото пространство.

Самият Хризантемиум беше достатъчно огромен, за да упражнява гравитационна сила без изкуствена помощ. Всеки сектор можеше да бъде отделен от цялото, което позволяваше раздробяването на целия имперски център на две хиляди отделни космически кораба.

Припряно изчетената история и уроците от последните няколко месеца зазвучаха в главата ми и не можех да не си помисля какво правя: аз бях едно изчадие, готово да навлезе в сърцето на империята, където самото ми съществуване означаваше смърт. Щях да се преструвам, че съм дъщерята на сенатора Великия еретик, пред двор от политици, които искаха да го унищожат. Трябваше да измамя умове, способни да управляват място като това, и ако се проваля, Сидония можеше на свой ред да ме последва и да загине заедно с мен.

В стомаха си усещах нещо, което не бях чувствала от много години.

Веднага разбрах какво беше: страх.

Не стъпвай тежко, а се плъзгай като лебед…

Думите на Сутера ну Империан прозвучаха в главата ми, когато най-силната от прислужничките ми се напъна да повдигне церемониалната рокля, с която трябваше да се явя пред императора. При вратата чакаха наемници, готови да ме ескортират, затова не се осмелявах да освободя прислужничките от бремето на роклята.

Церемониалните рокли бяха сложни облекла, изплетени от метал. Стягаха безмилостно в кръста и в тъканта им имаше злато, два пъти по-тежко от Високопочитаемата, която ги носеше. Церемониалната рокля изискваше носенето на нещо като фуста, екзокостюм, състоящ се от метални обръчи, които стягаха крайниците и гърба и служеха като механизиран скелет, с чиято помощ става повдигането.

С моята изключителна сила можех да мина и без него, но и в този случай трябваше да се преструвам на слаба, каквато не бях. Затова наредих на прислужниците да го държат вместо мен, влизайки в ролята на безупречната наследница на велика фамилия, която ги оставя да ѝ помагат в обличането на това церемониално облекло. Студеният метал обхвана кожата ми от всички страни.

След като навлякох тези сложни одежди, казах на един прислужник да ми подаде дистанционното за механизмите, които трябваше да се погрижат за косата ми. С едно натискане на бутона сплетох в сложни плитки кичурите си и изчаках друг прислужник да вплете между тях скъпоценните камъни.

Погледнах резултата в огледалото. Не можах да позная фигурата, която ме гледаше от него — висока, слаба, блестяща в церемониалната рокля, с тъмнокестенява коса на плитки и скъпоценни камъни в тях, с кожа с бронзов цвят, изящно озарена от пигментите, вложени от Сутера ну Империан.

От Немезида дан Империан беше останал само носът.

Докоснах го, за да си напомня, че все още съм аз, и забелязах, че наемниците пристъпват неспокойно от крак на крак край вратата, нетърпеливи да приключат с всичко това.

— Готова съм — казах аз, без да се обръщам конкретно към никого.

Щяха да ме ескортират шестима наемници, следвани от осем прислужници, по пътя ми от камерата за скачване на Валор Новус до приемната зала. Като бъдещ сенатор Фон Империан бях достатъчно важна особа да бъда приета лично от императора, дори и в немилост.

Дали той щеше да ме посрещне, като моментално ме екзекутира… това тепърва предстоеше да се разбере.