Създадена да убива

24.

Първото ми участие в заседание на Сената беше сутринта преди голямото тържество. За разлика от Сидония не ме бяха обучавали за тази задача през целия ми живот, затова единственият човек, с когото можех да се посъветвам, беше Тирус Домитриан. Изпратих един прислужник с тайно съобщение, в което го помолих да ми каже какво се очаква от мен.

Отговорът му пристигна бързо:

— Седни където поискаш във втория кръг около центъра.

— Отдели повече от петнайсет минути за пряко общуване, но по-малко от трийсет.

— Не е нужно да изразяваш мнение.

— Изчакай да видиш как иска чичо ми да гласуваш и гласувай така, както той иска. На този етап това е най-важното.

— Няма от какво да се страхуваш.

Смачках на прах дискретното съобщение, малко обидена от последната точка.

По-малкият Форум беше внушително помещение. Малко сенатори присъстваха лично. Повечето изпращаха съветници на галактическите форуми. Когато трябваше да произнесат речи, се явяваха чрез аватари. Но за онези от нас, които сега бяхме затворници в Хризантемиума, присъствието беше задължително.

Затова сега седях в пълно мълчание, докато в по-малкия Форум се произнасяха речите. Отнасяха се най-вече за неща, които не ме интересуваха: земеделие, цените на стоките, договорите за галактическия транспорт…

После дойде ред на главния въпрос: резолюция, отнасяща се до принудителното отстраняване на вицекрале от всяка колония с Излишни, която извършва реформа в образованието без съгласието на императора. Беше насочена срещу места като Лумина, родната планета на Невени, и срещу хора като покойната ѝ майка.

Знаех точно как искаше императорът да гласувам. Гласувах за приемането на резолюцията, както всеки друг сенатор. Сега изглеждаше, че всички сме ревностни хелионисти. Никой от новите сенатори не смееше да рискува да сподели съдбата на своите предшественици. Гласуването беше единодушно.

Когато сенаторите се изнизаха във фоайето, където ги чакаха видни мъже и жени от цялата империя, които бяха богати, но нямаха официални постове, забелязах, че неочакваната поява на един посетител предизвика раздвижване около входа.

Беше Тирус.

При това изненадващо присъствие на Негово Височество около мен хората започнаха да шушукат и мърморят. Усетих много очи да гледат ту него, ту мен, защото новината, че стават някои странни работи между наследника на империята и новия сенатор Фон Империан, бързо се беше разпространила.

Сега щяхме да покажем точно какви бяха тези работи. Той се приближи към мен и взе ръцете ми.

— Любима, ще ми позволиш ли да изпратя прислужници, които да ти помогнат при обличането за бала тази вечер?

Усетих как всички очи бяха насочени към нас.

— За мен ще бъде чест, Ваше Височество.

Тирус допря ръцете ми до бузите си, без да сваля поглед от мен, и притисна студените си устни върху пулса в китката ми.

— Ще броя минутите до довечера.

След това той се оттегли и изведнъж се оказах застанала сама по средата на пълната с хора зала под многобройните любопитни погледи.

Обърнах се и започнах да си проправям път, за да изляза от фоайето. Насочих се към стаите за присъстващите като гости Излишни, за да поговоря насаме с Невени, преди да е чула слуховете.

Когато застанах на прага ѝ, тя ме погледна изненадана, а после силно ме прегърна.

Този жест ме завари неподготвена и измина доста време, преди да се опомня и да му отвърна.

— Ти се върна! Добре ли си? Получи ли бележката ми?

— Да — казах сковано, отдръпвайки се от нея. — Исках да ти благодаря, че си се погрижила за Смъртоносното вместо мен. Искаш ли да ти набавя покана за бала довечера?

Невени отстъпи назад и ме изгледа със зяпнала уста. В този момент ми мина през ума, че нещо с нея сякаш не е наред.

— Какво, това ли е всичко? — Аз се намръщих. — Нищо друго?

Очите ѝ сякаш се насълзиха.

— Сидония, къде беше през последната седмица? Какво се случи с теб? Хората говорят, че си била отвлечена от Тирус Домитриан и… и какви ли не други ужасни неща! А и начинът, по който се държеше, преди да изчезнеш! Помислих си, че може да направиш нещо безразсъдно.

— Не направих.

Двамата с Тирус бяхме обсъдили плана. Щяхме да се разкрием официално като двойка на бала, но исках преди това да кажа на Невени за връзката ни.

— Всъщност — рекох — сега Тирус Домитриан и аз сме свързани.

— Свързани?

— Да.

— В романтичния смисъл?

— Да. — Той ми беше казал какво да говоря и аз го повторих, като се надявах да прозвучи искрено. — Изкарах с него пет безкрайно щастливи дни на Александрия?

— С Тирус? С лудия Тирус Домитриан?

— Да, на бала довечера ще бъдем двамата. Ако искаш да дойдеш…

— Чичо му уби семейството ти! — извика Невени. — Страхувам се, че ще убият и теб! Какво правиш, Сидония? Да не си се побъркала? Мислиш, че искам да отида на един бал и да танцувам цяла нощ с тези хора?

Тя избухна в плач.

Стоях там в пълно неведение какво да кажа при този изблик на чувства, на гняв, страх и съжаление. Досега тя винаги се стараеше да е близо до мен заради възможностите, които ѝ даваше положението ми в двореца. И през ум не ми беше минавало, че днес ще реагира по съвсем различен начин, но сега ми се стори очевидно, че точно тази реакция е трябвало да очаквам от нея.

Не бях помислила да се поставя на нейното място.

Просто не можех да изпитам достатъчно съпричастност, за да го сторя.

— Съжалявам, Невени.

— Не ме интересува дали съжаляваш. Не те разбирам! Семейството ти е мъртво! Нищо ли не изпитваш?

— Разбира се, че изпитвам.

Можех да ѝ кажа колко наранена се бях почувствала, как жадувах за някакво облекчение на болката от загубата на Сидония. Можех да ѝ разкажа за смъртоносната схватка с Вражда, когато се бях опитала да убия императора, за истинския характер на сделката с Тирус. Можех да ѝ кажа тези неща и може би тя щеше да ме разбере, но това не бяха само мои тайни и аз вече не можех да ги споделям с никого. Това бяха тайни и на Тирус и аз нямах право да излагам на такъв риск и двама ни.

Затова опитах друга тактика.

— Ела с мен на бала — настоях аз. — Може би ще ти помогне да не мислиш непрекъснато за смъртта на майка си.

Но думите, изречени в желанието ми да проявя съчувствие, само я натъжиха още повече.

— Просто ме остави на мира. Не искам да ходя на някакъв презрян от слънцето бал. Не осъзнаваш ли какво чества той? Това е честване на убийството на хората, които обичаме!

Вярно беше. Това беше смисълът на бала. Сведох поглед, защото не можех да понеса да срещна измъчените ѝ очи.

— О, Господи! — проплака Невени. — Искам само да си отида вкъщи! Майка ми е мъртва, а очевидно вече нямам дори и приятелка тук! Върни се към новата си любовна афера с Тирус Домитриан. Надявам се той да те направи наистина щастлива, Сидония. Каква преданост само проявяваш към родителите си!

Тя се отскубна от мен и се прибра в спалнята си.

Излязох отново в коридора и примигнах на ярката светлина, която ме заливаше от тавана пред сектора за гостуващите Излишни. Най-после се бях обявила за нещо повече от това, за което винаги съм се считала, нещо повече от обикновено изчадие, но трябваше да преодолея още много неща, преди да вляза в ролята на истински човек.

Като се съюзих с Тирус, се отказах от Невени като съюзник. Загубих най-близкото нещо, което имах до приятелка.