Създадена да убива

38.

Не се отпуснах, докато не се уверих, че Високопочитаемата Сигна си е отишла, а след това веднага се втурнах в съседната стая, за да проверя как е Сидония. Тя беше опряла ухо до вратата — изглежда, че подслушваше.

— Защо просто не ѝ каза това, което искаше да чуе? — попита ме озадачена. — Можеше да се съгласиш да шпионираш Тирус, а после да му кажеш за предложението. Щеше да е стратегически правилно.

Не отговорих веднага, изненадана и ядосана от въпроса. Това усещане ме озадачи и ме накара за малко да запазя мълчание. Никога досега не се бях чувствала ядосана от Сидония. Тя беше учената, по-умната, истинският човек, който знаеше неща, за които аз не знаех нищо. Не бях свикнала да ѝ обяснявам очевидното.

— Защото не можех да постъпя така с Тирус — отговорих бавно.

— Защо?

Изведнъж мускулите ме заболяха, изгаряха от нужда да се напрегнат, да се движат до пълно изтощение. Минах покрай Дония и закрачих из стаята, като вдишвах дълбоко, за да успокоя мислите си.

— Ядосах се, че тя иска да ме използва срещу него — отговорих.

Дония не познаваше Тирус. Не можеше да ме разбере.

— Виж какво, тя е негов враг. Собствената му баба. Ако беше станало на нейното… — Усетих засилващия се гняв у мен и не довърших.

— Немезида! — Тихият ѝ глас ме накара да се обърна. Беше скръстила ръце на гърдите си. Видях я да въздъхва дълбоко. — Ти… харесваш Тирус, нали?

Днес за втори път почувствах, че се изчервявам. Изведнъж усетих, че не мога да издържа на погледа ѝ.

— Не съм казала това.

Чух тихите ѝ стъпки по килима. А после хладната ѝ ръка се плъзна върху моята и я стисна.

— Радвам се.

Думите ѝ ме огорчиха още повече. Нямах причина да се радвам на чувствата си към Тирус. Те ме притесняваха, а и определено бяха невъзможни. Единственото човешко същество, за което трябваше да ме е грижа, стоеше пред мен и държеше ръката ми! Но сега ме беше яд дори на нея, и то заради него, а от това се чувствах много глупаво.

Поех си с мъка въздух през носа, преди отново да заговоря:

— Наистина ли се радваш? Не мислиш ли, че това е измяна?

— Измяна?

— Това, че аз… че аз изпитвам това към някой друг.

Лицето ѝ помръкна и тя едва-едва се усмихна.

— Просто съм доволна, че чувстваш нещата. И което е по-важно, позволяваш си да ги чувстваш. Тъкмо това се надявах да стане с теб. — Дония извърна бързо глава. — Единственото, което някога съм искала, е ти да си щастлива.

Преглътнах. Не заслужавах такова съчувствие.

— Аз живея за теб, Дония, а не за Тирус.

— Може би просто искам да живееш за себе си — рече тихо тя.

Дония вярваше, че привързаността ми към Тирус безспорно е нещо хубаво. Не бях съгласна с нея, особено когато се появих на следващата вечеря на фамилията Домитриан. Дойдох като гостенка на Тирус, а Сигна беше поканила…

Елантра.

— Седни до Тирус, скъпа. — Сигна беше по-любезна към Елантра, отколкото към когото и да е било от хората от собствената си кръв.

Елантра беше във възторг от оказаното ѝ внимание и деликатно се премести на стола от другата страна на Тирус.

Но той като че ли не беше недоволен от това.

— За мен е неочаквано удоволствие да ви видя, Високопочитаема Пасус — каза ѝ Тирус.

Единствената тайна, която не бях споделила с него, беше появата на Дония. Просто изчаквах подходящия момент да му я разкрия. Разбира се, след посещението на Сигна във вилата веднага отидох на Александрия, за да го уведомя за разговора ни.

В този ден той дойде при мен в големия кабинет на библиотеката му, под огромния прозорец, който гледаше към алеята Бърневал.

— Значи баба ми е доволна от влиянието, което оказваш върху мен — рече той, загледан замислен в звездния пейзаж и преплел пръсти под брадичката си. — Обаче не харесва теб.

Забележките на Сидония по този повод бяха още пресни в главата ми и почувствах нужда да се извиня.

— Трябваше да се съглася да ѝ сътруднича. Беше глупаво от моя страна открито да изразя презрението си към нея.

Той вдигна бързо очи към мен и внимателно ме изгледа.

— Защо ѝ отказа?

Въпросът ме преряза повече, отколкото предполагаше Тирус. Почувствах как бучката отново засяда в гърлото ми от загриженост за него, а също така и защото не можех да призная, че бях възмутена от предложението заради него.

— Не знам.

Тирус продължи да ме наблюдава проницателно още няколко секунди, а после се усмихна.

— Всъщност трябва да ти кажа, че това е добра новина.

Нищо не разбирах. Чувствах се така уморена, като след дълги часове напрегната тренировка.

— Как така?

Той се изправи и скръсти ръце на гърдите си, загледан навън в малкия отрязък от вселената, който щеше да наследи.

— Щом като баба ми иска да ми влияеш, това означава, че е решила, че си струва да го правиш. Означава, че съм се издигнал достатъчно в очите ѝ, за да иска да инвестира известни усилия в мен. Това, от една страна, или пък чичо ми вече не се ползва с благоволението ѝ както преди.

Думите му ме стреснаха.

— Дори и благоволението ѝ да се е променило, ти не можеш да ѝ имаш доверие — казах с по-рязък тон.

Тирус се засмя.

— Никога не съм имал доверие в когото и да било от моята кръв, Немезида. В природата на Домитриан е да лъжат и мамят, но баба е най-влиятелната жена в тази империя. Ако тя е на моя страна, чичо ми не би могъл да ми направи нищо, поне не открито.

Той ме погледна през рамо с непроницаеми очи.

— Ако иска да постави нова компаньонка до мен, това означава, че се опитва да се помирим. При нейните условия, разбира се.

— Тя изрично ми каза, че винаги е искала на трона да бъде най-силният човек от фамилията — рекох без особен ентусиазъм. Ненавиждах самата мисъл да помогна на Тирус да си сътрудничи със Сигна.

— Да, тя е точно такава. Харесва онези фиданки, които са напълно оформени. Не е градинар, който се опитва да култивира, реже най-безцеремонно всички новопоявили се издънки. Ако Девини все още беше напълно с ума си, баба ми щеше да ме накаже за изявите ми напоследък. Сега обаче няма друг избор, освен да ме подкрепи.

Той сви рамене.

— Ако планира да предизвика интереса ми към друга жена, тогава ще разбера кого точно има предвид и ще преценя дали да приема този жест, или не. В края на краищата нашият съюз с теб приключва веднага щом поема властта. Нали такова беше споразумението ни? Тогава ще имам нужда от императрица.

Извърнах очи от него.

— Да. Ще имаш нужда от някой способен да изпитва обич към теб. Някой друг, който да не е като мен.

Сега вече знаех кой е този някой, когото беше имала предвид баба му.

Когато всички седнахме в гостната, безпокойството ми премина в безмълвен рев, който се надигна в главата ми. Забелязах, че Елантра небрежно докосна ръката на Тирус, докато разговаряха. Високопочитаемата Сигна не сваляше пронизващия си поглед от тях и аз почувствах как гневът нахлува във вените ми като отрова. Изпитах силно желание да им строша главите, да сграбча Елантра от мястото ѝ и да ударя главата ѝ в главата на Сигна.

Приковах поглед в чашата си с вино, опитвайки се да се успокоя. Може и да бях изчадие, но не бях животно.

Сърцето ми продължаваше да бие като тъпан, а бузите ми пламтяха от нахлулата гореща кръв. Имах чувството, че водя война със самата себе си. Бях бясна на Тирус, задето очевидно се чувстваше толкова удобно в тази ситуация, бясна и на себе си за изкушението да привлека вниманието му само към мен. Исках да го цапна, да изтрия от лицето му усмивката, с която гледаше Елантра.

Хората говорят с такова уважение за любовта. На мен тя ми приличаше по-скоро на мъчение. Не можех да повярвам, че им харесва да изпитват подобни чувства. Как може да ти харесва тази мъчителна нужда да искаш някой да принадлежи само на теб?

Усещах, че Високопочитаемата Сигна ме наблюдава. Искаше да разбере какъв е ефектът от машинациите ѝ. Съвсем картинно си представих как прескачам масата и ѝ строшавам врата. Как чудесно ще изпращят сухите ѝ стари кости!

Задоволих се само да оголя зъби в усмивка и да насоча вниманието си към императора.

Той беше променил обичайната подредба на местата и сега до него седеше Девини.

Тя продължаваше да гледа с празен поглед и от време на време един прислужник притичваше, за да избърше храна от брадичката ѝ или слюнка, протекла от устата ѝ, но това като че ли не смущаваше императора. Той продължаваше да води едностранен разговор с нея, като току я докосваше с ръка така, сякаш беше някакво паразитно растение. Инстинктите ми за оцеляване започнаха да действат пак, вниманието ми се изостри. Замислих се за последните няколко дни, прекарани в двореца, и се сетих, че на службите в Голямата хелиосфера императорът редовно поставяше Девини до себе си. Понякога ѝ подвикваше весело от големия трон, а тя глупаво му се усмихваше.

Погледнах отново Тирус, чието внимание продължаваше да е ангажирано с Елантра. Изведнъж ме обзеха подозрения. Тирус полагаше усилия да подрони авторитета на чичо си и затова беше загубил благоволението му. Беше изоставил също образа си на умопобъркан, за да покаже, че може да е разумен.

Императорът беше направил Тирус свой наследник заради убеждението, че той е слаб, луд и безполезен. Тирус обаче вече не беше слаб. Императорът смяташе, че племенникът му не се ползва с благоволението на Сигна. За нея обаче Тирус вече не беше враг. Сега императорът имаше алтернатива — един истински слаб наследник заради увреждането на мозъка, което ѝ бях причинила: Девини. Той можеше да я постави на мястото на Тирус.

Тирус си даваше сметка за това, но даваше ли си сметка и за опасностите, които то крие за него? Забелязах как небрежно протегна ръка, за да погали китката на Елантра.

Трябваше да извърна очи.

В края на краищата нямаше някакъв особен смисъл да защитавам Тирус от императора, само за да го убия лично.