Създадена да убива

34.

Наоколо нямаше никой, който да ни види, никой, когото да се опитаме да заблудим, че той ме обича. Устните му обаче бяха притиснати в моите, а устата му беше мека и топла.

Бях объркана и затова останах напълно неподвижна, когато ръката му се плъзна по косата ми. Той притискаше устните си в моите и надолу по крайниците ми се разля странно, разтапящо усещане. Умелите му пръсти също знаеха това. Следваха усещането и погалиха врата ми. Той не беше слаб. Почувствах силата му, когато пръстите му обгърнаха врата ми. Но в тях нямаше заплаха. За мен това беше по-приятно от всяко друго докосване досега. Устата му започна да става по-настоятелна. Ръцете ми инстинктивно намериха пътя към тялото му, заопипваха мускулите на ръцете му. Под нас планетата се отдалечаваше, мракът на космическото пространство ни обгръщаше, замайваше ни. Облегнах се на него. Всяка част от тялото ми като че ли се събуждаше за живот. Не знаех, че мога да се чувствам така. До този момент бях създадена да не познавам себе си, да нямам представа за някои неща от реалността на всекидневния живот.

Изведнъж открих, че тялото му е някакво чудо за мен. Прекарах длани по трескаво горещата му кожа, по широките му гърди. Той се притисна до мен и ме опря в стената. Над рамото му видях извивката на Лумина да се отдалечава, а звездите да се разпростират във всички посоки.

Устата му разтвори моята и аз усетих езика му.

Това! Това беше усещане за живот. Усещане, че съм жива, че съм човешко същество.

Не исках никога да свършва.

Накрая Тирус се отдръпна. Вгледа се в очите ми. Чувствах, че краката ми треперят. Такава слабост би трябвало да ме разтревожи, но в този момент я усещах като нещо, което е част от това, което се разкриваше тук пред мен. Аз също се вгледах в очите му. В този момент ми се стори, че го виждам за първи път. Видях пред мен да се разкриват стотици подробности, изискващи вниманието ми: бледозелените точици в сиво-сините му очи. Напрежението в погледа му, начинът, по който се чувствах, като че ли този поглед проникваше в дълбините на съществото ми. Как не бях усетила досега аромата на кожата му, не бях забелязала силата му, вещината и увереността, с която се движеха ръцете му? Прекарах пръсти по издутия му бицепс и от това докосване кожата ми сякаш пламна.

Сега най-сетне разбрах какво е да си опиянен. Можех да разбера защо другите хора се чувстват замаяни, склонни да се смеят глупаво. Може би разбирах по-добре дори светкавицата: усещането за тялото му до моето беше като електричество, което се разпростираше и обгръщаше цялата Вселена.

Тирус се усмихна дяволито, заговорнически, когато повдигна брадичката ми и отново притисна устните си в моите.

Да.

Намерихме пътя до канапето му, свлякохме се заедно върху него, без телата ни да се отделят едно от друго, плътно прилепнали като два магнита. Разумно ли беше това? Не можех да кажа. Странна, но чудесна мъгла изпълваше съзнанието ми. Беше хубаво. Само това имаше значение. Усещането изпълваше цялото ми същество.

След известно време, което сякаш продължи много дълго, Тирус прокара пръста си по бучката в основата на носа ми.

— Как се сдоби с това? — попита тихо той.

— При една схватка в кошарите.

Аз се вгледах в трапчинката на брадата му, в луничките му.

— Ти не променяш външността си като другите.

— Само загуба на време. Защо? Мислиш ли, че трябва?

Замислих се за момент.

— Не. Приемам всяка една твоя особеност като отличителна черта за разпознаването ти. Луничките, косата, брадичката… очите ти.

Какви необикновени очи. Никога не трепваха от погледа ми.

— Ти ме наблюдаваш — каза той.

— Наблюдавам всеки. Но да, особено теб.

Видях, че се помъчи да преглътне усмивката си, но не успя. Зарови глава в рамото ми и изпусна една дълга въздишка, а от това ме побиха тръпки. Прекарах пръсти през червеникавата му коса и отново усетих напрежението в мускулите му, умората, която се мъчеше да скрие.

— След часове на голямо напрежение хората имат нужда от сън — казах тихо. — Поспи и ти.

Тирус ме придърпа към себе си така, че да се сгуша до гърдите му, а после ме свали надолу, за да легнем един до друг. Останахме така. Дъхът му гъделичкаше врата ми. Никога досега не бях спала толкова близо до някого, но скоро установих, че нямам нищо против. Беше ми приятно и спокойно някой да ме държи така в прегръдките си.

Устните му се докоснаха до врата ми.

— Лека нощ, Немезида.

Усмихнах се, макар че той не можеше да ме види. Усмихнах се на голата стая, на студения, безмълвен звезден пейзаж, който се виждаше през прозореца, останах да лежа така напълно доволна, заслушана в дълбокото му равномерно дишане.

На мен самата ни най-малко не ми се спеше. Усещането за тялото му, опряно в моето, ми пречеше да заспя и аз. Всяка частица от кожата ми тръпнеше от нетърпение да проучи човека, притиснат в мен.

Много внимателно, за да не го събудя, се извърнах и се загледах в него. Сребристата звездна светлина заглаждаше острите му скули и гордата извивка на квадратната му челюст. Прокарах леко пръсти по ръката му.

Изведнъж осъзнах колко странно е всичко това. Изчадията не са създадени да изпитват желание. Но аз не можех да намеря друго име за онази наелектризираност и ненаситност, която предизвикваше у мен близостта му.

Чувствах някакво странно напрежение да се надига в гърдите ми. Не бях свързана с Тирус. Нямаше генетична причина за това, което чувствах, за това, което изпитвах.

Това можеше да бъде само моята човешка същност, чиста и още неразвила се.

Дония беше права. Тя е била в мен през цялото време.

Преглътнах мъчително, защото гърлото ми се сви от чувства. Искаше ми се да събудя Тирус и да му благодаря, също както той ми благодари, че съм спасила живота му, защото по безброй начини и той бе спасил моя.

Докоснах нежно лицето му. Тирус имаше повече нужда от сън, отколкото аз. А и лицето му беше необикновено бледо. Това, че е бил на косъм от екзекуция, му е коствало повече, отколкото беше готов да признае.

Накрая го оставих да спи.

Когато навлязохме в хиперпространството, сребристата светлина отвън изчезна, заменена от непрогледен мрак. Надигнах се безшумно, поглеждайки го крадешком още веднъж, преди да изляза от стаята.

Сега всичко ми се струваше различно: красотата, проявяваща се на всяка крачка от всекидневието. Елегантността на конзолите, наредени от двете страни на коридора, лекото докосване на роклята около глезените ми. Имах чувството, че се движа по време на някакъв чуден сън. За момент сянката ми се отрази върху една от конзолите и аз спрях, за да я погледна. Зачудих се на това усмихващо се същество, което ме гледаше отсреща. То изобщо не приличаше на онова безчувствено създание с празен поглед, което бях виждала в огледалата в крепостта на Империан.

Беше живо.

В стаята си плеснах с ръце в очакване Смъртоносното да се събуди, за да направя едно от любимите му неща — да прокарам пръсти по пода, сякаш са малки животинчета, а то да залае срещу тях. Погледът ми се спря на непрогледния мрак отвъд прозореца и с учудване установих, че дори той може да изглежда красив в своята празнота. После Смъртоносното пристъпи бавно напред.

Погледнах го малко по-продължително, учудена от стъкления отблясък в очите му, от начина, по който като че ли влачеше крайниците си, вместо да подскача с лекота. Тупна веднъж по земята с опашката си, а след това краката му се подкосиха.

— Смъртоносно.

Застанах на колене до него и едва тогава усетих, че то вибрира, трепери, че тялото му е едновременно и сковано, и прекалено отпуснато на някои места и че с него се е случило нещо много лошо.

Извадих кутията с медицински ботчета, която Тирус и аз използвахме по време на нашите тренировки, и отворих капака. Те излетяха навън с бръмчене и започнаха да кръжат над Смъртоносното, като святкаха със сигналните си светлини. Но после се отдръпнаха, без да се опитат да го лекуват. Каквото и да се беше случило с него, то явно беше извън техните възможности.

Смъртоносното беше тежко, но въпреки това успях да го взема на ръце и да се втурна през коридора. За момент се замислих къде се намираше лекарят на Тирус, но после застанах пред вратата на доктор Нан Домитриан и затропах по нея.

Той ме изгледа ядосан, задето съм го събудила за такова нещо, но опипа тук и там Смъртоносното, докато го държах в ръцете си.

— Погълнало ли е нещо на планетата?

Погледнах го с недоумение. Не бях с него през цялото време, не и когато се бяхме разделили в нощта на гръмотевичната буря.

— Може и да е погълнало.

— Ако медицинските ботове не могат да му помогнат, не виждам какво очаквате да направя аз. Това е опасността от извеждането на вашия галеник в онази странна планета. В нейната дива околна среда има какви ли не микроорганизми, каквито не се срещат в космоса. То не е създадено, за да бъде неуязвимо.

Обзе ме тревога.

— Но ще се оправи.

— Сенатор Фон Империан, тези зверове са създадени да се бият. Никой не ги е проектирал за дълъг живот.

— Трябва да има начин да се излекува! Не може да се разболее просто така.

В този момент нещо на колана на доктора избръмча. Той го погледна и се отправи към вратата.

— Викат ме за друг случай. Много съжалявам, че не мога да направя нищо.

Хвърлих гневен поглед след него. Тогава Смъртоносното започна да трепери още по-силно и аз го притиснах към себе си.

— Стой спокойно. Тук съм, за да те предпазя. Стой спокойно.

Не разбрах откъде идваха тези думи, те се отрониха от устните ми като някакви мантри. Отнесох го в стаята си, поне за да бъде сред позната среда.

Очите му не спираха да се въртят, а бялото им започна да придобива жълтеникав оттенък. Погледът му се спираше само от време на време върху мен и то ме поглеждаше безпомощно, като че ли се чудеше защо не правя нещо, от което да се почувства по-добре. Но единственото, което можех да направя, бе да се взирам с ням ужас в него, докато то трепереше. После се блъсна в ръцете ми, от устните му излезе някакъв странен, задавен звук, а от устата му — пяна.

Бях толкова невнимателна. Мислех, че пребиваването му на планетата ще му се отрази добре, щеше да подуши нови миризми и да проучи нови места. Грешката беше моя. По-добре да го бях оставила да умре в битка на арената, отколкото да допусна да се случи това.

Не можех да плача. Само продължавах да го галя зад ушите и се надявах то да разбира, че не съм го изоставила. Скоро обаче пристъпите станаха по-продължителни, задавените звуци постоянни, а езикът му беше стиснат между зъбите. Точно тогава си дадох сметка за истинското положение. Не можех да оставя това да продължава.

Обгърнах врата му с ръка и продължих да стискам, докато краката му престанаха да ритат.

— Толкова съжалявам — прошепнах му аз, докато все още стисках врата му.

Не го пусках. Тялото му започна да се вкочанява и да изстива в ръцете ми. Не разбрах дали беше изяло нещо на планетата, или беше прихванало някаква болест. Мисълта, че това би могло да се случи и че животът може да си отиде просто така, отвори празнота в стомаха ми.

Докато то беше страдало в стаята ми, мен ме е нямало. Бях с Тирус.

Тирус.

Имах нужда да го видя. Имах нужда да го прегърна пак и да се пренеса отново на онова място на пълно задоволство, където смъртта не означаваше нищо. Завих внимателно Смъртоносното в едно одеяло и се втурнах по коридора.

Когато прекрачих прага на стаята му, до мен достигнаха гласове. На Тирус и на доктор Нан Домитриан.

— Спокойно, Ваше Височество.

Някой повръщаше.

Усетих да ме побиват студени тръпки. Спомних си, че някой беше повикал доктора. О! О! О, не!

Смъртоносното не беше единственият болен на този кораб.