Повелителката на дима

Вериги

Преструвам се, че спя, когато Блейз тръгва за вахтата си, опитвайки се да не обръщам внимание на безпокойството, което ме е обхванало. Тази нощ ще видя Сьорен и макар че искам да се самозалъжа и най-голямото ми притеснение е да не ме хванат, това не е така. Последния път, когато го видях, бях го предала, а той беше ми казал, че ме обича, въпреки това. Не, не ме обича. Не може да ме обича. Но нещо ми подсказва, че тази среща няма да е приятна.

Направих това, което трябваше, казвам си и въпреки че може да е самата истина, тя не намалява вината, която се прокрадва в мен.

За щастие, не ми се налага да мисля дълго за това, защото Херон пристига и почуква толкова леко, че едва го чувам. Пропъждам от съзнанието си думите на Блейз, отмятам завивките и скачам от леглото.

— Влез — извиквам и нахлузвам ботушите си.

Вратата се отваря широко, а после отново се затваря и щях да си помисля, че е вятърът, ако не знаех кой е.

— Каза ли на Блейз какво ще правим? — пита Херон, очертанията му блещукат в сумрака. Висящата обица с въздушен скъпоценен камък, която откраднах от Кресцентия, сега е закачена върху плата на ризата му, точно над сърцето му като значка. И защото е поставил обицата там, малките й ясни камъчета греят в тъмнината и излъчват достатъчно светлина, за да видя за малко лицето на Херон, набраздено от тревога и мрачна надежда.

— Ти би ли му казал? — питам в отговор, докато се мъча да завържа връзките на единия си ботуш, а после и другия, преди да наметна пелерината си върху нощницата. — И двамата знаем, че той ще се опита да ме разубеди. Никой не трябва да ме вижда, че отивам там.

Херон ми подава ръка, за да ми помогне да стана, и когато я хващам, пръстите ни, които се докосват, започват да избледняват, невидими за очите, остава само усещането за изтръпване, сякаш са заспали. Изтръпването пропълзява нагоре по ръката ми и тя също изчезва заедно с ръката на Херон. Раменете, телата, главите и краката ни също изчезват и стаята изглежда празна, а цялото ми тяло жужи.

— Няма да мога да го задържа върху двама ни дълго, така че по-добре да тръгваме — казва той, премествайки ръката си, така че пръстите ни да са свързани, преди да ме издърпа през вратата и да я остави да се затвори след нас.

Вървя плътно до него, докато бързаме надолу по коридора, пъргаво заобикаляме малкото членове на екипажа, движещи се енергично наоколо.

Двама от тях трябва да са ни усетили, докато минаваме: оглеждат се несигурно, страх пропълзява по гръбнака им, сигурно си представят духове, но си казват, че е вятърът.

Имам само бегла представа къде държат Сьорен, но Херон знае пътя доста добре. Въртим се надолу по коридори и разнебитени спираловидни стълбища. Аз само трябва да го следвам и да се опитвам да не мисля твърде много за Сьорен.

Само ще му задам някои въпроси, напомням си аз. Няма да говорим за предположението му, че Блейз е полудял от мините, или за намеците му, че може би имам истински чувства към него самия.

Нямам. Може би някога съм имала, преди да поведе хората си да изколят хиляди във Вектурия. Преди да разбера какъв е всъщност. И докато тези мисли минават през главата ми, знам, че истината не е точно такава. Не, не го обичам, но не съм безразлична към него. Не искам да го виждам във вериги. Не искам да знам, че аз съм тази, която го окова.

Двама мъже стоят на стража пред вратата в дъното на последния коридор, и двамата държат грубо изработени копия встрани и изглеждат задрямали. При вида им цялото ми тяло се напряга, макар че не би трябвало да съм изненадана — няма начин Драгонсбейн да остави Сьорен неохраняван.

Херон усеща паниката ми и стиска ръката ми, преди да издърпа пръстите си от моите. Премества дланта ми под лакътя си. Продължава да върви към тях, което ме кара да си мисля, че има някакъв план. После излиза от сенките и оставя невидимостта му да избледнее, появява се пред пазачите изневиделица и ги стряска.

Очаквам видимостта да разкрие и мен, поток от тъпи извинения прииждат към устните ми, но оставам невидима. Държа се здраво за ръката му, а сърцето ми ще се пръсне в гърдите ми.

— Добър вечер — казва Херон, като кима на двамата поред.

— Искаш да го „гръмнеш“ ли? — пита единият от тях.

Не съм сигурна какво иска да каже, но Херон само кимва.

— Десет минути само — казва той.

Двамата пазачи отстъпват встрани и пускат Херон да мине, аз съм на половин крачка след него и се опитвам да разгадая смисъла на думите.

Да го „гръмне". Не е това, което си мисля. Не може да означава това. Драгонсбейн никога не би го позволила, но като се замисля, може и да го направи. Херон обаче щеше да каже, ако знаеше. Щеше да се опита да го предотврати. В това съм сигурна. Но когато вратата се затваря след нас и очите ми свикват със слабо осветената стая, стомахът ми се свива.

Сьорен се е свлякъл до отсрещната стена, над главата му има амбразура с големината на дланта ми, единственият източник на свеж въздух. Тежки, ръждясали окови са заключени около китките му, върху кожата му около тях има засъхнала и прясна кръв. Облечен е със същите дрехи, които носеше последния път, когато го видях, но сега са разкъсани и кървави. Нищо не е останало от начина, по който изглеждаше само преди два дни, късо подстриганата му коса е по-скоро тъмночервена, отколкото руса, а лицето му е покрито със синини и отворени рани.

Не повдига глава, когато ни чува да влизаме, макар че звукът го кара да трепне.

На пода до него има дървена дъска, чийто край е покрит с кръв.

В гърлото ми се надига жлъч и аз се отдръпвам от Херон и така прекъсвам връзката ни. Обръщам се и повръщам в ъгъла, изпразвайки стомаха си. Усещам Херон зад мен, той предпазливо вдига ръка, за да докосне рамото ми, но аз го избутвам.

— Знаел си за това — процеждам през зъби. Дори с гнева и гаденето, измъчващо тялото ми, аз си давам сметка за пазачите от другата страна на вратата. Очите на Херон не се откъсват от моите, не се снишава от гнева ми. Оставя се да го залее.

— Да.

Не звучи като Херон, когото познавам. Сякаш е бил прекършен на две нащърбени половини, достатъчно остри, за да пуснат кръв. Преглъщам новия прилив на гадене, който ме връхлита, и притискам с ръка стомаха си.

— Взимал ли си участие? — питам, но не съм сигурна, че искам да знам отговора.

— Не — отвръща той и аз въздишам с облекчение. — Макар че беше примамливо.

— Ти не ми каза…

— Същото е, което сториха на теб, Тео.

Но не и Сьорен, мисля си, макар да знам, че това е слаб довод. Разбирам как се е случило, как толкова много хора на този кораб са поискали да дойдат тук и да изкарат яростта и скръбта си върху единствения човек от всички отговорни за нещастията им, до когото имат достъп. Разбирам желанието да си върнеш нещо от каловаксийците, разбирам го, наистина, но не е правилно.

— Тор… Теодосия? — гласът на Сьорен е пресипнал и дрезгав, малко по-силен от шепот. Опитва се да повдигне глава, но се свива от болка и я оставя да клюмне отново. Блъсвам с рамо Херон, забързвам към Сьорен и се свличам на колене до него. Имаше време, когато го мразех толкова много, че исках да го убия — и почти го направих, но това е нещо съвсем друго. Зная всичко за кръвта по ръцете му, за животите, които е отнел, за войните, които е водил срещу невинни хора. Не съм простила или забравила това и не мога да си представя, че някога ще успея. Може би той заслужава такова отношение. Може би това му се полага. Може би това е справедливостта.

Но това не е светът, в който искам да живея.

Посягам да докосна лицето му, но той се свива.

— Тео — казва Херон зад гърба ми, но не съм сигурна дали това е предупреждение, или опит за извинение.

— Ти ще го оправиш — заявявам с треперещ глас, без да поглеждам към Херон. — Използвай дарбата си. Излекувай го.

— Не — отвръща той.

— Това не беше въпрос — отсичам през рамо. — Това е заповед. От твоята кралица.

Херон притихва за момент.

— Не — повтаря той накрая, но не звучи толкова сигурен.

— Приеми го като начин да постигнеш целта си — изричам през стиснати зъби. — Ти се нуждаеш от мен, за да получиш отговори, а аз няма да ти ги дам, докато той не бъде излекуван.

— Ти знаеш какво е направил, Тео — отвръща той. — Знаеш кой е той.

— Да. Но зная също, че ние сме по-добри от тях. Трябва да сме по-добри, иначе какъв е смисълът от войната, която водим?

Той отново се колебае.

— Ако го излекувам, те отново ще направят същото.

— Аз ще ги спра — заявявам, макар да не съм сигурна как.

— Майката на Елпис намираше някаква утеха тук. Нима искаш да й я отнемеш?

От очите ми напират сълзи и бързам да ги изтрия.

— Излекувай го — казвам отново — или няма да получиш отговорите, които търсиш.

Херон издишва шумно, прикляква от другата страна на Сьорен и взема сакатата, счупена ръка в своите.

Когато изцелителната сила на Херон потича в тялото му, Сьорен се насилва да отвори очи и среща моите. Толкова много болка има там, че оставам без дъх.

— Ще оправя това, Сьорен. Обещавам.

Не бива да давам обещания, които нямам представа как ще спазя, но думите се изплъзват, преди да мога да ги спра.

— Н-н-не е толкова лошо — опитва се да се усмихне той. — Можеше да е по-зле.

От докосването на Херон разкъсаната кожа по китките на Сьорен се възстановява и изглажда под тежките окови, синините, покриващи по-голямата част от кожата му, пожълтяват, а после избледняват съвсем. Счупените кости на лицето му, разцепената устна, черните кръгове около очите — всичко се променя пред очите ми, сякаш са минали седмици. Когато Херон приключва, Сьорен почти заприличва на себе си. Ала няма начин магически да се излекува изтощения вид на устата му или начина, по който очите му са хлътнали дълбоко в бледата му, с нездрав вид кожа, подчертани от груби лилави полумесеци.

— Ти искаш нещо — казва тихо той, мъчейки се да се поизправи. Херон не довърши изцяло излекуването му и той все още се присвива от болка. Натъртени ребра може би.

— Нямах представа, че е така — казвам му аз. — Никаква идея.

Сьорен ме гледа недоверчиво, преди погледът му да се смекчи.

— Това е война — казва той. — Така става. Твоят приятел е прав. И двамата знаем, че съм извършил по-лоши неща.

Не мога да го отрека. Мисля си как е използвал берсерки във Вектурианската битка. Мисля си как след загубата на битката е заповядал да бъдат унищожени вектурийските хранителни запаси при оттеглянето на войските. Колко ли народ умира сега от глад, след като зимата е сковала земите им и няма нова реколта? Може би това е някаква справедливост, единствената, която хора като майката на Елпис са в състояние да постигнат.

Разумът ми казва, че в това има смисъл, но аз съм била на неговото място. Помня как императорът ме биеше всеки път, когато други астрейци му създаваха проблеми. Само преди седмица аз платих за смъртта на каловаксийците във Вектурийската битка. Приликата е голяма, макар да знам, че не е.

— Какво искаш? — запитва ме Сьорен. — Не си дошла тук, за да ме съжаляваш.

Не те съжалявам, ми се иска да му кажа. Била съм там, където си ти сега, и знам, не никой не заслужава това, дори и ти, с подгизналите ти от кръв ръце. Но не мога да кажа нищо от това, не и в присъствието на Херон, който ме слуша. Стискам устните си в тънка линия и се стягам, като оставям лека дистанция помежду ни.

— Какво знаеш за берсерките? — питам го аз. — Какво се случва между мините и бойните полета?

Кървясалите очи на Сьорен шарят между мен и Херон.

— Пазачите в мините изолират онези със симптоми на лудост. Понякога някои от тях са твърде болни, за да бъдат използвани в битка, или телата им са твърде слаби. Екзекутират ги на място. Понякога някои от тях проявят признаци на дарба вместо на лудост. Тях ги държат някъде отделно.

— За експерименти — казвам.

Сьорен кимва и преглъща, гледайки настрани.

— Не обичам да мисля за това — думите му се чуват съвсем слабо.

— Леонидас нямаше дарба — казва тихо Херон. — А когато пазачите го разкриха, той не беше на себе си, вече не можеше дори да стои без чужда помощ. Успяхме да го скрием доста дълго.

Сьорен не казва нищо, само поклаща глава.

— Ти си го убил — Херон избърсва бузите си с опакото на дланта си, за да улови сълзите, стичащи се по бузите му, без да разбера дори, че плаче.

— Не съм — казва Сьорен, — но пазачите сигурно са го направили.

Случва се толкова бързо, че нямам време да реша как да реагирам. В първия момент Херон се вцепенява от шока, а в следващия се нахвърля на Сьорен, а аз се озовавам между тях, закривайки Сьорен, изобщо дори не съм сигурна, че заслужава защита.

Слагам ръцете си върху раменете на Херон и макар да знам, че той лесно може да ме събори, не го прави. Погледът му е убийствен и изпълнен с ненавист, чувства, които не съм виждала преди у него.

— Тео, отмести се — казва той през стиснати зъби.

— Не — произнасям думата внимателно, така че да изглеждам по-силна, отколкото се чувствам. — Това няма да помогне на никого.

— Няма как да знаеш, а аз искам да го разбера за себе си — казва Херон.

— Прав си — преглъща Сьорен. — Няма значение, че не съм го извършил аз, защото стоях там, докато се случваше — не само на него, но и на хиляди други. Аз ще сложа край на това.

Херон се усмихва презрително.

— Ти не можеш вече да сложиш край на нищо, Принкити. Ти си във вериги на кораб, пълен с хора, които те мразят.

Сьорен няма отговор на това и не казва нищо. След малко юмруците на Херон бавно се отпускат.

— След като дойдохте и разрушихте всичко, не исках да имам нищо общо с останалия свят. Исках само да се върна у дома — казва той, всяка дума се забива като кинжал. — Леонидас беше различен. Той все още искаше да пътува след обсадата. Казваше ми, че някъде там сигурно има още от нашите. Мислеше, че светът е населен предимно с добри хора. Чудя се дали би казал същото сега — той избухва в смях, лишен от всякаква радост. — Вероятно би казал същото — признава той, поклащайки глава. — Дори би ти простил. Той беше по-добър човек от мен.

Сьорен не казва нищо, но Херон и не очаква. Херон се обръща и тръгва към вратата.

— Можеш да дойдеш с мен, Тео, или да останеш, но ако останеш, ще трябва да даваш много обяснения, след като те открият.

Очите на Сьорен се стрелкат към мен, отклоняват се встрани и се спират върху камъните пред него. Изглежда толкова изгубен, че за миг се разколебавам.

По-добре от всички зная как изглежда човек, който вече се е предал. Оглеждам внимателно стаята и виждам няколко начина, по които би могъл да сложи край на живота си: да блъсне главата си в каменния под, да увие веригите около врата си, да пререже китките си върху пироните, стърчащи от дървената стена. Сигурна съм, че Сьорен би намерил поне още половин дузина варианта, ако реши да се самоубие. Да го оставя да го направи, би било дори проява на милост. Но светът още не е приключил с него, аз също не съм.

— Ще се върна. Обещавам.

Той кимва, макар погледът му да е някъде далеч, а челюстите — стиснати.